29 МАЙ 1903 г. *)

 

СПОМЕНИ на Димитър Арсов от с. Лазарополе, Реканско, Вардарска Македония, публикувани като притурка във в. "Дебърски глас", брой 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 17, 18, 19, София, 1909 година

Обработил с OCR програма и редактирал: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

 

Годината 1903 за българския македонски народ, за многострадалния роб, беше знаменита и ще остане паметна за потомството. В нея година робът бе повикан да напрегне силите си, за да смъкне тежките вериги на безправието, позора и теглото. Македония бе вулкан, готов да изригне, подготвян от организационните водители, за да засипе и унищожи онова, що е тежало и що не може да се търпи вече.

Прокудените синове, прокудените по неволя да оставят родните си огнища, избягалите от тиранията, зарязваха дневните си занятия, събираха се в центровете на братската свободна страна и оттам организирани, подготвени за славната борба под известни команди или чети, заминаваха за робската – своята татковина.

Дебърската емиграция, макар пръсната по разни страни на чужбина, не искаше да остане по-назад от другите си събратя по мъки, от другите кътове на майка Македония, притече се със своите скромни пожертвувания, образуваха се и въоръжиха известните две Дебърски чети: едната под войводството на Максим Ненов, от село Тресанче (Река), и Димитър Стефанов от с. Ябланица (Дрим-кол), а другата под войводството на Ташко Цветков от с. Сушица (Река), та когато робът ще издигне мощният си глас, да търси свобода, да бъдат и те на мястото си – родния край.

Максимовата чета, на брой 44 юнака, изпратена от дебърските патриоти, потегли от последния пункт Вл. на 22 май вечерта, след радушни благопожелания и трогателна раздяла. Войводата застана напред, помощникът му Д. Стефанов се поздрави с него с целувка в уста и застана до него, а след них четниците поред се поздравяваха с водителите си, като им целуваха ръка и един други – в устите. Сцената бе мила и трогателна; който от изпращачите присъстваше там, никога няма да забравя този славен момент. След това се разлюля юнашкото хоро, под такта на песента: „Дафино вино червено, момчето ти е заспало“ и пр. Играеха въоръжените юнаци, изпъстрени с патрондаши и др. въоръжения.

Мракът настъпи и изпъди светлината на запад, а небето е покрито с черни и тежки облаци. Четата потегли по избраната посока из Вл. баири и долове. Пътят бе кален и времето влажно; дружината е бодра, весела и смела; тя чувства важността на задачата си.  Това можеше да се прочете в лицето на всеки четник. Водеха се тихи разговори за бъдещите действия, за славната борба, която ни предстоеше. Пускаха се и шеги, но от приличен характер.

Да се спасиш и побегнеш от тиранията и сетне да те преследва постоянно желание и скръб, за да видиш роден кът и да не ти дават възможност да се върнеш, всеки може да си представи какво може да чувства един такъв изгнаник, сега въоръжен, надарен със свободолюбиви чувства и юнашка сила… Това би значело да се види свободен лъва от клетката. Всеки от нас се виждаше на върха на своята гордост. Хубавата дебърска мъжка носия и въоръжението придаваха тържествен вик на всеки отделен ратник. Бодростта, този важен фактор на четника, бе в удвоена форма в четата – имаше случаи и такива, че не можеше да се забележи кога именно спяха някои, тъй като вечер пътувахме, а денем почивахме; но всеки четник денем беше занят с чистене на оръжието си или с потягане на мунициите и дрехите. Средно четата взимаше 30-35 километра през нощта в 7 часа време, тъй като м. май в края нощите му са малки. Денят 23 май бе дъждовен и го прекарахме в един дол в Голо бърдо близо до Р-р, а на 24 в зори стигнахме в Чуклево блато, в едно дефиле. На това място направихме една, тъй да се каже, прилична дневна почивка. Пратихме четника Павле Петков Кубур до хана да купи провизии за ядене. Той се върна заедно с кръчмаря, който излезна мой стар познайник. Той се върна и ни донесе печено месо, сирене, мътеницо ш вшнж. Войводата позволи да се почерпим с вино, тъй като тоя ден бе християнския черковен празник св. Троица. Черпихме се и се изпразниха няколко стовни с вино. Забележително беше, че мнозина тук черпеха вместо за свободата за женитбата си: Димитър Яковчев от с. Параше купи две стовни вино и викаше на другарите си: „Пийте и мислете като че ли сте ми побратими на сватбата ми!.. Това е последното ми тържество“.

На 25, св. Дух, в зори, бяхме над Кюстендил, отдето слушахме черковните камбани.

На 28 май, седмица от тръгването, след мъки, дъжд, кал и пр., четата стигна при пълно въоръжение и отлично здраве до пределите на кървава Македония. Четата през нощта ще навлезе в царството на мъките, грозотата, смъртта! Не му е мястото тук да се описва скръбния факт, тъкмо в навечерието на навлизането ѝ в най-тържествения момент, за отказването на 8-9 четника от четата, но то стана за срам на нашия край. Покойният войвода, със свойственото си красноречие, взе подобающа поза за момента и каза следните многозначещи думи: Братя!.. (сочейки с пръст) триста крачки от тук е нашата родина!.. Знаете, що става там и защо сме тръгнали!.. Там ни чака смърт; който иска да мре, нека остане тук от тази страна (посочи мястото), когото го е страх от смъртта или се е излъгал, нека да остане тук… Тук е свободно! А аз, братя, продължи той, ще замина вътре, макар само с двама другари… Късно е вече, часа е 9 и не може да се бавиме. Аз там ще умирам!..

Всичките думи не бяха изказани още, когато Филип Петков от Пареше, със своята стройна и внушителна фигура, а до него и след него, с надбързване заставаха самоотвержените ратници, верни на обещанието си. Четири-пет души се занимавахме със събирането на оръжията и припасите от измамниците. Казвам ги измамници. За случая бяха такива, макар да има и от них скъпи покойници, станали отсетне жертва пред светия олтар на свободата.

В 9 1/4 часа вечерта, като остави отцепниците на мястото и грижата на …, четата, шепнейки с молитви и благопожелания, потегли към пункта, дето трябваше да навлезе в пределите на ужаса и своята родна земя. В една урва се прибрахме. Куриерът трябваше да направи нужния оглед. Набързо, в 5-6 минути, подвойводата Д. Стефанов направи разчет на четниците. Блаже Алексов, Христо Китанов (Косоврасти), Никола Битушки и мене избраха за десетници и ни поставиха всеки при своите 10 борци. Четата се състоеше от 40 човека и двама куриери, разделени на две половини в случай на нужда при действие.

