ДОКУМЕНТИ ПО ДЕЛО 585 ОТ 1942 ГОДИНА

 

ОБРАБОТИЛ ОТ PDF ФОРМАТ И РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

 

Първата страница от документите

по Дело 585 от 1942 г.

МВРНЗ

ДИРЕКЦИЯ НА ПОЛИЦИЯТА

ОТД. ДЪРЖ. СИГУРНОСТ

№ а-665

София, 3.IV.1942 г.

Арестанстско. Поверително.

 

До г. Прокурора при военно-полеви съд

 

ТУК

 

 

На №№ 1471, 1658, 2054, 2061, 1692, 1782, 1510, 1506 и 1490

Към № № II-А-438, 445, 465, 466, 493, 468, 537, 591 и 606

 

Представям Ви, Господин Прокуроре, арестантска преписка № 15216 прошита, номерована, съдържаща листа за долуизброените лица, уличени в комунистическа дейност:

 

1. НИКОЛА ИВАНОВ ВАПЦАРОВ

2. ГЕОРГИ ИВАНОВ МИНЧЕВ

3. ПЕТЪР ИВАНОВ БОГДАНОВ

4. АТАНАС ДИМИТРОВ РОМАНОВ

5. ИВАН НИКОЛОВ МАСЛАРОВ

6. ГЕОРГИ СТЕФАНОВ ГАНЕВ

7. НИКОЛА ПАВЛОВ КОЛЕВ

8. ПАРАСКЕВА НИКОЛОВА ПАВЛОВА

9. ВАСИЛ СТОЯНОВ ПРИСАДАШКИ

10. КИРИЛ НИКОЛОВ ГЕОРГИЕВ

11. Д-р ЛАЗАР БОЖИНОВ ДИМИТРОВ

12. МЛАДЕН ИСАЕВ МЛАДЕНОВ

13. ИВАНКА СТОЙКОВА ДИМИТРОВА

14. НЕША ДРАГИЕВА ДЖАНГАЗОВА

15. КИРИЛ ПАВЛОВ КИРЯКОВ

16. ЙОРДАН ИВАНОВ ПОПОВ

17. КЪНЧО НИКОЛОВ ИВАНОВ

18. АДРИЯН ДИМИТРОВ ПЕТРОВ

19. ПАВЕЛ ПОЦЕВ ШАТЕВ

20. АЛЕКСАНДЪР ГОЦЕВ МЕЖДУРЕЧКИ

21. МАРА АЛЕССАНДРОВА МЕЖДУРЕЧКА

22. БОРИС ИВАНОВ ВАПЦАРОВ

23. ЕЛКА ПЕЙЧЕВА ПЕЙЧЕВА

24. ХРИСТО ДИМОВ ТОДОРОВ БРАТАНОВ

25. ТАТЯНА БОРИСОВА КОПЧЕВА

26. НЕВЕНА КИРЧЕВА РУСАНОВА

27. КИРЧО АНГЕЛОВ РУСАНОВ

28. АТАНАС ФИЛЕВ НЕДЕЛЧЕВ

29. ДИМИТЪР ГЕОРГИЕВ МАЛЕВ

30. НИКОЛА ДАЧЕВ ПЪРВАНОВ

31. ЕНЧО ИВАНОВ СТАТЕЛОВ

32. ДЕНЮ ВАСИЛЕВ ВЪЛЧАНОВ

33. ДИМО ЦОНЕВ ДИМИТРОВ

34. НИКОЛА РУСЕВ СТОЯНОВ

35. ГЕОРГИ ЦАКОВ НАЧЕВ

36. ТЕНКА ДАНЧЕВА БАКАЛОВА, по мъж Ценова Начева

37. ИВАН ДИМИТРОВ МУРДЖЕВ

38. ВЪТЮ ДИМИТРОВ МУРДЖЕВ

39. КСАНТА ИВАНОВА БАЙЧЕВА

40. МАГДА ГЕОРГИЕВА /Гоцева/ АНТОНОВА

41. КРЪСТИНА КОНСТАНТИНОВА КАМБОСЕВА

42. МИТКА ЛАЛОВА ПЕЛОВА

43. МЕТОДИ ТОДОРОВ АПОСТОЛОВ

44. АЛЕКСАНДЪР РАЙКОВ АЛЕКСИЕВ

45. ТРАЯНКА АНГЕЛОВА ИВАНОВА

 

От произведеното дознание се установява, че някои от горните лица са били членове на Централния минно-подривен комитет към Централния комитет на Комунистическата партия, задачите на който са били да организира бойни комунистически групи, които имат за задача да прекъсват телеграфни и телефонни линии, да изхвърлят влакове, да разрушават мостове, да подпалват бензинови и маслени складове и цистерни, да се снабдяват с оръжие и да се готвят за въоръжено въстание. Други са устройвали в квартирите си срещи на ръководни комунистически функционери, служели са за явки, с помощта на които същите комунистически функционери са се свързвали помежду си, за да вършат своята разрушителна дейност срещу държавата, укривали са в квартирите си нелегални комунистически функционери, дошли в България от СССР с подводница, и са служили за адресанти за писмата на Централния минно-подривен комитет при ЦК на КП. Някои от гореизброените лица са разменяли чужда валута в български пари, които са предали на ръководните лица от ЦК на БКП и са укривали един радиопредавател.

За идването на саботьори от СССР и с какви задачи са изпратени в България подробни показания са дадени от Васил Вълчанов Додев, които са приложени към дознанието, което се намира във Военнополевия съд.

Протоколите за обиск с описаните в тях материали са подшити в отделно дело, съдържащо (няма посочена цифра - П. Н.) листа. Към същите протоколи се прилагат по няколко екземпляра от позивите, а другите остават в архивата при Дирекция на полицията.

Лицата остават в ареста на Дирекцията на полицията - на Ваше разпореждане.

 

Приложение:

 

1. Арестантска преписка № 15216

2. Досие с протоколите за обиск.

3. Опис на материалите, поставени в пакети, упоменати в протоколите за обиск.

4. Сумата 11 600 /единадесет хиляди и шестотин лева/ по протокола за обиск на Лазар Божинов Димитров.

 

НАЧАЛНИК Д. СИГУРНОСТ: /п/ ПАВЛОВ

НАЧАЛНИК ОТДЕЛЕНИЕ "А": /п/ ГЕШЕВ

 

-----------------------------------


ПРОТОКОЛ ЗА РАЗПИТ

 

Снимката на Никола Вапцаров, направена

в Дирекцията на полицията

Именувам се НИКОЛА ИВАНОВ ВАПЦАРОВ, род. на 24.11.1909 г. в гр. Банско, жив. София, ул. „Ангел Кънчев“ № 37, българин, православен, грамотен, женен, неосъждан, машинен техник, казвам:

В момента на арестуването ми аз заемах длъжност при Централния комитет на българската комунистическа партия, в комитета, който ръководеше така наречената специална работа. Тази специална работа се състоеше в това, че от партийните хора трябваше да се отделят една част, и то най-смелите, и заедно с нелегалните да формират бойни групи. Задачата на тези бойни групи трябваше да бъде: в случай на война със Съветския съюз те трябваше да прекъсват железопътни линии, мостове, телеграфни и телефонни линии, да изхвърлят влакове със специални клинове и скоби, да подпалват вагони цистерни, маслени резервоари и шлепове с горива и муниции. Начело на този комитет бе поставен Васил, чието истинско име не познавам, но той бе дошъл от Съветския съюз с подводница. Длъжността ми беше да държа връзка с хората от провинцията, които идват по наша линия и в случай че Васил е зает на друго място, да ги инструктирам и да ги разпитвам за организационното им състояние. В нас често идваше и Стоян – чието истинско име е Атанас Романов, за да търси Васил, предполагам, че и той е влизал в комитета като завеждащ бойните групи в София. Предполагам също, от обстоятелството, че на два пъти пренасяхме взрив на ул. „Одоровци“, че се е занимавал и с оръжието, необходимо за София. При нас с Васил по късно дойде още едно лице, чието истинско име не зная, но Васил го наричаше Стареца. Това лице бе от централния комитет. Други преки връзки съм имал и с Кирчо, истинското му име не знам. Неговата длъжност, доколкото зная, бе да държи всички партийни връзки с провинцията. Негов заместник бе Пешо. Той имаше поверена същата длъжност, която заемаше Кирчо. Други преки партийни връзки не съм имал.

Завърнах се в София на 1 септември 194 г. от с. Годеч, където бях интерниран за три месеца. Към 7 или 8 с. м. при мене дойде Атанас Романов, с когото се познавах от македонските вечеринки, в които съм участвал на литературно четене и от говорещия хор „Гоце Делчев“, на когото бях временно диригент. След като ме запита дали съм прекарал тежко в Годеч и аз му описах при какво положение съм бил поставен, той поиска да узная какво мисля за войната на съветския фронт. Казах му, че съм оптимист и че смятам успехите на германците за временни. Тогава той ми постави въпроса дали съм готов да работя за партията при сегашните тежки условия. Казах му, че съм готов. Запита ме кога може човек да ме намери в къщи, а аз му отговорих, че обикновено сутрин, тъй като за сега съм безработен, през цялата сутрин чета. Каза ми, че ще мине след два дена, за да ме види пик, но към 5 – 5.30 часа след обед. Съгласих се да го чакам през това време.

Наистина след два дена в уреченото време той дойде пак. Тогава ми постави въпроса дали бих могъл да замина след няколко дена в провинцията, за да свърша работа. Казах му че мога. Но за каква точно работа и за къде не стана дума. Приказвахме още малко и на тръгване той ми каза тези дни към 5 часа след обед да си бъда вкъщи, защото може да ме потърси. Съгласих се. Но той не дойде дълго време, може би чак след една седмица.

Спомням си, че бе 17 септември, когато дойде към 5.30 часа след обед и ми съобщи, че тази вечер ще трябва да ме свърже с друго лице, което щяло да ми даде нареждане какво трябва да правя. Понеже срещата с другото лице била определена в мръкнало, ние трябваше да чакаме вкъщи около един час, за да мине време. След това и двамата излязохме. Каза ми, че ще се качим на трамвай № 5 от пл. „Македония“ и ще слезем на спирка „Петър Берон“. Той тръгна на около тридесет крачки пред мен, а аз го следвах, като се стараех да не го изгубвам от очи. На трамвайната спирка на площ. „Македония“ се качихме на трамвая и слязохме, както бе уговорено, на спирка „Петър Берон“. Минахме в лявата страна на линията и тръгнахме по посока на Княжево. След десет-петнадесет крачки минахме, мисля, покрай някаква текстилна ф-ка и след това ударихме косо надясно, след като минахме малко дървено мостче. Вдясно нагоре се откриваше празно незастроено поле, но на направо в дъното на източна посока се образуваше пак улица, залесена по краищата, дето трябваше да бъдат тротоарите с тополи. В началото на тази улица ни срещна едно лице със среден ръст, с очила, мургаво и с интелигентен израз. Стоян ме предаде на него и веднага си замина. Ние с новодошлия се върнахме малко назад в западна посока и след това тръгнахме по неочертана улица към града. На петдесет-шестдесет крачки имаше кръчма. Лицето ме покани да влезем вътре. Там поръча две шишенца коняк и веднага започна да излага пред мене същността на работата, по която ме бе повикало. Аз трябваше да замина колкото може по-скоро за Варна, за да предупредя ръководещия човек на варненската партия, че в района на р. Камчия са слезли хора, дошли от Съв. съюз с подводница. Варненската организация трябваше незабавно да изпрати хора, трима-четирима души от които да бъдат облечени в туристически екип, да отидат в гората около село Долни чифлик и да пеят песента „Елено моме“, по която песен дошлите да разберат, че това са наши хора. Запита ме дали мога да свърша тази работа и аз му отговорих, че мога. Тогава той ми каза, че ме познавал от някоя вечер, на която съм декламирал мои стихове. Излязохме от кръчмата и ми заръча да изляза на ул. „Витошка“, по която да вървя бавно към града, а той щял да се отбие наблизо, за да вземе пари, които са необходими за пътуването ми. Аз тръгнах на изток и стигнах ул. „Витошка“. Вървях извънредно бавно, защото се страхувах да не би да не можем да се срещнем. След няколко минути той ме настигна и ми предаде 1000 лв. Каза ми да вървим по същата посока, имал среща с друг човек, който ще ми даде явката за Варна. Към моста, под който минава ж. п. линия, ние срещнахме друг човек, среден ръст, набит, облечен добре. Когато стигнахме до една лампа, видях, че лицето му е червендалесто. Първият го запита дали ще може да ми даде явката за Варна още тази вечер, а онзи отговори, че ще се опита. Първият тръгна в обратна посока, а ние двамата продължихме по посока на града. Каза ми да го чакам в бозаджийницата, която е на ъгъла на „Царица Йоана“ и „Патриарх Евтимий“ до 8.40 часа и ако дотогава не дойде, да го чакам на другата вечер в 8 часа на същото място. Към казармите се разделихме. Аз отидох направо в уречената бозаджийница. Към 8.30 часа човекът отвори вратата, но не влезе. Аз излязох след него. Тогава той ми предаде явката. Трябваше да отида във Варна и да търся ул. „Шейново“. На нея се намирала шивачницата на Желю, мисля, че Рангелов се казваше. Ще вляза вътре и ще търся именно този Желю, който по думите на предаващия ми явката бил хубав човек. На Желю трябваше да кажа: „Имате ли английски плат?“, а той трябваше да ми отговори: „Ние тука само шием“. Желю щял да ме предаде по-нататък.