Гробна тишина се въдвори. С шепнене се даде заповед един другиму, всеки да постави патрон в пушката и да нагоди предпазителя, за да не би да се произведе ненадеен изстрел.

Така стъкмена четата за смелия подвиг, един по един, на 5-6 крачки отделени, преминаваше линията и се упътваше наляво по склона на една урва (дол) и продължаваше югоизточно. Отдясно на урвата, на доста прилично разстояние се чуваше кучешки лай: глас, който нарушаваше нощната тишина. На 500-600 метра вътре от зоната се почувствахме малко по-свободни от душевното вълнение. Но ми се чини, че никой не бе освободен от онова, що го занимаваше в момента. Чувство грозно на жестока борба!.. Извършено е нарушение. Вергия с куршум ще се плаща!.. Спокойствието някому си е разтурено. Кому?.. На оногова, комуто сме били поданици и който ни е довел до това положение. Бунт ще се вдига, ако не е вече вдигнат от вътрешните братя. Ще се съединим с них и отпорът ще бъде по-голям. Друг цяр нали няма? Последният способ е този, т. е. с оръжието и с общи сили. Ние сме бунтовници, въстаници. Тук или там е все едно за нас.

Мястото, отдето се промъкнахме, доста назад остана.

И бърза четата с удвоени крачки, за да откачи повече място навътре.

 

***

 

Пълнолуние. Цели 8 дни дъждът не даде спокойствие на четата. Ден и нощ, промежуточно, като из ведро се излива пороен дъжд. Мъчният кален път не сломи куража на борците. Натоварени свише, защото влезлите вътре, освен своя товар, взеха товара на отцепниците, но това пак не пречеше да се върви напред и напред. Светна пълният диск на месечината из промежутъците на облаците. Чухме шума на р. Брегалница, но коритото ѝ бе забулено, по цялата дължина, с гъста мъгла. Цял час сме в Македония. До един малък приток на Брегалница се спряхме, докато дойде друг местен куриер и ни упътва по-нататък. Войводата предупреди четниците да не пият от мътната вода и всекиго разгледа по-отблизо, за да се види със своите сподвижници, които го последваха. Мене ми направи особена чест, като ме прегърна и седна до мене. Питах го: „Доволен ли си?“ Той ми отговори: „Мило ми е; радвам се и моля Бога да ни заведе до родния край“… Колко се е лъгал горкият!

Месечината се скри в облаците. Куриерът дойде и четата потегли напред. По пътя срещнахме чешма и в няколко минути бавене с пиенето на вода и разпределение на амунициите, защото у някои имаше по две бомби, вземени от отцепниците, продължихме надоле по направлението на Брегалница. На една поляна се пръснахме в цеп (верига), защото се предвиждаше, че ще срещнем засада. Имаше или не такава, не можа да се разбере.

Пред нас се изпречи Брегалница буйна и мътна, каквато е само Брегалница. Спряхме се за миг, за да се събуем и прегазим реката. Първите събути почнаха да нагазват водата, а другите настъпваха подир тях. Минахме водата благополучно; обухме се и продължихме пътя пак така усилено. Доста пътувахме надоле, а оттук – нагоре. Часът тук при реката [е] 12 и 1/2 полунощ.

Встъпи във владение денят 29-й май. След 3 часа ще се съмне и ще зацарува дневната светлина. Дружината в зори ще се спре и ще поотдъхне, ще пообмисли за по-нататък. Небето облачно, намръщено. Сегиз-тогиз между облаците назърне луната и пак се скрие. Пътуването става все по-мъчително, по-тежко. Дружината почна да се чувства изнурена от пътя. Войводата и др. почнаха да насърчават момчетата, за да поддържат енергия, докато влезнем в едрата и гъста гора на планината. Да изминем заселищата, да се скрием от човешката око, да изгубим дирята. Всеки чувстваше и съзнаваше това, че трябва да вървим в по-безопасно място и там да отпочинем.

Така се продължава пътуването почти до зори. При една колиба (кошара) спре четата, за да поиска малко вода за пиене. От колибата излезе бабичка една; подаде пълна стовна и букол с вода; но водата бе недостатъчна да уталожи жаждата на всички. Бабата изнесе голямо гърне с мътеница, но от нея се удостоихме да пиеме само 4-5 дни. Без да губим скъпото нощно време, продължихме нагоре по югоизточните поли на Голак.

Сутринната майска хладина благоприятно действаше на изнурения организъм на товарения и изпотен четник. Излязохме на една гола рътлина и когато месецът светна с пълна светлина от западния хоризонт, Филип Петков ми обърна вниманието на няколко трапа, изровени в земята. Някои твърдяха, че тези трапове са направени от бомбите на четата на Дядо Стефо войвода. Това загадка ли бе, или истина, остана непотвърдено. Пред нас се изпречи много стръвно място, което трябваше да го изминем. Тук четата с последни сили премина казаното място и ако имаше от този път още 10 минути, четниците щяха да изостанат почти половината назад от по-пъргавите, но тук вече намерихме равно място, по което можеше по-леко да се пътува.

 

***

 

Четвъртък, 29-й май.

На изток дневната дрезгавина се показа. След малко ще се съмне и както се забелязва по небето, облаците бягат и се губят в далечините. Ще имаме хубав и топъл ден. Ний сме в недрата на Голак. Още час-час и половина ний ще стигнем на хребета на този колос, 1585 метра от морската равнина. Тук на равното място четата трябваше да се пръсне във верига, тъй като се смяташе, че може да има войска под палатки (чадъри), за да бъде тя близо до върха Голак, на което място бяха дали много чети сражения. Оказа се, че нищо няма, а само видяхме два коня със самарите на някои подранили дървари, но последните не видяхме. Минахме безпрепятствено това равно място и влезнахме в коритото на буйния голашки поток, скрит и влачещ се през гъста букова гора. Дружината, ободрена и скрита в гората, се видя полуосвободена от умората и вълнуващата я мисъл във всеки миг да бъде нападната от засада. Пихме вода от бистрия поток. Ормана ферман олмасъ!.., казва тур. пословица, ний ще речем пък, че турчинът в гора не борави. На него дай му голините, пътищата и заселищата. Там пее неговото пиле.

Горе, някъде, при сливането на двата балкански потока, първо пристигналите четници бяха насядали на влажната земя и закусваха набързо. Войводата разгледваше удобно място за по-голяма почивка край реката. Поради влагата и нестратегическото положение на мястото не се одобри и се взе решение да продължим маршрута до върха на планината. Някои твърдяха, че тук, на това място, паднал капитан Мустафов, в 1895 година.