Аз заминах за Варна още същия ден с влака, който тръгваше в 9 часа вечерта. Във Варна пристигнах на другия ден към 4 часа след обяд. Коя беше улица „Шейново“, аз не помнех, защото от девет години не бях ходил във Варна. Отидох към морската градина. Там запитах някакъв продавач на семки. Той не можа да ми каже и след това запитах едно момченце, продавач на шоколад. То ми обясни къде се намира улицата и аз се запътих към нея. Но точно да свия от „Цар Борис“ по „Шейново“ и ме срещна моят колега Лазар Сапунджиев. Беше неудобно, след като не се бяхме виждали девет години, да се разделя от него и тръгнахме заедно по ул. „Цар Борис“. Запита ме за какво съм дошъл, а аз му отговорих, че след девет години сега ми се е отдало да дойда пак във Варна, за да се видя с приятелите. Той след около половин час си отиде, а аз отидох да намеря отново шивачницата. Намерих я и огледах вътрешността ѝ чрез прозорците. Вътре обаче имаше само две чирачета, а лицето, каквото ми описаха в София, нямаше. Върнах се пак на ул. „Цар Борис“ и влязох в една близка сладкарница, защото се страхувах, че ще срещна друг приятел, който ще ме възпрепятства да отида пак към шивачницата. Стоях там близо четиридесет минути и отидох отново на явката. Вътре пак нямаше Желю. Тогава тръгнах по „Цар Борис“ и срещнах доста колеги. Заинтересувах се за моите съвипускници Куршумджиев и Чушков. Казаха ми, че Куршумджиев преди малко минал по улицата и ще го намеря, а Чушков си бил в отпуск към Трявна. Действително, след малко срещнах Куршумджиев. Той се зарадва много. Каза ми, че някакво момиче получило телеграма от Чушков, че тази вечер си пристига. Трябваше да отидем да го посрещнем на гарата, за да сме у него, защото у Куршумджиев нямало място. Вечерта отидохме и посрещнахме Чушков. Също и той се зарадва на моето пристигане. Уговорихме, че ще съм у него, и отидохме да вечеряме в ресторант „Венеция“.

На другата сутрин аз и Чушков станахме към 9 часа. Той отиде някъде по работа, а аз отидох пак на явката. Там намерих въпросния човек, подадох му паролата и той отговори правилно. Тогава излязохме отвън пред шивачницата и ми каза, че било мъчна работа сега да ме свърже. Аз му отговорих, че трябва да стори това на всяка цена. Той обеща да се помъчи и ми каза да мина точно в 7 или 7.15 вечерта. Деня прекарах заедно с Чушков и Куршумджиев. Вечерта в уреченото време отидох в шивачницата. Желю ми предаде един младеж към 23-24-годишен, нисък, червен, бръснат. Ние излязохме с младежа и аз го запитах дали ще може да ме свърже с отговорния човек. Той каза, че сега отиваме, за да провери. На едно място ме остави в една сладкарница по посока на „Ташоолу“, но не помня точно где, защото градът бе затъмнен. Каза ми да го чакам. Чаках го там около час. Дойде и ми каза, че човекът го няма във Варна. Запитах го кога ще се върне, а той колебливо отговори утре вечер. Казах му, че работата не търпи отлагане. Определихме си среща за на другата вечер. Той трябваше да чака към 7.30 при шивачницата.

На другата вечер аз отидох в определения час. Той вече чакаше. Тръгнахме по посока на държавната болница. Каза ми, че и тази вечер не мога да срещна човека, но че мога да предам на него всичко. Аз се поколебах, обаче нямах друг изход и му предадох нареждането от София. Тогава той ми съобщи, че човекът можел да дойде късно през нощта и той щял да му предаде всичко. За да видя какво е отговорил ръководещият човек, аз определих на младежа среща на другия ден в 9.30 часа в бозаджийницата, която се намира на ъгъла на „Сливница“ и ул. „Цар Борис“. На другата сутрин той дойде и двамата слязохме в морската градина. Там той ми каза, че [се е] срещнал с отговорния човек, но той му съобщил нерадостни неща. Полицията била заловила на същото място от групата някой чех с радиопредавател. Носело се слух, че били заловени и други хора от дошлата с подводница група. При това положение ръководещият човек смятал, че било опасно от Варна да се пращат хора, а трябвало от селата около Камчия да се натоварят други, които внимателно да пристъпят към издирването на групата. Това беше и отговорът, който трябваше да занеса в София. Аз обаче не заминах същия ден, за да не събудя подозрение в приятелите си, а останах безпричинно във Варна още два дена.

В София пристигнах към 23 с. м. Ние от по-рано бяхме уговорили с човека, който ме изпрати, че ще му донеса отговора на същото място, където се срещнахме, в 7.30 часа. От 20 до 25 той трябваше да ме чака. Понеже влакът пристигна вечерта късно – към 9 часа, аз отидох на определената среща на другата вечер. Но на срещата не дойде никой. На следващата вечер в определеното време отидох пак, но и този път не дойде никой. На другия ден едва, сутринта, при мене дойде Стоян и ми каза, че в 1 часа на обяд ще ме заведе при друг човек.

В определеното време отидохме пак [там], където се срещахме с първия. За мое учудване там дойде съвсем непознат човек. Беше набит, рус и бръснат, облечен бе със светло пардесю. Стоян си отиде, ние двамата тръгнахме в източна посока. Човекът ми каза да говоря. Запитах го защо на него трябва да докладвам какво съм направил. Той каза, че другият е интерниран. Съобщих му всичко. Каза ми, че работата по начало е изпортена. Каза ми също, че отсега нататък ще държа връзка с него и че той знаел къде да ме търси. Съобщи ми, че се казвал Йосиф, а моето име ще бъде Григор. Запита дали са останали пари от онези, които ми е дал човекът преди заминаването. Казах му колко пари ми е дал и че съм взел на заем от Варна. Каза ми също, че Стоян ще ми дава по малко пари, за да не почвам работа по специалността си.

Минаха се повече от двадесет дена, но никой не ме потърси. По едно време след тези двадесет дена дойде при мен Йосиф и ми каза, че ще остана на разположение на Стоян. Съгласих се. След един-два дена ме потърси Стоян сутринта и ми каза вечерта към 5.30 часа да бъда в млекарницата, която се намира на ул. „Христо Ботев“ и „Бистрица“, там щял да ме чака той. Даде ми 200 лв. Въобще до декември месец Стоян ми даваше по 100, по 200 лв. седмично за лични нужди.

Вечерта в определеното време аз отидох в млекарницата. След малко дойде и Стоян. Каза ми да почакам още малко, за да мине време. Мина към половин час и ние излязохме. Тръгнахме в западна посока. На улицата „Стефан Стамболов“ близо до „Клементина“ той се отби в една къща. Почаках отвънка. След около десет минути излезе и се скара на един слабичък към 25-годишен младеж, че е закъснял. Влязохме и тримата в къщата в една стая, която е на партера. Почакахме още малко и след това излязохме. По-горе на отсрещната страна на същата улица бе спрял един камион. Стоян ни поведе към него. Двамата със Стоян се качихме при шофьора, а младежът се качи отзад на каросерията, която бе открита. Стоян ми даде пистолет система „Парабел“ и ме запита дали мога да си служа с него. Казах му, че мога. Потеглихме с автомобила по ул. „Клементина“ в западна посока. Стигнахме в покрайнините на града, мисля, че беше последната спирка на трамвай № 4. Камионът зави по една напречна улица. Повървяхме още малко, но на едно място камионът спря, защото имаше много кал. Слязохме и взехме две сандъчета. Едното взех аз, а другото младежът. Стоян вървеше напред и ние го следвахме. Моето сандъче тежеше към двадесет килограма. По обем моето бе колкото другото. Обаче от калта и от това, че мястото, до което отидохме, бе доста далече, се изморих. Стигнахме до една улица и близо до ъгъла ѝ Стоян пое сандъчето от младежа и последният се завърна. Влязохме в една едноетажна къща. Вътре на леглото в стаята лежеше една жена към 25-годишна. Ние оставихме в антрето сандъчетата. След това Стоян внесе едното сандъче в стаята. Пропуснах да кажа, че вътре имаше и един 30-годишен мъж. Мисля, че беше рус и с мустаци. Тези хора съм ги виждал само един път. Стоян разтвори сандъчето. Вътре имаше три или четири парчета, които приличаха на черен хляб. Отдолу под тях имаше люспачота материя, прилична на нафталин. Другото сандъче не помня дали го отваря. След това изнесохме пак сандъчето от стаята навън. Другият човек се покачи на една количка от двора на тавана, за който изглежда нямаше стълба, а се влизаше през прозорец без стъкла. Ние със Стоян му ги подадохме сандъчетата, но той изглежда бе стъпил между гредите и извика, че кракът му хлътнал. Ние със Стоян след това си тръгнахме. Тогава ми каза, че в сандъчетата имало тротил (това, гдето прилича на хляб), а останалото било бертолетова сол. Каза ми също, че улицата се казва „Одоровци“ и да я запомня, защото можело да ми се наложи някой път да дойда сам. Каза ми, че пистолета да остане в мен.

Отидох си вкъщи и скрих пистолета, не на моя, а на срещуположния таван над вратата. След един-два дена Стоян дойде сутринта и ме запита дали към 3 часа може да доведе вкъщи едно лице, с което в бъдеще да имам работа. Казах му, че може. Към 3 часа същия ден Стоян действително дойде с един човек, който имаше среден ръст, бе рус с бръснати мустаци и брада. Влязохме в стаята и човекът си свали шапката. Отгоре главата му бе без коса. Изглеждаше на четиридесет-четиридесет и пет години. Запита ме за готовността ми да работя и аз му казах, че съм готов. Направи ми впечатление, че на много места омекчава съгласните, обаче изказваше много сложни мисли на български език, без да вмъква чужди думи във фразите. Разговорът бе кратък. На тръгване ме запита дали може да ме намери вкъщи и не е ли това опасно, казах му, че може, и те си отидоха. Но преди да си отиде, му казах да ме търси сутрин, защото тогава или чета, или четратя (това е думата в протокола – бел. П. Н.) и няма да се наложи специално да почакам (по всяка вероятност „да го чакам“ – бел. П. Н.).