Вдигна се четата и продължи нагоре по една пътека, която често я изоставяхме и пресичахме за по-пряко и по-скоро да стигнем голината. Слънцето нагря и със своите животворещи лъчи осея планинските върхове и онези на Плачковица  бяха като позлатени. Всеки от нас се чувстваше възроден. Царят на деня днес ще заповядва; стига черните облаци. Рано ще завземем стратегическия пункт и ще имаме възможност за многожеланата и удобна почивка. Градяхме си високи кули на въздуха…

Чафките!..

Още едно последно усилие и напрежение и ний сме горе на планината. Тогава ще владеем с погледа си цялото подножие на Голак и неговите околности. В 5 и ½ часа сутринта излезнахме от гората и нейната буйна, тревна, растителност, която ни мокреше краката, явихме се на голината. Сутринната роса по тревата, осветена от слънчевите лъчи, освободена от шумата, се виждаше като брилянтени зрънца. Дивото карамфилче със своите пъстри цветовце, неволно ни привличаше погледа. Ягодата и тя цъфнала с бели цветове и [с] неузрели още зрънца ни възбуждаше апетита, знаейки нейния ароматен и сладък плод, но трябваше да се задоволим с надеждата, че като стигнем в нашия край, те, ягодите, ще узреят.

Гледайки омайно хубавата планинска природа, простора до насита на окото, хубавото майско слънце и всичко онова, що ни заобикаляше и занимаваше, пренасяше ни като че ли в някое вълшебно царство!.. в Рая! Съществото ни искаше да погълне всичко това, що ни бе пред очите.

Но, страна робска. Потиснат народ. Тук природата, в тази земя, се вижда по-засмяна от другаде, но в тази страна природата отдавна престанала да радва роба!.. Всички хубости са заместени с пожари, бесилки, кланета, зандани, мъки, изтезания и пр. Когато току-що описанието ми минаваше през мозъка, без да искам, бях почнал да тананикам всекиму известната скръбно мелодична песен:

 

„Двете цъфнало, мамо, в`нашта градина.

Как да кайдисам, мамо, да го откина.

Да го изпрата, мамо, во Цариграда,

в Цариграда, мамо, в Терсаането,

в Терсаането, мамо, в Зандаането,

в Зандаането, мамо, на мойто либе.

Девет години, мамо, затворен лежи:

той там не знае, мамо, кое е време,

дали е зима, мамо, или е пролет,

та да разбере, мамо, че пролет дошла!“

 

Рекох си: горката робиня!.. Двойно робство и на любовта, и на тиранията.

Обърнах се на другата страна и видях Спас Глигоров, Гудар, от Лазарополе, че къса буков жир (буклинки). Изгълчах го, като му казах да не кине тези зеленаши, защото от них ще го заболи глава и ще го втресе. Отговори ми бедният: „Не бой се, преди да ме втресе, ще ме втресат турците“.

Около войводите се събрахме няколко четника да се обмисли какво да се прави и де ще се спрем. Взехме решение: куриерът и десетникът Христо Китанов, които познаваха мястото, да направят нужния оглед, като вземат със себе си и биноклите. Да разгледат позицията Чафка и своевременно да донесат в четата що е видяно и забелязано. Те отидоха, а четата насяда на същото място. Даде се заповед да запушим, но без да сваляме раниците от гърбовете, тъй като тук мястото не беше удобно за по-дълга почивка, а освен това не се знаеше що може да ни донесе всяка минута. Мнозина от момчетата от умора и за сън задрямваха. Това се продължи около ¾ от часа, когато се върнаха двамата пратени огледвачи с донесение, че никакво движение на хора, близо или далече, не се забелязва и че позициите са развалени и не са както ги знаел Хр. Китанов от по-преди. „Слава Богу!“ – каза войводата и даде заповед да се вдигнем от това голо място и да изберем друго по-удобно, дето ще похапнем, а след това ще прехвърлим през хребета на Голак; ще влезнем в гората на другия склон и там, някъде доле, ще направим дневната почивка и щяло да ни се даде топла храна за обяд.

Четата се вдигна и замина северозападно на 4-500 крачки, дето се установи в дребни шубраки, заслон от външен поглед. Тук момчетата свалиха раниците си, от които извадиха кой каквото имаше за ядене. Обикновено се събираха по 3-4-ма заедно, познати и близки другари или съселяни. Някои обаче пренебрегваха яденето пред съня и заспиваха. Войводата пишеше писмо, което щеше да го даде на куриера, който щеше да се върне, едно младо 15-16-годишно момче, за да го препрати по канала на местоназначението, а подвойводата и отдельонните началници се занимаваха с избиране място за караулите. Поставиха се двама четника на стражаа ний всички седнахме на почивка и закуска. Блаже Алексов и аз конете си развързахме на едно, т. е. от провизията се ползвахме еднакво, без да се смята кой колко има и кой колко яде. Обвиняваше ме, че съм обичал да ям много кашкавал; каза ми: „Що си ял много кàшкавал, бре побратиме?..“ Имаше право, защото бях си позволил веднъж, без той да знае, да нагостя с кашкавал бай Димитра Стефанов. Направената ми чест от скъпия покойник не бе съобщена на Блаже. Сега и двамата плачем за него.

Що-токо развързахме торбите, извадихме от тях яденето, аз бях пружил ръката да дам малко хляб на куриерчето, което гълчеше, че било гладно. Блаже ми улови ръката, че такъв хляб на селянин не се дава; той е градски; тук е турско и ако го уловят с такъв хляб, веднага ще му отрежат главата като на пиле, без да го питат повече. Хлябът беше носен още от Р-р и аз му дадох друг колибарски хляб. Момчето поемаше хляба и слушаше заповедите и заплашванияат на войводата. Казваше му, че ще му изтръгне езика откъде гушата, ако не отиде това писмо на назначението му. Що бе писано в него писмо, никой нищо не знае, тъй като отпосле се разбра, че момчето било уловено от аскера още същия час и заклано. Не зная за другите, но за мене зная, че само първия залък бях поставил в устата, а с нохчето режех сланина за Блажо и за мене; на Блажо казах: „Побратиме, да доядем тази сланина, доде сме още живи, че ако ни отребят и я намерят вътре в торбата, ще се гнусят от нея“. Отрязах парченце за залъка и не бях го още сдъвкал, когато часовоят, местен човек, припнал отгоре и с тревожен глас вика: „Ставайте!.. Аскер!..“

Казаните от часовоя и чутите от нас думи подействаха като електрически ток на дружината, ненахранета и неотпочината.

„Оръжие, братя!.. и напред в позициите“, викна войводата. Аз хвърлих първия залък в храсталака и прибрах с трескава бързина нещата от земята, това направи всеки. „Къде е аскерът?.. Далеко ли е?.. Колко е?“ и пр. въпроси се чуваха отвсякъде. Минута бе много за тръгването на четата. Войводата, аз и куриерът часовой останахме най-после да тръгнем. Бях си наложил грижата всеки път, обикновено след вдигане на четата, да преглеждам мястото, да не би да е останало нещо. Съзрях Кръста Николов от Банища, че спи под един храст. **) Той се вдигна и ни последва. Питахме часовоя как настъпя аскера и колко е на брой. Отговори: „Стотина души; полека настъпва и е далеко на 7-800“.

Ний, четворицата, търчахме и пристигнахме четата на поляната токо пред самите позиции Чафките. Момчетата се покатериха по каменето на самата чука и почнаха да се окопават със суха зидария от последните. Подвойводата Д. Стефанов, Блажо Алексов, Филип Петков, Христо Китанов и още един млад момък взеха лявата страна, на изток от главната позиция. Така също няколко по-добри момчета и въоръжени с манлихерови пушки взеха дясната страна, западно от централната позиция.

Ний с войводата, като най-отзад останали, имахме възможност да сполетим и мисли за това що ни предстоеше да вършим в дадения случай. „Много рано, бе брате, ни намериха, каза Максим, и ако открият огън, днес тука трябва да останем и цял ден трябва да се сражаваме, а ние нито сме яли, нито спали. Бог да ни е на помощ!..“ Според мене, казах му, е все едно тук или по-там. Ние за тука сме тръгнали и тука може да се мре. Ний сме добре въоръжени, ще изгърмим по десетина патрони, ще разделим четата на две, едната половина ще отстъпва, а другата – ще отбранява и обратно. Бай Димитр [е] взел добра позиция, аз ще отида на западната позиция, а ти остани в центъра, за да ти се чува гласът навсякъде. И така стана. Обаче ний се лъжехме, че ще успеем с тази наша диспозиция. Това се разбра от обстоятелството, когато започнаха да се чуват гласове от всички страни от четниците, че отвсякъде ще ни нападнат. Отвсякъде настъпва аскерът. Наблизо сган, а по далечните поляни като мравки се движи аскер с направление като на митинг, все към Чафките.

Съмнение не остана в никого, че ще може да се излезе от това място с живот и всеки се готвеше как по-мъжки да умре.

Часът е вече 7 сутринта. Заповед последва: „Никой да не гръмне до нова заповед“. Да се даде възможност най-напред турците да открият огън, че после ний. Но скоро изсвири турската бория и оглуши със своя тънък, пронизителен и писклив глас голашките усои. В 7 ч. и 20 м. се чу от източната страна първият турски заелп, след него – втор и трет. Подир третия залп почна единична стрелба от турците. В този момент над главите ни на стотина метра завиха три големи орла. Аз вдигнах пушката най-напред в них да гръмна, обаче Пандил п. Алексиев от Тресанче не ми даде, като ми каза, че в орел не се стреля и убива; орелът изображава нашия кръст. Но Милош Богданов от Лактине по-добре се изрази, като каза: те са представители, че тука ще има лешове и ще се гощават от самите нас. Отлетяха си орлите.

Първият изстрел от наша страна бе от кримкова пушка. Не безинтересно ще бъде да се знае как бе въоръжена четата.

 

14 манлихерови пушки  с  4 000 патрона;

20 мартинки                   5 000      

3 сръб. маузер                   750      

5 кримкови                      1 000      

 

Всичко 42 пушки с около 11 000 патрона, 29 ръчни бомби, 2 кила динамит с нужните запалителни и др. приспособления, 20 револвера разни системи с по 50-100 патрона и няколко ками. Пушките нямаха щикове, а само на две манлихери бяха ножовете.

По-горе се каза, че първият наш изстрел бе от кримкова пушка. Този гърмеж, в сравнение с хуманните турски маузерки, бе несравнено силен. Екнаха балканските склонове и усои и изтръгна [се] мъжкото и дружно „ура!“ на борците. Четникът не могъл да търпи противника си да се пъчи безнаказано. Не стана вече нужда да чакаме заповед за стрелба. Четниците си почнаха да стрелят според нуждата и положението. От центъра дойде нова заповед да се щадят патроните, по-рядко да се стреля и в цел, т. е. на месо. Всеки съзнаваше това.

Боят се почна вече с всичкото си приличие. Залповете от противника зачестиха и то от всички страни. Залповете от противника зачестиха и то от всички страни. Чучулигата докъде 9 часа, пея някъде, трептейки във вишината над нас, но види се и тя намери за по-уместно да се махне от това ужасно място и кърваво зрелище. Що ли си е казала, ако може да се допусне: „Тук не са потребни ни песни, ни сълзи“. Забелязва се горещ ден; никакъв вятър. Горещината почна да ни души, пушекът от барутя вятър няма да го раздуха и разсее, а си стои в позицията; лепи се по потните ни лица. Всичко ще се търпи, друг изход няма.

Боят продължава и кой от кой час по-жесток става. На противника всяка минута помощ пристига, а ний? Ний дадохме вече две жертви. Марко Росочки, пронизан с куршум през отверстията на каменната заслона, и Добе (Добре) от Тресанче, ударен с куршум в гърдите в лявата страна. Сложил манлихерата и се наслонил, държейки я на раната. Попитал го един от другарите до него: „Що ти е, бе Добе?“ Той му отговорил: „Раниха ме, но слабо, в лявата ръка. Няма нищо, аз ей сега ще стана, но да полежа само малко“. Като видял, че думите подействали успокоително на другарите, добавил: „Удри ти!.. Удри!.. Не бой се!..“ Но с тези думи заедно излезнала и душата на юнака пословичен – атлет, с хубавите и гъсти вежди. Умира той, без да каже простеното даже „ох!“

Денят е голям, а нищо не се е още минало от него, но и да се е минало, що можем стори толкова малко хора на тази сган и този железен обръч, шо ни стяга? Борбата кипи, чуват се насърчителни думи и песни от по-хладнокръвните борци, но се чуват и попържни и грозни заканвания от турците. Хвалят ни се, че живи ще ни одерат; до един ще ни изловят. Всеки борец си даде воля на езика да изкаже, както намираше за добре, тук в неравна борба и пред тирана, всичко онова, що е накипяло в страдалната му душа. Чуваха се най-цинични изрази и от двете страни. Никаква светиня не се пощади да не е изругана. Аскерът, от скопските табори, с кечета на главите и с калцуни на нозете, разбираше езика ни. Те сами се изказваха на български. Не беше възможно нищо да скриеш от онова, що трябваше да се не знае от них. Отпосле си служехме в разпорежданията със секретния майсторски език, който всеки четник разбираше и говореше.