След десетина дена той дойде при мене към 10 часа сутринта. В този ден разви пред мене мисълта, че част от партийния кадър и то предимно нелегалните и най-смелите ще трябва да използваме за оформяне на бойни групи, на които да бъдат поставени бойни задачи, и изказа мнението, че за такава дейност е още много рано и че ще трябва да се води дълга разяснителна работа всред народа, като му се обясни лошото икономическо положение, липсата на мазнини, недостатъчния хляб и пр. По този въпрос не говори достатъчно конкретно. Даде за пример положението в Сърбия, като коренно противоположно от нашето. Там има по-голяма оскъдица за продукти, целият народ е прегазен и озлобен към германците. Затова там имало условия за масови четнически движения. Запита ме какво съм завършил. Казах му морското машинно училище. Тогава той изказа предположението, че познавам добре военните въпроси. Отговорих му, че не съм никакъв специалист по тях, защото през мое време в училището сме изучавали само военна педагогика. Сега за пръв път ми определи какво ще иска от мене. Неговата мисъл бе, че групите, които ще се създадат, трябва да бъдат свързани с нас. Но понеже те ще бъдат много, ще трябва страната да бъде разделена на няколко района. Засега обаче в много от тези райони партийните организации са силно разстроени и няма да бъде лесна работа да се свържем с тях, за да им поставим задача да формират групи или, ако са формирани, да ни свържат с ръководствата им. Единственият начин бе да се спрем на партийните явки там, където не са засегнати от провали и интернирания. Затова ще трябва да проуча тези явки и да ги имам винаги на ръка. Каза ми, че тези дни ще ме свърже с човека, който ще ми предаде явките, и затова на другия ден или по-другия да го почакам сутринта вкъщи.

На другия ден Васил дойде и ми каза точно в 1 часа на обяд да отида на ул. „Сливница“ на №, който сега не си спомням, но бе от дясната страна, като се върви срещу течението на канала. Да звъня на първия етаж и да кажа, че искам да се видя с Кирчо.

Направих точно каквото ми каза. Позвъних и вратата ми отвори едно детенце. Показа се жена. С впечатления съм, че бе ниска. Казах ѝ, че искам да се видя с Кирчо. Отвори ми една [врата] вляво от входната и я затвори след мене. В стаята на кушетката стоеше рус човек към 35-годишен. Седнах до него, а той извади малко листче, изписано с дребен почерк. Извадих лист и писалка, а той започна да ми диктува. Записах пет-шест явки за различни градове. Доколкото си спомням, бяха за Пловдив, Горна Оряховица, за Габрово, за Ямбол, Татар Пазарджик и за Бургас. Запитах го обаче за явката във Варна, тъй като Васил изрично ми бе казал да я взема, а ако не я знае Кирчо, да я иска от някой си Дончо. Кирчо ми каза, че за Варна няма явка, а едва ли Дончо знае нещо за нея. Каза ми, че когато му предадат други явки, той ще ми ги предава. Отидох си вкъщи, а той остана. Веднага скрих явките в транспарантите, като ги омотах около тях и вдигнах пердето.

Васил не дойде после няколко дена. През това време аз се помъчих да сглобя един своеобразен шифър, с който да запиша явките. Направих шифъра, а старите, записани с обикновени букви, изгорих. Забравих да пиша по-горе, че когато отидох за явките на бул. „Сливница“, Васил ми бе казал да искам на Кирчо да ми предаде човек, който да придружи някого до Горна Оряховица. Той ми отговори, че може да намери такъв човек, но не запита къде може да ме намери. Каза ми, че ще мине на другия ден и да го чакам сутринта към 10 часа.

На другия ден сутринта дойде и ми каза, че засега не могъл да намери човека. Каза ми също, че Васил му бил възложил задача да ми намери помощничка, която в случай, че стане с мене нещо, да поеме работата или пък да вземе част от нея, когато работата ми [се] разрасне, за да ме облекчи. Обаче аз трябва да преценя дали момата ще може да ми бъде полезна, като ми каза на другия ден да отида в сладкарницата на ъгъла на ул. „Лавеле“ и „Алабин“. Трябваше да размотавам и намотавам около пръста си една верижка, а в другата ръка да държа сгънат обеден вестник. Момата щях да позная по това, че в ръката си тя ще държи някакво цвете. Тя трябваше да излезе първа и аз да я догоня и да я запитам накъде се намира държавната болница, а тя трябваше да отговори – към семинарията. Срещата трябваше да стане в 2 часа на другия ден.

На другия ден отидох в уреченото време в сладкарницата. След малко дойде и момата. Тя държеше клонче от извехтели изкуствени цветя, които бяха имитация на [неразбираема дума – бел. П. Н.] ябълков цвят. Тя излезе и сви нагоре по „Лавеле“. Настигнах я и подадох паролата. Отговори ми правилно, след това ми каза, че срещата не е определена в удобно време, защото тя [е] от 2 часа на работа. Определих ѝ среща на другия ден в 1 часа на обяд в сладкарницата, която се намира на ъгъла на пл. „Славейков“ и ул. „Левски“.

На другия ден в определеното време отидох и намерих момичето, че ме чакаше. По-горе забравих да кажа, че бе към 26 години, черно и слабо. В сладкарницата имаше много хора и аз отидох при нея, ръкувах се и ѝ казах да излезем. Заведох я в бозаджийница „Ботев“ на ул. „Левски“ срещу общината. Седнахме във вътрешната част на помещението, запитах я дали може да ми помага в партийната работа и тя отговори, че може, но сам след 6 часа, защото през деня била на работа. Поисках да ми каже дали би могла да намери квартири за преспиване за ден-два или пък само за срещи. Каза ми, че засега не може да ми отговори, но предполага, че ще измисли някоя квартира. Казах ѝ, че засега няма работа, но скоро ще я потърся. Даде ми адрес: Дирекция на [неразбираема дума – бел. прев.], вътрешен телефон 23. Трябваше да търся Петрова. Аз обаче потърсих това момиче само един път, но то се оказа, че не било на работа, защото е болно. Трябваше ми за квартира на едно лице, което трябваше да дойде от Ихтиманско. На момичето трябваше да се обадя, че го чакам пред кино „Европа палас“ в толкова часа. Определеният час щеше да значи, че то трябва да дойде в сладкарница „Раковски“, която се намира на ул. „Раковски“ срещу „Юнион клуб“. В една от последните си срещи с Васил аз му казах, че засега ще мина и без това момиче и той се съгласи.

На другия ден около обяд при мене пак дойде Кирчо. Аз пренасях въглища заедно с един хамалин, които по погрешка бяха стоварени далече от отвора на моето мазе. Качвахме се по стълбите, когато ни настигна Стоян. Не си спомням по времето, когато сме се отправили с Кирчо към входната врата на кооперацията, към къщи да е идвала и жена ми. Стоян бе дошъл да вземе от мене книга за прочит. Кирчо ме запита дали ще срещна скоро Васил. Казах му, че не зная, защото Васил ме търси тук. Тогава Стоян му каза, че довечера може да се види с Васил. Кирчо заръча на Стоян да запита дали Васил познава някой си капитан Рак и ако го познава, да изпрати човек, който да се срещне с него в някаква бръснарница на улица „Карл Шведски“.

На другия ден сутринта при мене дойде Васил и ми каза, че Кирчо трябва по-скоро да ми предаде човека, който ще придружи едно лице за Горна Оряховица. Казах му, че нямам начин да намеря Кирчо и че той ми е обещал да ме потърси, когато намери човека. Васил ми каза, че лицето, което заминава, ще бъде ръководител на целия горнооряховски край по наша линия. Той трябваше да установи връзката с Плевен, Габрово, Шумен, Варна и Русе. Даде ми 1000 лв., за да ги предам на онзи, който ще го придружи. Тези пари бяха за пътуване на двамата. Васил си отиде веднага, защото в стаята бе студено, а той не се чувстваше добре.

След един-два дена при мене дойде пак Кирчо и ми каза, че човекът за Горна Оряховица е готов и да отида в 3 часа след обяд в същия ден в сладкарницата, която се намира на ул. „Владайска“ срещу министерството на земеделието. Доколкото той си спомнял, там имало две сладкарници, но ако не го намеря в едната, да видя в другата – където ще бъде и той. Каза ми също да съобщя на Васил, че в Казанлък има голям провал. Малко след него дойде и Васил, но Кирчо си бе отишъл. Съобщих му [за] провала в Казанлък и Васил се ядоса много. Каза ми, че на другата вечер в 8 часа трябва да отида на ул. „Владайска“ на №, който сега не помня. Там имало на вратата разни табели. Ще се кача, мисля че на III етаж, и ще звъня. Ще излезе жена, на която ще трябва да кажа „много здраве от Фердинанд“ или може би „от сестра ви от Фердинанд“, там ще се срещна с лицето, което ще заминава за Горна Оряховица, и него трябва да свържа с онзи, който ще го придружи.

Помня, че по това време моят колега Емил Попов, който има работилница на ул. „Козлодуй“ № 51 [и] заминаваше да монтира една пашкулосушилня в Пазарджик, ме помоли да отида и [да] ръководя работата по довършване на един автоклав, електрожениран на ул. „Свети Кирил и Методий“ и от електрожениста Кирил Павлов. Аз бях вече довършил не само този автоклав, но и ръководството по огъване на големи ламарини за реторти. Останал бях по-свободен и обикалях от време на време работилницата, колкото да разпределим текущата работа на чираците. През това време именно Кирчо ми определи среща с работника. Васил не беше шивашки работник, защото се изпусна един ден и ми каза. (Това изречение вероятно е вмъкнато тук по грешка на преписващия на машина полицейски служител – бел. П. Н.)

В определения час аз отидох в сладкарницата. Те ме чакаха. Поръчали си бяха кафе. Поръчах си и аз. Другият човек бе към тридесет и осем години, с черно скулесто лице, бръснат, с малки очи и нисък ръст. Кирчо си отиде, а ние останахме двамата да уговорим по какъв начин ще стане заминаването. Запитах го дали могат да слязат на друга гара преди или след Горна Оряховица. Каза ми, че не е удобно, защото преходът бил труден и може би ще ги забележат. Дадох му първо той да прецени къде да слязат. Той каза, че най-добре е в Горна Оряховица, макар че надзорът бил засилен, но той имал сведение, че не търсили лични карти при слизане. Дадох му 1000 лв., които ми бе дал Васил, и му определих среща на другата вечер на същото място в 9 часа. Тогава трябваше да определя точната дата на тръгването им, след като се срещна с човека от ул. „Владайска“.

На другия ден аз отидох в работилницата по-рано, за да създам впечатление, че работата е бърза, поправяха някакво малко асансьорче и престъргваха ролки за него. Вкъщи Васил нямаше да дойде вкъщи, защото бе сериозно простинал. Вечерта в 8 часа отидох на ул. „Владайска“, качих се на III етаж и позвъних. Излезе нисичка жена с приятна външност, предадох ѝ паролата и тя ме покани да вляза. В коридора видях човек, облечен в брич и войнишка куртка, който на бос крака бе обул къщни пантофи. Жената ме въведе в стая, където седеше сам господин. Човекът бе едър, мургав и като че ли с доста развити челюсти. Изглеждаше към 36-38-годишен. Дадох му след това да запише явките за Горна Оряховица, за Плевен и Габрово, тъй ка[к]то ми бе заръчал Васил. Първата явка бе за ако случайно се загубят с човека, който ще го придружи, да може да се свърже в Горна Оряховица сам. Дадох му след това и явката за София, тя бе Дома на изкуствата и печата, който се намира срещу хотел „Кооп“; в същия дом човекът, който евентуално би дошъл, ще търси канцеларията на писателския съюз. Там ще намери писателя Младен Исаев и ще даде тази парола: „Идвам от Хасково, много здраве от Здравко, искам да взема петнадесет екземпляра от последната Ви стихосбирка“. Младен трябваше да отговори: „Сега нямам в себе си, но ще намеря“. После го запитах дали е нелегален, а той отговори утвърдително. Запитах го в София дали го познава полицията и той каза, че го познава, но се е доста променил и в тъмното мъчно ще го познаят. Казах му, че ще слязат в Горна Оряховица и той се съгласи. Запитах го дали може да замине скоро, а той ми каза, че нямал причини повече да протака работата, а утре ще намери друго палто и е готов за тръгване. Казах му на другата вечер да дойде в 8.40 ч. на ул. „Козлодуй“ № 51, там има машинна работилница, а до самата ѝ входна врата хидравлическа преса. Станахме и си тръгнахме и двамата. До стълбите ни изпрати жената, тръгнахме надолу по „Владайска“, казах му да не взема билет, защото човекът, който ще го придружи, ще вземе такъв. Аз продължих надолу по същата улица, а той сви вдясно по една от напречните. Времето беше студено, а до 9 часа имаше още половин час. Влязох в едно малко кафене срещу сладкарницата, защото не исках дълго да чакам в нея сам. Поръчах си чай. В 9 часа отидох в сладкарницата. Работникът ме чакаше. Определих му среща за другата вечер по същото време в работилницата, на другия ден му казах да вземе билети от бюро „Балкан“, та да не се въртят дълго в чакалнята. Тръгнахме си и двамата заедно. Аз тръгнах по „Алабин“, а той по бул. „Македония“ по посока на руския паметник.