Горещото слънце [е] устремило ярките си лъчи почти отвесно над главите ни. Обед е вече, а боят кой час се усилва: залпове след залпове. Пушечният огън и от двете страни не намалява, а напротив – се по-ярък става. Така се продължава до 2 ч. подир обяд. През това време изсвири турската тръба, сигнал някакъв, а след нея изсвириха още четири такива. Частичната стрелба от турците спря; почнаха непрекъснати залпове от всички страни. Град от куршуми обсипваше каменните ни позиции. Вдигна се бял прах от трошените камъни, а части от тях и от металическата облечка на маузеровите куршуми се забиваха в лицата ни. Дрехите, като кепета и пр., които бяха черни, побелаха от праха. Този адски огън не продължава, разбира се, много. Спря, но се забеляза нещо като движение в турските позиции. Помислихме си, демек ще ни атакуват. В такъв случай усилихме от наша страна пушечния огън. Громкото наше „ура!.. удрете!.. бомби хвърляйте!.. динамит и пр.“ уби турското желание за атака. Но боят си се води се със същото напрежение и от двете страни.

Втората половина от деня още по-мъчно минава. Залповете отново почнаха, обаче четниците знаеха вече що тъкмят с това турците. Те смятаха, като произведат силен огън, като парализират нашата стрелба и след това от всички страни да поведат атаката и в миг да ни пометат и унищожат. Обаче и ние не стояхме със скръстени ръце. В това време ние държахме ръчните бомби, готови за запалване с подпалените вече гайтаневи фитили. От горната централна позиция постоянно викаха момчетата на нас да се вардим, че ще ни влезнат в позицията, тъй като от нашата позиция 20 метра по-доле имаше друга такава, която я владееха турците и от която всеки миг можеха да нападнат съседните. Особено тревожно викаше Спасе Глигоров, Гудар, по мой адрес (на мене): „Арсов!.. варди ес! Ще ти влезнат и ще те хванат за кюлявка!.. Бомба им хвърли, бе!.. Влезнаха ти и пр.“. Аз, палейки бомбата, му виках да се крие и да не се излага вън от позицията. Бомбата я хвърлих, защото и другите момчета се тревожеха за нас и ни викаха да хвърлим бомби, защо рискуваме да ни влязат вътре. Бомбата не гръмна, макар да падна в турската позиция. Види се е попаднала на някой камък с фитила, та се [е] отрязал и не произведе нужния ефект. Подпалих друга. Втората с падането на мястото произведе ужасен рев и постави турците в респект. Също гръмна бомба и на другата страна на позицията ни.

В позицията ни, между всичкото това, водехме и разговор. Всеки казваше по нещо за положението. Напр., Пандил п. Алексов казваше, че сме си мътили Струма с кокорченето и тия псета няма да оставят жив никого. Друг предлагаше да станем от тази позиция и да отидем в централната, по накуп да сме. Трети – да се избием един други, за да не попадне никой жив в ръцете на душманите и пр. Не се одобри нито едното, нито другото, защото, ако станем оттук, при самото ставане или отстъпване, ще паднем до един; другото предложение не се прие да се убиваме сами, защото трябва да живеем още и да можем да поразим някой и друг противник. Смъртта и така, и иначе е неминуема този ден, а ако оцелее някой от нас, нека разказва после как се е била за татковината си Дебърската чета.

Имаме вече 5 жертви, двама първите и трима други. На Софроний Спасов от Осой, 18-годишен момък, залп куршуми му разбиха черепа. Кръв и мозък опръскали близките му до него другари. Ефто Христов, Чадия, от Лазарополе, момък снажен, здрав, червендалест, пукаше се от кръв, на около 31-32 години. С неговата кротост, постоянно насмеяно лице и влажни очи, бе любимецът на четата. Спас Глигоров, Чудар, от Лазарополе, младеж на 19-20 години. Веселяк и постоянно говорещ. Другарите го обичаха за пъргавината му. Закачахме го, че ще го оженим за кадънче. Ранен, горкият, в дясната долна челюст, видяхме го окървавен и цял изправен на позицията с насочена пушка, като викаше колкото може: „А… а… ах!.. Сульо – бре!..“ И гръмна с пушката, но падна с разбит череп и на решето гърди. Пушката му остана да стърчи на позицията отвън, а той… навеки да си лежи спокоен.

Около 4 часа ранени имахме вече неколцина, Филип Петков, ранен при дясната вежда на челото. Димитр Яковчев (Пареше) тежко ранен в гърдите: изгубил съзнание, пъшкаше, охкаше и бълнуваше, като викаше майка си за помощ, бедният. Турците не изпускаха случай да ни се смеят и подиграват. Един викаше на Никола Донев: „Покрий си другаря си, бе, ще го изгори слънцето!.. И ти ще легнеш до него, бе кумит!..“ Също ранени по-слабо бяха: Неделчо… от Ехловец на върха на главата; Д. Стефанов, на темето и дясното ухо промушено; мене в долната лява челюст и главата с рикошетни куршуми и камъни и почти всички бяха разкървавени от пръсканите парчета на камъните.

Военните сили у нас намаляват, а турците усилват напора и обсадата. Аскерът, насърчаван от офицерите, не се остави от желанието да ни атакува. Къде 4 ч. почна да се чува един доста ясен и смел глас под нашата позиция, който даваше разпореждане на аскера. Той, види се, тогава пристигна, защото при позицията дойде куче палаш и насмалко щеше да улови за врата Милоша Богданов, но последният не му прости дързостта, а с един куршум го върна влачейки се полумъртво при господаря си. Последният, ядосан, на войниците си: „Юрунус, чуджуклар!.. Сунгю давран! Тутунус шу душманлар, Падишах нишан вереджек!“ Но види се, че никой не се осмеляваше за нишан да се изложи на бомбите. Не дълго след това същият този офицер, придружен от гарниза (тръбача), се вести малко по-доле и настрана, но два дружни манлихерови куршума му сломиха и двата крака. Научихме се сетне, че след 4 дена умрял в Царево село. Друг един юзбашия падна от късата мартина на К. Николов. Изстрелът така бе сполучлив, щото, щом пукна мартината, фесът скочи назад, а стопанинът му клюмна напред. Куршумът, види се, му скъса вратния съединителен мозък от главния.  Аз потупах Кръстя по рамото и му казах да ме не пита вече да му обяснявам за друг такъв какъв е по чин, а да гледа да треби, както направи с този.

Не мога да лиша от пълнота тук написаните спомени, ако не изложа онова, що заслужава самоотверженият Кръстьо Николов от Банища. Този атлет така се възбуждаше, щото, като не можеше да търпи хулите на арнаутите аскерлии, излизаше много наяве от позицията, стреляше и ги галатеше на арнаутски език. Често пъти бях принуден, като не разбираше увещанията ми, да го улавям за пояса или кепето и да го смъквам в позицията. Думах му: „Варди се и не рискувай да те убият, бе брат“. И аз държах на български нещо вроде реч на агите, че е дошло време мъчителите и угнетителите да ги проводим в Шам Багдат, за да не мърсят вече свещената македонска земя. Един ми отговори, че всички гяури ще ги изтребим и че на мретът (султана) е била дълга и силна ръката и една обдалска дума изтърси за Македония. Отвърнах му, че техният мрет, султан Хамид, който е довел до положение поданиците си, които му плащат, да се требят един друг, както ний сега, е свиня. На това ми отговориха с дружен залп, а другарите ми се смееха и още ми се смеят за словото, което съм държал като на митинг.

Деян… бърсякът, ни достави в този труден момент удоволствие и неудържим смях; чухме един дебел отчаян и гърлест глас „Ау!“ от турската позиция. От Деяна бил издебнат и застрелян един турчин в гърдите токо под самото гърло. Доволният Деян му викаше: „Ау, зер! песу!.. болит?! Оди сега кай султан Амида да му кажеш, що ти сториа и како маваат кумитите, а после, ако ти е арно, излези пак да бъркаш кумити!..“ „Що му направи, бре Деяне?“ – питаха го някои от нашите. „Го утепав – що да му направам друго на той пес. Го пратив при Муамеда“, дабави той.

Милош Митрев, тоже бърсяк, ни обърна вниманието да гледаме в шумата, защото забелязал, че някои клоне са се движили. Действително турците, за да се доберат по-близо до нас и на по-удобно място, употребяваха хитростта да трошат клоне от гората за заслона, но забелязани навреме, се отказаха от тази си хитрост.

Пукотът и залповете не престават. Слънцето като че ли се е спряло и не дава надежда за скоро да се скрие на запад. Горещина непоносима. Слюнката в устата ни става гъста; няма с що да си разхладим устите си. При мене се намираше чантата с церовете и превързочните материали. Бях се заел да запуша с памук дупката на раната си, но нямах възможност да се превържа, от нуждата да държа в ръцете си пушката. Изобщо кръвта, която течеше от нас, подейства тежко на стомасите даже на калените вече в кървави боеве ратници, какъвто беше Милош Богданов. Като се обърнах към него, видях го с клюмнала глава и пъшка издълбоко. Уплашихме се, като помислихме, че е зле ранен. Оказа се обаче, че му е станало тежко. Извадих шишето с амоняка от чантата, поднесох го всекиму под носа; подейства ободрително, но същевременно поддържахме огъня. Братът на войводата, Неофит Ненов, извади кутийка с емфие, а аз отворих кутията с папироси, дадена ми при изпращането от г. Терпета Костов. Чувах я да я отворя след прегазването на Вардара, обаче се оказа и разбра, че няма да видим последния. Да ги изпушим, да ги не пушат душмани, и всякой заби по една папироса в устата си. Пухнахме по веднъж два пъти, но агите не бяха съгласни с нас. Разтуриха ни каафета със залповете си. Милош предложи да глътнем по малко барут. От коланния патрондаш на Кръста Николов извадих 1 патрон от мартина, извадихме куршума и всекиму в дланта се сипа по малко барут.

Около 5 часа викна един въстаник: „Чичо Митре (на Д. Стефанов)! нас тука ни избиха вече и ще ни влезнат!..“ Според думите на Блажо Алексов, които не могат да се не вземат за верни, Димитр отговорил: „Къде е Максим?.. Нека не дреме, нека ви помогне!“ Тези думи на първия му другар по участ види се зле са подействали на Максим и той, без много да му мисли, напуснал позицията си и с няколко само скока мислел да се прехвърли в горните позиции.

В този момент, около 5 часа подир обяд, два душмански куршума пробиват гръдния му кош и той, войводата, се поваля на камъните с разперени ръце. От четниците един посегнал да го улови за ръката, като му казал: „Дали и ти бе, нещастнико, дойде тук при нас да умреш?!..“

Войводата не могъл нищо да му отговори, а само махнал с ръка, поронил две-три сълзи и духът му, кротък, се отделил, за да лети и стигне духовете на току-що починалите му другари.

Борците намаляват. На някои и патроните се довършват, а още 3 часа има до мрак. Всичките момчета не знаеха за участта на войводата. Къде 6 часа попитах на майсторски език другарите как са и каква загуба има. Деян ……., от охридските села, ми отговори, че много дърва имало набрани. „Как е овчаро?“ – попитах за войводата. Димо Арсов ми отговори: „Ти да си жив!.. Бог да го прости! Токо преди малко“. Това значеше много, аз се замислих пред печалния факт за загубата на Максима. Неволни и скръбни мисли нахлуха в главата ми, а вярвам, че всекиму от другарите бе така печално. Отникъде помощ не иде, макар и да се надявахме на такава. О!.. съдбо неумолима!.. Тук ли ни доведе в този ад да ни извадиш страдалните души?.. От позициите се виждаха: Пирина, бял от снега, Рила тоже такава, Осогово, Плачковица, града Кочани, Виница, оризните чалтъци и селата; Брегалница, като гигантска змия, сякаш се влече из кочанското поле. Спомних си за своя и мили, за миналия живот. Мислех си за онова, що става в свободните страни. Там в 6 часа подир обяд, след един такъв горещ ден, какъвто бе днешният, всеки гледа да излезе от къщи или канцелария, за да се поразходи и разхлади. А ний тука?.. А цял народ?!.. Обречени сме на гибел! Мила свободо, колко скъпо трябва да платим за тебе и, без да знаем и видим дали ще те изкупиме, ще си отидем от този свят.