На другата сутрин отидох в работилницата към 10 часа. Казаха ми, че ще трябва да центрирам някакво моторче към рамата, защото стопанинът го бързал. Направих центровката и дадох на момчетата да пробият дупките на рамата. След това отидох да търся из вехтошарските складове някакво парче, необходимо за изработване на машинна част. Не намерих и си отидох вкъщи.

След обяд отидох към работилницата към 4 часа. Питах до колко часа имат момчетата работа. Стругарчето ми каза, че ще трябва да работи и след 6 часа. Казах му, че стругът ще ми трябва, защото имам да престъргвам няколко оси за скрипци. То си предложи услугите то да ги направи, но аз отказах под предлог, че ще ги направя по-добре. Дадох нареждане, ако не дойда до 6 часа, да ми оставят ключа в срещната кръчма „Дразмахленски елит“. /п/ Н. Вапцаров

Излязох от работилницата и отидох в кафене „Средец“. Постоях там, но реших да се върна пак при момчетата в 6 часа, защото се страхувах да не би да забравят да ми оставят ключа на уреченото място. Момчетата бяха там. Запитах ги къде се хранят. Две от тях ми казаха – в „Дразмахленски елит“, а другите вкъщи. Поканих двете момчета да се нахраним заедно и те се съгласиха. Казах им, че нямам хляб и те ми обещаха да ми дадат от своя. Отидохме в кръчмата и стругарчето поръча три шишенца ракия. Поръчахме си кебапчета, а след това аз поръчах 1 кг. вино. Платих си сметката, а те оставиха мисля своята на кредит. Часът бе към 7.30. Те си отидоха, а аз отключих работилницата. Но ми се видя, че има дълго време за чакане, и отидох в кафене „Локомитов“. Към 8.20 ч. отидох пак в работилницата, намерих някакво парче и започнах да го престъргвам произволно на струга, защото не ми бяха необходими размери. Към 8.40 ч. пристигна човекът, който трябваше да замине за Горна Оряховица, за да поеме там възложената му работа. Поздрави ме: „Как върви работата, майсторе“. Понеже трябваше да чакаме и другия, аз продължих привичната си работа. Сигурно бях поставил невнимателно ножа и при едно натискане той се счупи. Извадих го и започнах да пиля парчето, тъй както се върти на струга. В това време дойде и работникът. Постояха малко и им казах да тръгнат и да вървят бавно по ул. „Козлодуй“, по посока на гарата, защото до тръгване на влака имаше около четиридесет минути. След тях излязох аз и оставих ключа на уреченото място „Дразмахленски елит“. Настигнах двамата край трамвайното депо, но не се спрях, а избързах и отидох на гарата. Купих си един вестник, седнах на една пейка и като се преструвах, че чета, следях кога ще дойдат. След малко двамата пристигнаха и минаха спокойно през чакалнята за перона. Купих си перонен билет и отидох да ги търся във влака. Намерих ги в един вагон и без да давам вид, че се познавам с тях, си тръгнах. Пропуснах по-горе да помена, че работникът носеше куфар със средна големина, а другият не носеше нищо.

Когато Васил ме отправи към явката на ул. „Владайска“, там трябваше да търся г-жа Елка, което също съм пропуснал да кажа, и на нея да подам паролата. Така и направих.

След един-два дена вкъщи дойде пак Васил и ме запита дали е заминал благополучно човекът за Горна Оряховица. Казах му, че съм ги изпратил до самия влак. Запита ме дали съм определил среща с работника, както той бе наредил по-рано, за да ни уведоми как е пристигнал човекът. Казах му, че съм пропуснал. Тогава Васил се разсърди малко, но после каза, че човекът, който е изпратен, има други връзки в София понеже правата му били делегирани отгоре, каза ми също, че неговата задача ще бъде трудна, защото партията в Русе и във Варна е съвсем разбита, а в Шумен въобще нямало партийна организация.

Понеже нямахме още никакви връзки с провинцията, ние трябваше да чакаме партийните хора, които идват от провинцията, и [да] им заръчаме да идват и по нашата линия. Аз стоях в бездействие. Това, види се, накара Васил да ми възложи да направя доклад за нуждата от боева подготовка на партийците. Аз му казах, че ще се опитам, но не му гарантирам дали ще излезе нещо. Поисках му някакви указания, но той ми каза да го напиша както зная и обещах му. Каза ми също, че за известно време в сряда и събота да се срещаме навън в 7 часа вечерта по улиците „Патриарх Евтимий“ и „Скобелев“. Аз трябваше да тръгвам от руския паметник, а той от „Царица Йоана“.

На първата среща дойде точно навреме, тръгнахме по ул. „Патриарх Евтимий“ и завихме по „Граф Игнатиев“ вдясно. Влязохме в млекарница „Юнак“ и си поръчахме мляко. По повод на едно детенце, което влезе с майка си, той ме заговори за съветския педагог Макаренко. Въобще Васил, с изключение на първата ни среща, на която говореше някак сухо, ми правеше все повече впечатление на извънредно културен човек. Аз и сега не мога да скрия, че той имаше някакво обаяние за мен. Разделихме се и той тръгна нагоре по „Л. Каравелов“, а аз си отидох вкъщи. Срещите на ул. „Скобелев“ и „Патриарх Евтимий“ останаха валидни, макар че той не дойде вече на тези срещи.

Мисля, че през това време при мене дойде Стоян и ми каза, че трябва да излезем. Беше към 5 часа след обяд. Каза ми да си взема пистолета. Взех го. Отидохме пак пред къщата на ул. „Стефан Стамболов“, там отвън срещнахме едно момиче към шестнадесет-седемнадесет години, ниско на ръст, и един младеж към двадесет години. Тръгнахме със Стоян напред, а те вървяха след нас. Каза им да ни чакат пред градинката около черквата „Света Троица“ и ние вървяхме в същата посока, стигнахме на ул. „Качаник“ 12 или 14 номер и там влязохме в едноетажна къща, в коридорчето переше жена. Не помня дали Стоян давà някаква парола, показа ни една стая, в която влязохме. Вътре бе човек със среден ръст, набит, черен и с къдрава коса. Той извади от под леглото два малки куфара. Тогава Стоян ме запита дали ще намеря сам къщата на ул. „Одоровци“. Казах му, че не познавам никак квартала и може да се забъркам. Той ми обясни посоката, обаче аз пак не бях уверен дали ще налучкам къщата. Запитах го защо той не дойде с нас, а той отговори, че имал работа, но ще трябва да ме изпрати донякъде, за да се ориентирам. Тогава взех аз единия куфар, а другия, който се казваше Арсо, взе другия. Стигнахме до градинката и аз предадох куфара, който тежеше към петнадесет килограма, на младежа с момата. Ние със Стоян тръгнахме напред, а момата и останалите двама ни следваха. Вървяхме в югозападна посока. По едно време минахме ж. п. линията, Стоян пак ме запита дали мога да ес ориентирам, но му казах, че не мога. Каза, че ще ме заведе до къщата и оттам ще си тръгне, а аз ще намеря ключа на гредата под навесчето, което е над входната врата.

Стигнахме на десетина крачки от ул. „Одоровци“ и аз разбрах къде съм. Стоян ми каза да прибера пистолетите от двамата и да ги взема със себе си, после той ще мине към нас, за да ги вземе. Даде им знак да спрат. И те спряха на около тридесет-четиридесет крачки от нас. Стоян тръгна нагоре в южна посока. Аз изтичах до къщата, обаче ключа не можах да намеря на гредата. Тръгнах да гоня Стоян. Сигурно той е видял отнякъде, че го гоня, защото изникна от една улица и ме запита какво има. Казах му, че ключът го няма. Той се върна и след малко ми каза, че ключа е сложил на вратата, да отключа и да вляза. Там имало някаква празна раница и да я прибера. Стоян си отиде, аз взех куфарите и пистолетите от двамата и им казах да се върнат. Отключих вратата и сложих куфарите в стаята. В тъмното не можах да открия раницата, заключих и оставих ключа на гредата, и си отидох вкъщи, като скрих пистолетите над вратата на чуждия таван.

Няколко дена след това при мене дойде Кирчо и ми каза, че ще трябва да ме свърже с друг човек, та като идват хора от провинцията, той да ми ги предава. Трябваше на другия ден да отида в бозаджийницата на ул. „Лавеле“ и „Алабинска“ в 12 часа на обяд. Там ще ме чака висок с черен балтон и кестеняви очи. Той трябваше с едно ножче да си стърже ноктите и от време на време да удря върха му по масата. Аз трябваше да нося вестник, около пръста на дясната си ръка да замотавам и размотавам верижка. Паролата сега не помня, но смисъла ѝ беше, че трябваше да го запитам за известно място, а той трябваше да ми отговори, че се намира към Майчин дом.

На другия ден в определеното време отидох в бозаджийницата. Човекът вече ме чакаше, той излезе и тръгна нагоре по „Лавеле“ и аз го настигнах. Отговорът, който ми даде, след като му казах паролата, бе правилен. Каза ми да се срещнем в бозаджийница „Бистрица“ на ъгъла на „Шести септември“ и „Граф Игнатиев“ и след два дена, защото чакали човек от провинцията, който идвал по наша линия. Казах му, че на другия ден имам в 3 часа с Пешо среща. Обещах на Васил в 5 часа на следния ден да бъда вкъщи, за да го свържа веднага с човека.

На другия ден в 3 часа отидох в бозаджийница „Бистрица“. Там имаше няколко души, но Пешо още не бе дошъл. След малко влезе Кирчо и ми направи знак да изляза. След мене идваше Кирчо с още двама души, настигнаха ме и след като ми ги предаде, си отиде. И двамата бяха младежи, към двадесет и три-двадесет и четири години, мургави, едното от тях бе спретнато момче, а другото облечено без вкус. Казаха ми, че са от Сливен и искат да се срещнат с Васил. Запитах ги дали и двамата ще се срещнат или само единият. Спретнатият ми каза, че другият не познава София и затова той го придружава. Казах им, че в 5 часа имам среща с Васил и затова в 5.15 часа да ме чакат в млекарницата „Братски труд“ на „Шести септември“ до ъгъла ѝ с „Цар Крум“. На „Шести септември“ аз им показах млекарницата и ги запитах дали са я запомнили, а спретнато облеченото ми каза, че я знае и няма да сбъркат срещата. Разделихме се и аз си отидох вкъщи.