Милош каза на Деяна да отрежат и вземат главата на войводата. На Милоша смигнах да мълчи, за да не разбере братът на покойника, че именно за войводата говорим, а на Дима казах нищо да не предприемат, защото не се знае що ще стане и с нашите глави. На източната страна (Димитревата позиция) паднал убит един четник от Сливен или котел. Не можахме да започним името му, тъй като той, с още един другар, се присъединиха в Дебърската чета тъкмо на третия ден от тръгването по пътя. Той беше скромен и високо интелигентен; обикнахме го почти всички за неговия благ характер. Той беше почти полугол и съвсем бос. Момчетата му стъкмиха кой дреха, кой опинък, кой върви и хляб, та се стегна и стана в пълния смисъл на думата въстаник и наш скъп другар. Залостен зад един камък, славно се сражавал. Близките до него другари разправят, че тъкмо когато е пеел куплета от Хаджи-Димитровата песен: „На една страна захвърлил пушка, на друга – сабля на две строшена, очи тъмнеят, глава се люшка, уста проклиня цял…“ И не довършил, горкият. Куршумът пробил черепа му и той останал да… какво мислите да прави?.. Да почива ли? О!.. съвсем не! На другия ден турците, когато влезнали в позициите и намерили покойниците, избрали две жертви, него и още един друг, свалили им телата близко до Царево село и при шосейния мост на Брегалница отрязали им главите и на две върлини били забучени за позорище на околното население, което се уж Боже връщало от пазар в Царево село в петък на 30 май. Така загина този самоотвержен момък далече от родна и свободна страна, без никой от нас да знае що криеше в себе си тази интелигентна душа. Другарите, живи останали, казват, че той пламенно се е сражавал през целия ден и е бил страшен изтребител на нападателите. Нека да кажем ний, а и цяла Македоиня: „Мир на праха ти, далечни и славни юначе, който дойде да умреш, за да помогнеш на страдащия роб!..“

Ранени имаше още неколцина: Блаже Алексов, тежко ранен в дебелината на кълката и китката на лявата ръка; Христо Китанов в дясната ръка под рамото; Павле петков Кубур, тоже в ръката; Никола Донев в коляното и корема с 15-16 сачми дробинки, които чу ги извадиха в Александровската болница.

Забелязахме, че доле, откъм нашата страна, в турските редове имаше движение и тропот. Питаме се що ли ще да е това? Милош отговори, че стоварват джепане. И действително, около 7 часа почнаха да обстрелват позициите ни с топове, горска артилерия. Можеше да се забележи, че гърмяха с 3 такива. Отпосле се научихме, че бяха донесли една батарея от 8 катър топове от гр. Кочани. От артилерийския огън не страдахме много, тъй като 3 топчета от време на време гърмяха. Несъобразно бе мястото да действат с топовете турците, защото с несполучливите изстрели щяха да причинят вреда на своите отсреща обсадители. Въстаника Димо Арсов твърди, че на един от куриерите отрязали единия крак с граната в централната позиция.

Часът е вече 7. Горещините се махнаха. Вечерният ветрец почна да полъхва и посъживи борците, но посъживи и противниците. В техния лагер имаше вода, а в нашия – пъкъл и нагорещени камъни и… необърнати скъпи покойни другари. Гарнизите, командите, разпорежданията и движенията се усилват в турския лагер. Стрелбата е много смела и от двете страни. Изсвири турският гарниз, след него още 5 такива от вси страни. Попитах Коля Битушки, който бе близо до мойта позиция и който, като музикант, разбираше турските сигнали кой е сигнала и защо свирят сега. – „Ще атакуват – бе отговорът на Коля. – „Ами що не надуеш ти нашата тръба и [не] свирнеш на атака? Мулини, бре Кольо!..“ Докачи Кольо тръбата, а ний обадихме на горните момчета да не полудее някой и да се вдигне от мястото. Кольо наду тръбата, чухме мощния ѝ глас в сравнение с турските пискливи гласове и оглуши усои и присои на Голак и неговата далечна околност със своите резки тонове и бодродействащото: Татта, татта – титта, татта и пр., а с това заедно се присъедини радостното и мощно ура!.. Удряйте и бомби хвърляйте, момчета!.. Тръбата нас ободри, а турците озадачи и ги постави в недоумение и им подейства като студен душ на потно тяло. Кольо получи милото и другарско „браво“ и похвала, че бил 40 оки човек, а 50 – сърце. Докато се поокопитиха турците, що става в нашите позиции и на коя страна ще ги нападнем и пр., мина се значително време. Слънцето взе да се спуща зад Кратовските баири, но същевременно и небето се покриваше с черни и гъсти облаци, идещи откъм Плачковица и забикалящи нашия Голак. Но всичкото това не ще рече, че ние отслабихме действието; огънят си продължава и от двете страни.

Като видях облаците, казах на близките до мене другари, че помощ ни пристига и удрете сега здраво: има надежда да се спаси някой от нас. Някои ми питаха де виждам помощ: Господ е жив; праща ни облаци, които ще затулят месечината и ний с бомби ще разбием някоя страна от турската обсада. Това нещо съобщихме и ободрихме и другите момчета в централната позиция. Турците в това време като че ли намалиха огъня; Кольо даже им изсвири сигнал за „Абдес“, за което ни благодариха с 2-3 залпа. На нас ни предстоеше да мислим и [да] се споразумеем как и от коя страна да скъсаме блокадата.

Споразумението стана. Пред нашата позиция и пред онази на Никола Битушки имаше поляна, която водеше надоле почти цял километър. Като се стемни добре, ще произведем силна стрелба; ще напълним пушки и револвери; бомбите да са нагодени на добро и лесно място за запалване и хвърляне и набързо да се съберем при Кольовата позиция, а оттам право надолу по поляната. Откъде Димитровата и Блажевата позиция дойде известие, че са разбрали и че са съгласни с нас. Ний, живите, гледахме да се избавим от тука, от този ад, а сетне ще видим що ще правим за по-нататък.

Мръкна се.

Мракът забули всичко; пушките взеха да бълват пламъци; небето почна да гърми и за святка токо над самите ни глави. Светкавиците почнаха да стават по-чести и по-ярки, почувствахме студ даже от рязкото променено време.  Турците, за които мислехме, че ще станат по-меки, напротив – станаха по-дръзки; възползани от тъмнината, дойдоха съвсем до нас. Стрелбата се водеше на Алла угуранна – на посоки; взаимно един другиму в огньовете. Момчетата прибраха само бомбите от покойниците, а от Максима само чантата с книжата, а всичко друго остана.