Към 4.30 Васил дойде, казах му, че съм се срещал с хората от Сливен и съм ги питал как е партията там. Отговориха ми, че са разнебитени от интернирания и провали, но сега стъпват полека-лека на краката си. Васил каза, че трябва да наредим хората от провинцията да идват всеки месец на доклад, а към края на февруари ще се наложи да идват на петнадесет дена. Явки от онези хора, които идват, ще се искат, но ние едва ли ще ги използваме, защото в провинциалните градове лесно се забелязва присъствието на външен човек. Каза ми, че засега Сливен ще го вземем към нас, но когато за Пловдив бъде изпратен човек, който да ръководи Пловдивския район, Сливен заедно със Стара Загора, Ямбол и Казанлък ще минат към Пловдив и нашата работа ще се улесни. Също[то] трябваше да направим и с Варна и после да я предадем на Горна Оряховица. Явките в София трябваше да ги дадем в различни заведения, като определим точните дати, на които да идват хората. Той предложи това да бъдат сладкарници или питейни заведения. Човекът, който трябваше да дойде, ще се секне често в кърпичка, на която ще има буква. Тази буква ще бъде първата от последната сричка на града, от който идва лицето. Например: Сливен – „в“, Варна – „н“ и т. н., ще се чака на определената дата, после два дена след нея и седмица. За нашите отличителни знаци аз трябваше да отговоря. Тогава аз се противопоставих, като му казах, че ще имаме много разтакаване. Той ми каза да направя каквото знам. Излязохме от къщи и отидохме към млекарницата. Васил остана на десет-петнадесет крачки от мен. Момчетата чакаха там, поръчах си боза, изпих я и излязох. Те тръгнаха след мене. На ъгъла на „Аспарух“ ги предадох на Васил. Запитах ги дали има някой [от тях] нелегален и те отговориха, че няма. Васил поиска да ги заведем вкъщи, но аз отказах, защото бяха много млади и можеха да ме издадат. Запитах Васил накъде ще ходим и той определи посока „Скобелев“, като нареди да вървя напред с нашия момък, за да уговорим явките. Тогава момъкът от Сливен даде явката, която е отбелязана в листчето за явките, което намериха вкъщи. Аз му дадох явка при художника Стоян Сотиров, ул. „Солун“ № 5, паролата бе: „Идвам от Горна Джумая. Много здраве от братовчед ви Стоян“. „Благодаря, аз тези дни му писах“. На Стоян Сотиров аз обаче съобщих паролата чак към 18 февруари, по съображения, които ще станат ясни по-долу. След като уговорихме явките, ние дочакахме да ни настигнат Васил и другият. Тогава нашият момък каза, че имал пари, които трябвало да се сменят и му било казано да ги предаде на Васил. Васил ми каза да взема тези пари със себе си. Момъкът извади от вътрешния джоб на палтото малък пакет и ми го предаде. Пакетът бе увит в парче от вестник. Запитах го колко са, а той отговори, че били 280 франка. Васил ми каза да намеря човек, който да ги смени. Казах му, че ще попитам един човек дали би могъл да свърши тази работа. Тогава Васил ми каза, че щели да отидат в квартирата на другия момък. Мене ме освободи и аз си отидох вкъщи.

Няколко дена по-късно при мене дойдоха Кирчо и Пешо. Кирчо ми каза, че когато ме интересуват връзките в някой град, ще се отнасям към Пешо, който имал връзка с Васил.

Минаха около две седмици, но Васил не се вестяваше. През това време аз бях отнесъл на Кирил Николов – адвокат, ул. „Мария Луиза“ № 2, 280-те франка, които бяха швейцарски, за да ги смени. След седем-осем дена той ми предаде парите в кантората сменени. Бяха към единадесет хиляди лева. В същото време аз изработих възложения ми от Васил доклад, който излезе към три листа на ръка. В него казвах, че всеки партиец трябва да се отнася с любов към оръжието, че трябва да познава механизма му, да познава душата му, че трябва да проявява личен интерес и там, където му падне да види оръжие, да се интересува как се действа с него, с колко патрони е, какви задръжки може да направи, как се отстраняват тези задръжки. Но тъй като Васил не дойде дълго време, аз се побоях да държа този доклад и го изгорих. Доклада бях скрил на тавана зад комините (в моя си таван).

Няколко дена след изгаряне[то] на доклада при мене дойде Васил и ме запита дали при мене са идвали тези дни Пешо или Кирчо. Казах му, че не са идвали. Запита ме какво е станало с доклада. Казах му, че съм го изгорил, и причините. Запита ме къде съм сложил тежестта. Отвърнах му, че на личната самоинициатива. Той се засмя и ме успокои, че засега не ни трябвал, тъй като студентите си отивали във ваканция и после им предстоели изпити. Тогава ми постави задачата да намеря квартира в наши хора, където да спят нелегални. В тях могло да се приспособят и скривалища за по един човек. Аз напрегнах паметта си да измисля нещо, но се оказа, че не мога, защото не съм имал контакт с партийната маса в организационно отношение. Обясних му защо не мога да намеря и той се съгласи. Започна да ми обяснява, че правилното е партийните организации да свършат тази работа, но досега почти нищо не са направили. А тези квартири ще ни трябват особено при мобилизация, когато нашите по-компрометирани хора полицията може би ще поиска да ги изчисти. Васил си отиде, но преди това ми каза, че ще дойде на другия ден към 3 часа.

На другия ден след обяд той действително дойде. Запита ме как използвам свободното си време. Отговорих му, че по-голямата част използвам в четене. Полюбопитства и поиска да му прочета нещо от стихосбирката си „Моторни песни“. Прочетох му няколко стихотворения, но той най-много хареса „Писмо“ от цикъла „Песни за една страна“. Тогава ми каза, че макар в настоящия момент съдбата на света да се решава с оръжие, едно пламенно писано стихотворение с актуална тема има не по-малко значение от оръжието. Предложи ми да напиша нещо подходящо. Обещах му, че ще напиша нещо, което да отговаря по тема на времето. Васил си отиде и не дойде вече цяла седмица. През това време аз мислих постоянно за стихотворението, което трябваше да напиша. Не че липсваха теми, но исках да избера най-близката до сърцето ми. След дълго обмисляне на темите, аз реших да напиша за войната в Македония. И действително написах стихотворение на тази тема. Оставих го в бележника си, но после го изгорих, защото бе компрометиращо. Не се страхувах, че ще го забравя. Помня наизуст всички стихове, които съм писал през последно време.

След седмица дойде Васил. Казах му, че съм написал стихотворение. Поиска да го чуе и аз го процитирах един път, след това ме накара да му го кажа още веднъж. Васил намери стихотворението, че е построено на погрешна идеологична база, защото най-напред се отнася по тема за събития, които са минали. Направи ми забележка, че погрешно хуля целия германски народ, а би трябвало да насоча жилото си срещу фашизма. Намери неуместно подчертано, че не за пръв път влиза у нас историята с кървавата мутра, защото в Македония са влизали и турци, и гърци, и сърби, и англичани, а в настоящия момент ние нямаме сметка да припомняме всичко това. Обещах му да напиша и друго стихотворение, а той каза, че мога да поправя същото. Казах му, че за мене е по-трудно отколкото да напиша ново. Колкото и да знаех, че в настоящия момент поезията не е само лична амбиция, мене ми стана криво и реших с още по-голяма амбиция да напиша нова. Исках да напиша стихотворение с опростен стил, но няколко дена не можах да попадна на тема. Една сутрин без да искам си спомних една мисъл на Ленин – електрификация плюс колективизация значи комунизъм (Вапцаров бърка, мисълта на Ленин е „електрификация плюс съветска власт“, колективизацията започва при Сталин – бел. П. Н.) – тази мисъл ми послужи за изходна база на второто стихотворение, което носеше заглавие „Бъдеще“. Не зная по какви причини края на стихотворението не можах да довърша. Получи се засечка и аз го изоставих за два-три дена.

След това дойде Васил и донесе някакви удостоверения, от трудовашка част, доколкото си спомням. Бяха намотани на руло. Каза ми да ги скрия, защото сега няма да ни трябват. Не бил проучен въпросът дали хората, които пътуват с тях, могат да бъдат в цивилни дрехи. По неговите думи в бъдеще ще ги използваме за пътуване на нелегални. Аз скрих вечерта удостоверенията пак над вратата на срещния таван. Прочетох му второто стихотворение. Той го хареса и каза, че като го завърша, ще стане много хубаво. Съобщи ми, че за Пловдив бил определен човек, който по-късно ще дойде в София за инструкции, но партийните хора не искали да идва сега, защото се носели слухове за предстоящи блокади. Той се ядосваше, че много мудно вървяла работата и че все още не сме могли да създадем връзки поне в бъдещите централни райони. Но понеже връзката с онзи, който трябваше да замине за Пловдив, била в ръцете на човек, който не бил добре със здравето, нямало какво да се прави. Това беше към края на месец декември.

Аз стоях в бездействие поради това, че нямахме с Васил никаква конкретна работа. Той продължаваше да идва, но водехме разговори на общи теми. Пропуснах да кажа, че от декември Васил ми даваше по 2000 лв. месечно. Когато ми даде първите 2000 лв., аз му казах, че са много, но той отговори, че най-малко 1000 лв. ще имам разход при срещите си из разни сладкарници и питейни заведения и че работата е такава, която няма да ми позволи винаги да се храня вкъщи. През края на декември аз бях взел от германската книжарница една подробна карта на Западна Русия и когато идваше Васил, очертаваше с черен молив фронтовата линия. В разсъжденията си за фронтовете и за борбата, която се води, ми правеше силно впечатление, че Васил разсъждаваше много трезво и с разбиране. В един от тези дни той ми постави въпроса дали мога да замина за Варна, но да се намери здрав официален аргумент за това заминаване.

Отговорих му, че ще помисля, но може би този аргумент ще бъде със свръзка с техниката, но когато реши да ме изпраща, ще му кажа. Остави ме да си помисля, а той ще намери начин да намери явка за Варна. По партийна линия бил дошъл човек от Варна, който по лични връзки търсел досег със софийското ръководство, което трябвало да го предаде нагоре. Каза ми, че след два-три дена ще мине и аз през това време да уведомя домашните си и да измисля претекст.

Обмислях дълго и един път, когато търсех нещо в чекмеджето на етажерката, си намерих там мобилизационното си назначение. То бе локомотивен огняр в депо София. Пишеше в него, че съм офицерски кандидат, а ме назначаваха за огняр. Дойде ми идеята да кажа на жена си, че отивам да искам да ме прехвърлят във флота, и тя щеше да се зарадва, защото преди години имах кръвоизлив от белите дробове и сега, ако ме мобилизираха в тези студове като огняр, значеше да се повтори пак болестта ми. Претекстът беше добър и за приятелите ми във Варна.

Васил дойде вкъщи един ден преди Нова година. Казах му за претекста. Одобри го. Съобщи ми, че човекът от Варна се оказал добър, но поради важността на мисията, с която ме изпращат, трябвало аз да замина. Тогава ми съобщи, че отивам във Варна да проверя дали има създадена организация по наша линия и да установя връзки с нея. Имат ли някакво оръжие и колко е? Имат ли създадени бойни групи, где и колко са, но главната цел на заминаването ми бе да проверя дали със съдействието на варненската партия може да се осигури получаването на оръжие от Съветския съюз. Трябваше приемането да стане в района на река Камчия, там, където бреговата стража е най-слаба, мястото да бъде залесено и да не се вижда, ако от брега се подават сигнали с електрическо фенерче. Ще трябва да се организира пренасянето на това оръжие в съседните села, а там предварително да се построят скривалища. Да се намерят хора и оръжие от съседните села, които да обезпечат пренасянето на това оръжие. Да се намерят превозни средства, за да се разпрати, ако е възможно, в по-далечните села. Всичко това нашият човек от Варна трябваше добре да прецени, за да не стане грешка. Той от своя страна трябваше да изпрати в онзи край човек, на когото работата позволява да се движи из селата в Камчийския район, да избере точното място и да опише брега, като от определен важен пункт уточни колко километра е на север или на юг. Той от своя страна ще трябва да натовари други хора да проучат въпроса за скривалищата, но да не им казва целта, защото по този начин може цялата работа да стане публична тайна. За тази цел ръководството на Варненската комунистическа партия трябваше да окаже пълно съдействие на нашия човек, но и да му даде връзките със селата около устието на Камчия, а също и хора да издирят тези връзки, ако някъде не са в ред. Човекът по специалната работа носеше отговорността по организирането на тази акция, която се оставяше под негов контрол. До 1 февруари той трябваше да дойде в София и да докладва за направените проучвания. Васил ме накара да повторя всичко и като разбра, че съм запомнил това, което ми предаде, допълни, че ако варненската партия е ангажирана в нещо друго, да го изостави временно, за да изнесе тази акция. Преди да си тръгне, ми каза, че на другия ден, понеже било празник, да се срещнем навън, за да ми предаде явката или човека, който е от Варна. Определихме срещата за другия ден [в] 6 часа вечерта [на] ул. „Шести септември“. Те трябваше да тръгнат от канала, а аз от „Патриарх Евтимий“.