Часът е вече 91/2. Да стоим още тука е пагубно; нощта ни е потребна, за да отстъпим и избегнем преследването. И Никола долев не закъсня да викне от централната позиция: „Абре, още ли ще стоим тук на тези кучиня тука?!“ Общо ура и напред; бомби хвърляйте! – викаха всички. Бомбите запукаха. Димо Арсов от Тресанче, застанал на позицията прав и с една запалена кошуля (риза) в едната ръка, а с другата подпалваше фитилите на бомбите и хвърляше последните в турските позиции. Той хвърли една бомба и към нашата позиция, като мислил в бързането, че сме турци, и благодарение, навреме забелязахме горящия фитил на бомбата и тъкмо преди да експлодира, ний легнахме, та се избавихме от явната гибел. Настана най-смелия подвиг да извършим ний, останалите живи. Общо ура, небесният и на бомбите гърмеж, светкавиците, залповете и крясъците на турците – всичко това се обърна на ужасен хаос, може би приличен на Ада. Останалите живи борци, турците и околното население, чини ми се, никога няма да забравят този момент. Много ще бъдат 3 минути, ако кажем за изгубеното време откак викна Н. Долев за отстъпление и пробиване [на] блокадата, докато се събрахме повечето при Кольовата Ботушки позиция. Всичко това се извърши с електрическа бързина. В един миг се събрахме 17-18 момчета и пак в миг и с громко ура събраните се спуснаха по поляната надоле. Тук в тъмнината се вършеше по поляната нещо ужасно, нещо адско!.. Бомбите изпълняваха възлаганата им роля. Наум В. Мерджанов хвърли една бомба на лявата страна в турските редове и причини грозно поражение. Чугунени късове от взрива се вдигнаха на 1000-метрова височина. Чуваха се стонове от ранените турци. Аз, при самото тръгване за надолу, чух гласове на търчащи отгоре и закъснели другари, [и] за да ги почекаме, се поспрях 10-15 секунди. Действително стигнаха запъхтени Силко …….. Марко Галички и Петре от Гаре. Аз, който държах връзката с току-що отстъпилите другари, поведох новопристигналите надолу, но се излъгахме. Пътят ни бе запречен от маса аскер, който с ужасни ревове и движения вършеше нещо тук; види се, атакуваха се един други турците в грозния мрак. Другарите поведох назад, за да пробием на друга страна; навсякъде железен обръч и бяхме посрещани със залпове. Четиримата се върнахме в централната позиция. Заслонихме се зад камъните и почнахме пак редовна стрелба в турските огньове; изгоряхме или не по 10 патрона и пак се вдигнахме, за да направиме излаз. Избрахме североизточно направление, през върха на главната позиция. Тук аз намерих Деля Елховечки, който бе ранен в главата на темето и го взехме с нас. Със самото излизане от позицията отсреща ни се пусна един дружен залп: 2-300 пушки; ний взехме източно направление, обаче откъм дясната ни страна ни срещна друг такъв залп. Ний не можехме да се връщаме вече. Всички викахме напред! Бомби хвърляйте! Хубосникът Дельо, повна, ми викаше, че нямаме бомби, та стана потребно да му наповна, по майсторски, да мълчи или пък вместо бомба камъни да хвърля. Бяхме или не изминали около 100-150 крачки, поздравиха ни с нов залп от 1-200 пушки. Тук, ако не бяха се обадили турците с този залп, щяхме да им влезнем в ръцете. С бягането заедно се отбивахме по югоизточно направление. Моята пушка бе празна и докато ѝ поставя пачката и докато гръмнах, съ бягането, два пъти изгубих другарите си и останах съвсем сам; обаче след 20-30 разкрача се изпречи пред мене гората. Тя ме прие като истинска майка; тя ме скри в пазвите, в полите си. Възвърна ми надеждата, даде ми кураж, ободри ме; пих вода от животворящата ѝ струя на близкия извор, който беше разчистен, види се, от агите и с възобновени сили, бързо се упътих надоле, за да мога да се откача по-далеко до зори.

Бурята като че ли попрестана, но залповете си продължаваха при позициите и къде полунощ времето съвсем утихна и месечината пак светна.

Денят 29 май се провали и си отиде, но следа грозна остави, за да се повни и да не може никога да се забрави от дебрани. На 29 май 1903 година, на върха на Голак планина, при позицията Чафка, сложиха костите, далеч от родното място, осемнадесет скъпи синове на дебранката, на горката робиня!

Сравнително, при шестнадесетчасов бой и при толкова силен противник, 4 000 срещу 40 въстаници, загубата не е голяма, тъй като турците са дали 194 жертви, обаче за дебърския край загубата е доста чувствителна.

През деня в позициите паднаха 9 четника, които останаха на самото място, а другите 9 са паднали при отстъплението и [на] другия ден.

На 14 юний се събрахме в София почти всичките живи останали другари от Максимовата чета. Раните се лекуваха, а някои още тогава почнаха да се стягат за нови подвизи. Престъпление би било, ако се замълчи и не стане достояние да се знае от всекиго, особено от дебрани, които не са били в него време в София, за радостното и трагично посрещане на ратниците от четата от страна на дебърската колония в София. Ние, четниците, никога не ще забравим за помощите и пожертвуванията да изказваме нашите истински благодарности. Също настоятелството на кутията „Св. Иван Предтеча“ отпусна за всеки въстаник по 10 лева. Дебраните в София не забравиха няколко години наред да правят панахиди (парастаси) за падналите на поле брани скъпи покойници от Дебърския край.

 

"Дата славна и печална,

двадесет и девети май;

ще те слави и проклина

нашият поробен край!"

 

с. Вършец

15 юлий 1906 г.

 

Д. АРСОВ

 

*) Понеже това, що е написано тук, е мой личен дневник, затова ще прося извинение от онези, ако някога им попадне на ръка за го прочетат, да ми направят снизхождение, тъй като често се срещат думите“ аз, мене и пр. Тези волности по необходимост съм ги допуснал, като сподвижник на покойния Максим, секретар на Дебърската чета, отдельонен началник и санитар.

**) Кръстьо Николов, пренебрегнал закуската и предпочел снега. Неразделните му другари: Илия … Банища, Ангеле … Банища и Спиро … Косоврасти, го забравили да го събудят или не са го видели в бързината. Те всички сложиха кости в Голак, а Кръстьо, който се прибра в моята позиция, остана жив.

  

БЕЛЕЖКИ

 

1. Оригиналния документ можете да видите ТУК.

2. ЗА АВТОРА: Димитър Арсов е български революционер и просветен деятел, деец на ВМОРО. Секретар е на четата на дебърския войвода Максим Ненов от с. Тресонче и е участник в Илинденско-Преображенското въстание. След въстанието се преселва във Вършец и е член на Дебърското благотворително братство.



Павел Борисов Николов, гр. Ихтиман
Фейсбук: https://www.facebook.com/profile.php?id=1527876069
Блог: http://pavelnik.blogspot.bg