На другия ден в 6 часа аз отидох на „Шести септември“, но за мое учудване вместо Васил дойде Пешо и то сам. Пешо ми каза, че Васил ми определил среща за 9 часа на „Патриарх Евтимий“ и „Скобелев“. Тогава Пешо ми предаде явката, която беше уредена от човека, който бе дошъл сега от Варна. Трябваше да отида и да намеря площада, който се намира западно от пазара със зарзаватчийските бараки. Там имало училище, което се казва „Филарет“. На този площад до училището имало будка, в която се продавали цигари, бонбони и книжарски материали. Там ще търся бай Стоян. Ако случайно там е жена му, която понякога го замества, да не ѝ обаждам нищо. Когато намеря бай Стоян, трябваше да подам следната парола: „Къде се намира фурната „Петел“? Отговорът трябваше да бъде: „Към градската градина, където стоят файтоните“. Запита ме дали мога да я запомня наизуст и аз му казах, че е лесна за запомняне. Разделихме се и аз си отидох вкъщи, понеже имаше около два часа и половина до срещата ми с Васил. Жена ми беше бременна и предната вечер се почувства зле. Същия ден аз потърсих лекар, но понеже беше празник, той бе на ски. По телефона казах на жена му, макар и да се върне късно, да дойде вкъщи. Питах жена си дали е идвал лекар, но тя каза, че не е. След малко лекарят дойде. Прегледа я и предписа лекарство, и каза, че няма нищо сериозно. Аз отидох да търся дежурна аптека, за да изпълня рецептата. Намерих най-близко на „Царица Йоана“, срещу кино „Рекс“. Казаха ми да мина след един час. До срещата ми с Васил отидох в едно близко кафене. Към 8.35 минути взех лекарствата и отидох към руския паметник. На връщане в определеното време се срещнах с Васил и той ми каза, че човекът за Варна си бил заминал, но той ще предизвести за моето пристигане. Запита ме дали имам във Варна къде да преспя, но аз му казах, че нямам, защото ми е неудобно да карам хората да ме чакат. Съображенията ми бяха тези, че не знаех кога ще имам срещи във Варна и не можех да обясня пред приятелите си къде се губя. Васил ми даде 2500 лв. за лични разходи и ми заръча да отседна в по-добър хотел, за да не събудя подозрение. Каза ми да остана там за празниците понеже се очаквала блокада в София. След това ми предаде още 5000 лв., които човекът от Варна по специалната работа трябваше да остави на разположение на онзи, който ще замине за Камчийските села. На връщане от Варна на 11 януари си определихме среща на същата улица в същия час вечерта, а ако се забавя поради късно даване на връзки, на същото място и същото време ще ме чака на 12 и 13. Казах му, че ще замина на другата сутрин. Пожела ми добър път и се разделихме. Отидох си вкъщи. Жена ми ме запита защо толкова съм се забавил, а аз ѝ казах, че са ме забавили в аптеката. Казах ѝ, че на другата сутрин заминавам за Варна, защото предстои мобилизирането на нови смени машинисти и огняри и ако не свърша бързо работата, рискувам да ме мобилизират.

На другата сутрин с влака, който тръгва в 8 часа, заминах за Варна. По пътя не ми се случи нищо особено. Стигнах към 10.30 часа вечерта. Същата нощ във Варна бе извънредно студено и духаше силен вятър. Тръгнах след един човек, който ми предложи топъл хотел. Заведе ме в хотел „Виена“, но той се оказа далече не топъл. Заведе ме в една стая и ме успокои, че ще ми даде още един юрган. През цялата нощ аз се пробуждах от студ и сутринта станах късно понеже стаята бе затъмнена и мене ми се струваше, че е още рано.

Казах на хотелиера, след като платих 75 лв., че освобождавам за другата вечер леглото. Намерих една бръснарница на пл. „Мусала“. След като се обръснах, тръгнах по „Цар Борис“ с надежда да срещна някой познат. След малко срещнах колега, чието име не помня, защото е от по-късен випуск. Запита ме защо съм дошъл и аз му обясних, че искам да ме прехвърлят към флота. Запитах за Куршумджиев, мой съвипускник, или за Чушков и той ми каза, че Куршумджиев към 12-12.30 ще срещна непременно на стъргалото. Не исках да отида веднага на мястото на явката, за да не ме проследи някой. Исках първо да се легализирам чрез моите колеги Чушков и Куршумджиев, защото знаех, че те по убеждение далече не са с моите разбирания. Разделихме се с колегата и аз отидох да се разходя към морската градина. На връщане срещнах Куршумджиев, който се учуди, че съм дошъл пак във Варна, но се зарадва. Обясних му и той каза да се отнеса към капитан II ранг Цонев, който ни бе възпитател в училището. Отидохме след това в ресторант „Венеция“, за да срещнем Чушков, но него го нямаше. След малко дойде и пред него изложих същите мотиви за идването си във Варна.

Целия следобед прекарах в кафене „Балкан“, където имам много колеги. С Куршума си определихме среща за вечерта в ресторант „Морско око“ към 7 часа. Там трябваше да дойде и Чушков. Вечерта, малко преди да затъмнят града, аз отидох към мястото на явката. Запитах към пазара един човек, но той не можа да ми каже къде се намира училище „Филарет“. След това запитах един каруцар, който ме упъти. Стигнах до будката, която бе до входа на училището и приличаше по-скоро на барака. Влязох вътре. Имаше един купувач и аз поисках да ми даде стопанинът да си избера цигаре. Купувачът си излезе и аз попитах човека дали той се казва бай Стоян. Отговори ми утвърдително. Той бе на около петдесет-петдесет и пет години, среден ръст. Подадох му тогава паролата. Но човекът се смути и сви безпомощно рамене. Настана мълчание, в което и двамата се проучвахме. В това време влезе едно момченце към десет години и запита: „Бай Стояне, имаш ли цветни картички?“ Тогава съмнението ми изчезна. Разбрах, че той чисто и просто е забравил отговора. И действително след малко той каза: „Ами като съм забравил отговора?“ Запитах го тогава накъде се намира фурната и му подсказах. Налучка горе-долу. Направих му забележка, че не бива така. Запитах го кога ще ми предаде човека, а той каза, че не знаел, понеже онзи се отбивал при него. Казах му, че за моето пристигане е уведомено от човек, който е бил в София. По мнението на бай Стоян сигурно тогава човекът ще мине утре. Реших да отида малко преди да затъмнят града на другата вечер. Но понеже може да има вътре купувачи, аз трябваше да запитам дали има „Томасян първо“ (марка цигари – бел. П. Н.). Ако човекът, който ми трябва, е там, ще ми каже, че има, ако ли го няма - ще каже, че ги е свършил, но утре вечер ще има. Отидох в ресторант „Морско око“. Нямаше още никой. След малко дойде Куршума с още един господин, когото нарича Пашата. Произвеждал консервирана риба и миди. Дойде и Чушков, вечеряхме заедно и отидохме в един бар, наречен „Одесос“. Не ми хареса обстановката и предложих да си ходим. Те обаче не се съгласиха и останахме там докъм 10 часа. След това отидохме в сладкарница „Париж“ и към 1 часа решихме да се приберем. Куршумлиев постави въпроса къде ще спя. Каза, че у тях, откакто била леля му, няма място. Чушков си бе сменил квартирата и каза, че и двамата няма да спим свястно. Аз ги успокоих, като казах, че ще бъда на хотел. Те се скараха. Куршумлиев ме заведе в хотел „Мусала“, където по негово мнение е само топло от всички хотели във Варна. Имаше свободна стая с едно легло и аз се прибрах да спя.

Станах сутринта към 9 часа. Преди обяда прекарах в кафене „Балкан“, на обяда се срещнах с Куршумлиев, но преди това се видях с капитан Цанев и му казах, че искам да ме прехвърлят към флота. Той бързаше и каза, че ще се срещнем да поговорим по-подробно. Следобеда прекарах в кафенето и вечерта в определеното време отидох пак към явката. В будката имаше няколко купувачи. Подадох новата парола – имали „Томасян първо“, но той каза, че ги свършил и ще има утре вечер. Ядосах се, че ме бавят и излязох.. Отидох към ресторант „Венеция“. След малко дойде Чушков и Куршумджиев след него, решихме тази вечер да се приберем рано. В хотела отидох към 10.30 часа.

На другия ден на обяд ме запознаха с един млад колега на име Любчо и решихме вечерта да прекараме Бъдни вечер у тях. С него имаше и две госпожици. Дадох съгласието си.

През деня бях с колеги пак в „Балкан“. Вечерта отидох на явката, бай Стоян ми посочи един човек, който бе към 36-38-годишен. Бе бръснат, без мустаци и брада. Запитах го дали той ще ме свърже с човека по специалната работа. Отговори ми, че той засега не можел. Ние вървяхме по една улица северна по посока от площада. Уговорихме среща за другата вечер. Трябваше да отида 5 минути преди да затъмнят града при бай Стоян. Помолих го да ме заведе до катедралата, за да не се изгубя, защото бе тъмно. Изведе ме и се разделихме. Отидох после към ресторант „Морско око“. Намерих, че седят с Пашата и неколцина други господа. Поканиха ме на тяхната маса. Водеха разговор как би могъл Пашата да изтегли заем от някоя банка, за да си достави необходимите за първо време машини. След около един час другите си отидоха, а ние тримата излязохме, за да отидем към друго заведение. За другата вечер се уговорихме, че аз ще отида да прекарам тази вечер с Чушков, а понеже компанията, с която Куршумджиев ще бъде в „Морско око“, може да бъде непозната за мене, той щеше да дойде при нас по-късно. В хотела се прибрах към 12 часа през нощта.

На другия ден прекарах пак в кафене „Балкан“. Вечерта в уреченото време отидох при бай Стоян. Там ме чакаше човекът, с когото се срещнах предната вечер. Излязохме двамата, а през това време затъмниха града. Вървяхме в северна посока и то доста дълго. Мисля, че беше в квартала над търговската академия и то значително по на север, защото през времето, когато аз бях ученик във Варна, тези постройки ги нямаше. Човекът каза, че пристигнахме. Влезнахме в една едноетажна къща, каквито бяха повечето в този квартал. Стълбата ѝ циментова, бе неоградена с парапети. Минахме през тъмно коридорче и след това ме въведе в широка стая, в която имаше железен креват. Там чакаше вече другият човек, който бе по специалната работа по думите на този, който ме въведе. Новият бе към тридесет години, нисък на ръст, рус и с бръснати мустаци и брада. Освободих човека, който ме доведе, и пристъпих веднага към работа. Запитах го какво е организационното състояние по наша линия във Варна и Варненско. Човекът почна да се оправдава, че не било направено почти нищо, защото процентно взето Варна е дала най-много интернирани, а освен това имало е и два провала, които съвсем са разхлабили партията. На мнение бе, че докато партията не стъпи здраво на краката си, и специалната работа ще куца. Нещо повече дори – те тук не могли да отделят хора за работа специално по наша линия, а партийните хора работили „и тук, и там“. Поставих му въпроса за оръжието. Каза ми, че имали шест пушки, от които двете нови – сръбски, а останалите и той не ги знае какви са. Запитах го дали има патрони за тях, а той ми отговори, че имали, но не знаел точно колко са. Пистолети имали към дванадесет-тринадесет, но какви също не знаел, понеже били в различни хора. Казах му, че не се е погрижил да проучи тези неща по-добре и че по отношение на оръжието са съвсем слаби. Отговори ми, че в селата по хората можело да има оръжие, но не си бил поставил за задача да го проверява. Запитах го дали имат създадени бойни групи, а той каза, че имали създадена една бойна група от нелегални, които били въоръжени само с пистолети и ножове. Те били пръснати, но по желание биха могли да се съберат, но сега не държали редовна връзка с тях, защото полицията във Варна била много бдителна. Запитах го колко души са нелегалните, а той ми каза, мисля, че са пет или шест. При това организационно състояние, в което се намираше специалната работа във Варна и Варненско, и тъй като ме осведоми за нея нейният заведущ, аз въобще се поколебах дали да му поставям главната задача, за която бях дошъл. Но понеже Васил не ми бе дал мандат да реша сам и не направи никаква уговорка в този смисъл, реших да му възложа работата. Разказах му всичко подробно. После го запитах дали имат запазени партийни организации в онзи край (Камчийския). Човекът ми каза, че предполага да са запазени. Възложих му тогава да провери от отговорния партиен човек за селата, за да мога да занеса що-годе отговор на Васил. Дадох му тогава 5000 (пет хиляди) лева, които ми бе предал Васил, казах му за какво ще ги употребят и после му обясних шифъра, с който по-късно при затягане на положението още повече трябваше да ми изпращат писма по некомпрометирани хора, които не биваше да знаят съдържанието на тези писма. Определихме си среща на втория ден на Коледа в 6.30 ч. вечерта. Аз трябваше да тръгна от ул. „Сливница“ по ул. „Нишка“ и да се срещнем над улица „Войнишка“. Запита ме дали сам мога да отида към центъра на града, но аз му казах, че от тъмнината мъчно ще мога да се ориентирам. Тогава той си предложи услугите да ме заведе до началото на ул. „Цар Борис“. Там ние се разделихме и аз отидох направо в ресторант „Морско око“, където видях на една маса Куршумджиев и Пашата в непозната за мене компания. Седнах на друго място и си поръчах вечеря. След малко при мене дойде и Куршумджиев, като ме покани да отида при тях. Казах му, че хората са ми непознати и ще се чувствам неудобно. Тогава той ми начерта плана на цигарената кутия, за да отида при Любчо и Чушков. Дойде при мене и Пашата и понеже бе изникнало някакво недоразумение между него и другата компания, реши и той да дойде с мене. Отидохме двамата и намерихме квартирата на Любчо. Там бяха двете госпожици, Любчо, Чушков и още трима млади колеги, с които ме запознаха, но имената им не помня. Прекарахме там до 1 ч. през нощта и двамата с Чушков, понеже бе късно, отидохме в неговата квартира.

На другия ден бяхме поканени на обяд у Куршумджиев двамата с Чушков. След обяда отидохме на гости в едно тяхно познато семейство при някой си бай Иван, който бил техник. Вечерта отидохме в сладкарница „Париж“ и после се прибрахме след вечеря се прибрахме рано и аз отидох в х. „Мусала“.

Другия ден прекарах пак с Чушков и Куршумджиев и вечерта в определеното време отидох на среща с човека по специалната работа. Срещнахме се на казана[та] по-горе улица. Запитах го за мнението на пар[тийния] ръководител по отношение на организационното състояние на селата около Камчия. Каза ми, че било добро и че се наемали варненци да свършат възложената им работа. Тогава, както ми бе казал Васил, му определих най-късно до 1 февруари да дойде и докладва какво са направили. Дадох му явка при Кирил Николов – адвокат, ул. „М. Луиза“ № 2. Трябваше да каже: „Идвам от Разлог, искам да ми гледате дело по една дъскорезница“. Отговорът трябваше да бъде: „Запечатана ли е?“ Разделихме се. От Варна тръгнах на 10 вечерта.

Пристигнах в София на 11 сутринта. Намерих жена си на легло, завърнала се преди два дена от клиника. Вечерта отидох на среща с Васил в определеното време. Намерихме се и му докладвах за извършената работа. Остана недоволен от организационното състояние на Варна. Тогава ми каза, че човекът, който очакват от Ихтиманско, щял да дойде. Мястото, където ще пристигне, му било определено, но оттам аз трябваше да го взема, за да го заведа на квартира. Наех се да му намеря квартира, понеже по думите на Васил щял да остане тука не повече от четири-пет дена. Човекът щял да дойде към 15-16 с. м. Понеже жена ми беше болна, определихме си срещи през ден на същото място в 7 ч. вечерта.

След един или два дена аз отидох при моята братовчедка Любка Коларова, която живее на ул. „Странджа“ № 123, за да я помоля да преспи едно лице за три-четири дена у тях. То ще дойде от Ловеч и познава брат ѝ, но понеже няма средства, я моли да преспи няколко дена. Тя се съгласи. Обаче лицето по неизвестни за мене причини не дойде на определената дата. Помня това добре, защото Стоян ми доведе една вечер вкъщи лицето, което трябваше да ми предаде дошлия от Ихтиман и ние с него от 15-20 си определихме срещи през тези пет дена всяка вечер в 8 ч. в сладкарница „Роза“, намираща се на ул. „Раковска“ близо до „Гурко“. През тези дни аз ходех редовно на тези срещи, но човекът не бе пристигнал. Този човек отговаряше винаги, че още не е пристигнал. Изглеждаше към 40 г., нисък, черноок и с бръснати мустаци и брада. Най-сетне той прекъсна срещите си с мене към 20, защото дотогава му било заръчано да чака.

Към 25 или 26 с. м. при мен дойде сутринта Стоян и ми каза, че човекът бил дошъл и вечерта мисля че към 6 ч. трябваше да отидем в сладкарницата на ъгъла на улиците „Патриарх Евтимий“ и „Царица Йоана“, дето щял да дойде и той.

Вечерта преди да стане време за срещата, Стоян дойде при мене и ми каза да взема със себе си пистолета. Попитах го защо ще ни трябва, но той каза, че човекът бил нелегален и пистолетът щял да трябва. Аз го взех и го дадох на Стоян. Отидохме към сладкарницата и той ми каза да чакам отвън. Чаках го около десет минути и по едно време той излезе заедно с още едно лице. Даде ми знак и аз тръгнах напред по „Патриарх Евтимий“ по посока на руския паметник. Оттам се спуснах и под игрище „Славия“ излязох на ул. „Странджа“ и тримата се качихме при моята братовчедка. Стоян си отиде веднага и аз казах на братовчедка си, че утре вечер ще дойда да се видим с човека. Отидох си към къщи.

На другата сутрин при мене дойде Васил и аз му казах, че човекът от Ихтиманско е дошъл. Каза ми, че иска да се види с него още същата вечер. Определихме си среща за 6 ч. на трамвайната спирка на № 6 ул. „Солунска“.

На уреченото време го намерих там, качихме се на трамвая и отидохме в квартирата. Двамата с братовчедка ми и детенцето останахме в гостната стая, а те двамата отидоха в кухнята. Там останаха около половин час, след това си излязохме с Васил. Тогава той ми разказа, че във влака с дошлия човек се бе случило произшествие. На гарата, на която трябвало да се качат на влака, те пристигнали в момента на тръгването, но придружаващият го не успял да вземе билети и нашият човек се качил сам. Кондукторът му поискал билет и като разбрал, че няма, му взел личната карта. Нашият човек обяснил, че не успял да си вземе билет и предложил да си заплати глобата. Кондукторът все пак не му върнал картата. Тогава нашият човек отишъл в клозета на вагона и през прозореца си хвърлил пистолета. Близо до София кондукторът глобил човека и му върнал личната карта. Преди това обаче Васил ми каза, че квартирата му не била удобна и щял да нареди Стоян утре вечер в друга квартира. Съобщих това на братовчедка си, че онзи, с когото сме дошли по-предната вечер, ще дойде и ще вземе човека, защото миндерчето, на което той спеше в кухнята, е съвсем тясно.

След това аз дълго време не знаех нищо за участта на този човек. След десетина дена обаче при мене дойде Васил и ми донесе две снимки. Каза ми, че [ще] мине Пешо и да му ги предам, за да се направи легитимация. Каза ми, че лицата трябва да бъдат действителни на чието име ще се издават легитимациите и да напиша на Пешо бележка, за да я предаде, защото може да забъркат нещо. Пешо обаче не дойде през този ден и после на една от срещите си с Васил аз му казах, но той отговори, че онзи по личен път щял да си уреди работата с личната карта. Васил ме запита дали е удобно да уредя среща на Стареца и човека от Ихтиманско у нас. Казах му, че може. Той каза, че ще предаде на Стоян да доведе човека. Назначихме тази среща да бъде в млекарница „Юнак“, значи там трябваше да ми го предаде Стоян, за да не идва и той вкъщи, понеже се съмняваше, че го следят. Срещата трябваше да стане към 7.30 вечерта в млекарницата, а Стареца трябваше да дойде вкъщи в 8 ч.

В определеното време отидох в млекарница „Юнак“, почаках малко, но вместо със Стоян ихтиманецът дойде с едно момиче към 25 год. Високо и чернооко. Взех ихтиманеца и го заведох вкъщи. След малко дойде и Стареца. Оставих ги двамата в кухнята, понеже искаха да говорят насаме. Приказваха около един час. След това Стареца си отиде. Запитах ихтиманеца дали може сам да намери квартирата си, но той каза, че не може. Запитах го за улицата и номера и той ми посочи „Цар Самуил“ № 82. Тогава излязохме с него и се качихме на трамвай № 1 на спирката „Шести септември“ и „Граф Игнатиев“. Заведох го вкъщи, като се качих на стълбите до IV етаж мисля. После пак дълго време не виждах този човек.

Васил ми беше заръчал обаче да кажа на Пешо, когато има човек от Пловдив, да ми казва кога ще си заминава. А мисля че и сам той му бе заръчал. По едно време, мисля, че бе към 20 февруари, Васил ми донесе снимка от ихтиманеца, сигурно с мисълта, че първата съм унищожил, но аз бях забравил да сторя това, и една легитимация без портрет, но стара, и ми каза, че към обяд ще мине Пешо да я вземе. Тогава разбрах, че ихтиманецът се бавеше сигурно само заради личната карта. Заръча ми, след като ми я върне Пешо, да му кажа. Пешо ми върна направената карта на другия ден. Вечерта ние отидохме с Васил на ул. „Цар Самуил“ № 82. Там бяха още един човек, слаб, бръснат и мисля черноок. Двамата с Васил /ихтиманеца/ седнаха на кушетката и приказваха тихо. От време на време се чуваше по някоя дума. От думи аз разбрах, че ихтиманецът е дошъл от Съв[етския] съюз. Но иначе той говореше чисто български и нямаше абсолютно никакъв чужд акцент. След това Васил си отиде и ми каза да му дам явките за Сливен и Пловдив. Той си записа явките и аз си отидох.

На другия ден при мене дойде Пешо и им каза, че човекът за Пловдив бил готов. Казах му, че ще трябва да съобщя на нашия човек, който ще заминава. Наредихме да се срещнем на другия ден в сладкарницата на ъгъла „Лавеле“ и „Алабинска“. Вечерта аз отидох на „Цар Самуил“ № 82 и казах на човека в 1 ч. на обяд да дойде в бозаджийница „България“ в началото на улица „Клементина“, дето спира трамвай № 3.

На другия ден в 12.30 часа отидох да се срещна с Пешо в уречената сладкарница. Там той ме чакаше с още един човек, едър, мургав, с бръснати мустаци и брада. Каза ми, че това е човекът от Пловдив. Там почакахме до 12.50 ч. и аз взех новия и го заведох в бозаджийница „България“ горе в галерията. След малко дойдоха и ихтиманецът със слабия, който бях виждал на ул. „Цар Самуил“. Последният седна на съседната маса, а ние тримата на друга. Те уговориха да заминат другата вечер с влака, който тръгва от София към 24 часа и си определиха среща на другия ден към 1 ч. в бюро „Балкан“. Пожелах им добър път и се разделихме. След това вече аз не видях нито ихтиманеца, нито човека, който трябваше да го придружи.

Преди това пропуснах да кажа, че му бях заръчал, ако стигне благополучно в Пловдив, да напише картичка открита до Стоян Сотиров, ул. „Солунска“ № 5, от името на някой книжар в Пловдив, че иска петнадесет репродукции от негови картини. Десетина дена след последната ни среща Стоян ми каза, че получил такава картичка и им я даде. Аз го бях предупредил, че тя ще бъде от мой приятел, който е неудобно да ми се обажда вкъщи.

Два-три дена след пристигането ми от Варна - към 13-14 януари 1942 год., при мене дойдоха вечерта Александър Междуречки със съпругата му, които са в близки родствени отношения с моя брат. Приех ги във вестибюла, понеже жена ми бе тежко болна и лежеше. Съобщиха ми, че искат да ми кажат нещо важно. При влизането им във вестибюла ми казаха, че Павел Шатев бил оставил у тях някакви пари и куфар с някаква машина. Понеже минало дълго време откакто Павел Шатев е интерниран, те се боели да останат тези неща у тях и искали да ги предадат, понеже сметнали, че са на комунистическата партия, но все пак аз да съм проверил. За да дойдат до мене и да ми доверят тази работа, те сигурно са предполагали, че аз работя в тази партия. Аз казах, че сам смятам Павел Шатев за близък до нашите среди, но никога не съм предполагал, че е активен член на партията. Съобщиха ми, че поводът да дойдат толкова късно е, че предния ден в аптеката на Междуречки е идвало едно лице и поискало да му бъдат предадени всички неща, оставени от Павел Шатев. Те обаче се съмнявали дали това лице е в някаква връзка с него, макар че то им казало за куфара и някои подробности по отношенията им с Шатев. Казаха ми, че лицето е обещало на другата сутрин пак да отиде в аптеката към 11 ч. преди пладне. Аз наредих на другата сутрин точно в 10 ч. г-жа Междуречка да бъде пред Дома на изкуствата и печата, където ще я чака моят брат – Борис Вапцаров, за да предадат парите. Те си отидоха, като им обещах, че към 10.30 ч. ще отида в аптеката, за да видя дали не познавам случайно това лице. След това аз извиках брат си навън от стаята му и му казах, че в 10 ч. на другия ден трябва да бъде пред Дома на изкуствата и печата, където ще се срещнат с Междуречка, за да предадат едни пакети на Младен Исаев, когото ще намерят в канцеларията на писателския съюз - помещаващ се в същия дом.

На другия ден към 9.30 ч. отидох в Дома на изкуствата и печата и казах на Младен Исаев, че една дама ще дойдат заедно с брат ми, те ще му предадат едни пакети, които той трябва да крие за два-три дена. Младен се съгласи и аз отидох към аптеката. Чаках там до 11.15 ч., но понеже лицето не дойде, отидох си вкъщи. Там бе брат ми и аз го запитах дали са предали пакетите. Каза ми, че са ги предали.

На другия ден Васил дойде при мене и аз му съобщих всичко. Каза ми, че съм постъпил правилно – обеща да провери дали парите са на партията и каза, че може би ще се наложи една среща между мене и неизвестното лице. Запита ме колко и какви са парите, но аз му казах, че не зная. Докато провери принадлежността им, заръча ми Междуречки да кажат на лицето, че парите са предадени на друг човек малко преди интернирането на Павел Шатев, но сега по тактически съображения не било лесно веднага да се вземат. След два дена Васил дойде при мене сл[eo] об[яд] към 4 часа. Каза ми да донеса парите, ако са някъде наблизо. Той остана сам и аз изтичах до Дома на изкуствата. Младен ми предаде пакетите, които мисля че бяха пет, но всеки бе обвит с вестник. Завърнах се вкъщи и в кухнята ги предадох на Васил. Разопакова вестниците. Имаше в тях долари, драхми и динари и всеки пакет бе грижливо привързан на няколко места. Васил започна да брои и след това нанасяше сумите с молив на едно малко тефтерче. Преброи парите два пъти и ми каза да запомня добре: доларите са 2 500, драхмите 148 хиляди и динарите 200 хиляди.

През тези дни аз ходих няколко пъти в аптеката, защото Междуречки ми бе казал, че лицето идвало винаги след като аз съм си излизал. Казах му да го предупреди, че искам да се срещна с него. Около след десет дена на обяд при мене дойде Междуречки и ми каза, че най-после лицето се съгласило да дойде на среща с мене. Трябваше да се срещна у тях /Междуречки/ на другия ден точно в 4 ч. сл[ед] пладне. Лицето също му било казало, че това в куфара не е никаква машина, а радиопредавател. Каза ми също, че имало някакъв шифър, който бил оставен при тях.

При срещите си с Васил аз запитах дали е установено чии са парите, но той ми каза, че партията нямала загубени такива пари. Двамата с Васил помислихме, че те имат английски произход и аз се радвах много, че ще можем да ги използваме за партийни нужди. Казах на Междуречки да ми даде да прегледам този шифър и той се съгласи. Аз трябваше да отида на другия ден на обяд у бабалъка на моя брат и той щеше там да ми го донесе, понеже живееха наблизо. В 1 ч. аз отидох на обяд, където бях казал на Междуречки. Заварих в кухнята, че обядват Иван Попов, жена му Райна и жена му Лила. Похраних се и аз и след малко дойде и Междуречки. Пропуснах да кажа, че там бе и зет им Филип. След малко ние се отделихме с Междуречки в другата стая и той ми даде една книжка, за която ми бе казал, че е шифър. Аз я отворих и видях, че е справочник за радиопредавател. /п/ Н. Вапцаров

Справочникът бе на руски език и вътре в него бяха сложени два или три листа, написани на пишеща машина, като прегледах набързо и останах с впечатлението, че са за дължина на вълните. След известно време при нас дойде слугинчето на Междуречки и каза, че един човек го чака вкъщи. Двамата с него отидохме в къщата му, която е наблизо до тази, дето бяхме. В коридора ни посрещна жената на Междуречки и ми каза, че човекът чака. Влязохме в спалнята и аз казах на Междуречки и жена му да излязат. Там седеше едно лице, което бе облечено в тъмносин или черен балтон, с шапка на главата, към тридесет и осем год[ини], косата към ушите прошарена, с бръснато лице, което бе сухо и много бледо. То говореше български безупречно, но имаше някакъв много далечен и едва уловим акцент, от който личеше, че човекът е бил извън България. Казах му, че лицето, на което Междуречки е предал материалите, съм аз, но понеже нито вие ме познавате, нито аз – между нас ще съществува едно недоверие, което мъчно бихме могли да разпръснем. Той потвърди това. Казах му, че ние смятаме Шатев за приближен до нашите среди и затова мисля, че имаме право да използваме тези материали. Запитах го кой е той и какъв е, обаче ми отказа да се открие. Най-после не се стърпях и му казах, че съм комунист. Това го казах понеже предполагах, че материалите може да имат английски произход. Попитах го за произхода им и изказах мнение, че щом и двамата се крием, той може да бъде или английски или сръбски, или турски, или съветски. Каза ми, че произходът им е само съветски. Предложих му да остави материалите за ползване от партията, но той каза, че парите са му необходими във валута, но ще запита, понеже той не е в състояние да разреши сам този въпрос. Запита ме защо ни е радиопредавателят и аз му отговорих, както ми бе казал Васил, че ни е извънредно нужен. Тогава той ме запита защо не сме го използвали досега, а аз му отговорих, че понеже не ни е бил известен произходът му. Страх ни е било да го пуснем в действие, за да не ни разконспирира. Запита ме също колко са парите, които съм получил. Казах му цифрите, които поменах по-горе. Той се учуди и каза, че динарите и драхмите са горе-долу, но доларите значително по-малко. Тогава твърдо му казах, че парите дори не съм разопаковал, преди да ги провери отговорен партиен човек. Той изказа предположение, че може би остатъка Шатев е дал в друго лице. Уговорихме си среща. Уговорихме си среща за след шест-седем дена на булевард „Мусолини“ между „Раковска“ и „Фритьоф Нансен“, като аз трябваше да тръгна от „Раковска“, а той от „Фритьоф Нансен“. Срещата трябваше да стане точно в 8 ч. вечерта. На нея той трябваше да ни отговори дали доларите и радиопредавателят трябва да останат у нас, а аз трябваше да му върна динарите и драхмите, като в случай, че доларите бяха изразходвани, му дам разписка. Той излезе сам. После при мене дойдоха Междуречки и жената ми каза, че на излизане човекът я успокоил, че сме се разбрали и работата била наред.

След един-два дена ние се видяхме с Васил и аз му разправих подробно всичко и му дадох справочната книжка за радиопредавателя. Той я взе и каза, че ще провери дали тя няма някакъв секретен знак. Дали е имало, или не, Васил после не ми е казал. Казах му също, че ако доларите са изразходвани, човекът иска да му дадем разписка, а динарите и драхмите ще трябва да му върнем. Васил ми каза със смях, че мога да му разпиша и десет разписки, само че не с истинското си име. Казах му деня на срещата и той обеща, че в този ден сутринта ще ми донесе динарите и драхмите. За него обаче случаят си оставаше крайно интересен, защото щателно проверил в партията за тези пари, но се оказало, че няма тя изгубени или откраднати такива материали и средства.

В уречения ден Васил ми донесе динарите и драхмите в общ пакет, обвит във вестник. Аз ги поставих в дъното на етажерката си. Вечерта преди срещата написах с печатни букви една разписка, текстът на която бе следният: „Употребени за нуждите на комунистическата партия в България 2 500 долара. Светльо“. Подписах се с този псевдоним, за да не забърквам партийния си „Лозан“. В първата си следваща среща с Васил аз му казах, че разписката съм подписал с този псевдоним, та ако някой провери в партията за тези пари, да знаят за кого именно се отнася и да не помислят, че някой е злоупотребил с тях. Няколко пъти му напомних да запомнят псевдонима „Светльо“.

В определеното време отидох на срещата и в 8 ч. се срещнах с човека. Свихме в една напречна улица и аз му подадох пакета с парите. След това му дадох отделно разписката. Той ми каза, че засега не могъл да ми отговори нищо за радиопредавателя и си определихме среща на същото място и време след тринадесет-четиринадесет дена, за да получи окончателен отговор. Пак съобщих на Васил за срещата и че съм предал динарите и драхмите. Той ми каза да настоявам на всяка цена радиопредавателят да остане в нас.

На определената дата аз пак отидох на срещата. Човекът бе там. Свихме по една напречна улица, тръгнахме, мисля, по „Любен Каравелов“. Човекът ми каза, че трябва да върнем предавателя. Аз обаче енергично настоявах да остане при нас. Запита ме тогава дали имаме човек, който да манипулира с него. Казах му, че имаме, макар че не знаех нищо по този въпрос. Той бе принуден да ми назначи трета среща пак на същото място и време, когато щях да получа окончателен отговор. Срещата бе определена за 10 март, а в случай на неявяване на тази дата на единия от нас, другият ще чака два или три дена по същото време и място след десети същия месец. Аз обаче не можах да отида на тази среща понеже на 4 март рано сутринта бях арестуван.

Мисля, че към 22 януари Васил доведе едно лице, за което по-рано ми бе казал, че ни предстои среща с него. Новото лице изглеждаше към 60 г., среден ръст и с побелели коси. Носеше със себе си бастун и изглеждаше като че ли недовижда. Поканих ги в кухнята, понеже там бе топло. Лицето извади едно листче и каза, че ще ни прави доклад по вътрешното положение, защото, макар че ние с Васил работим по друга линия, трябва да бъдем винаги в курса на партията. Докладът му бе върху икономическото положение в България. Осветли ни, че поради оскъдицата на много продукти, главно маслини, после недостатъчния хляб, липсата на кожи за цървули в селата, липсата на въглища в повечето градове, се забелязва едно недоволство. От него именно партията трябва да спечели повече привърженици. Той мисли, че у нас няма още достатъчно развърната работа в това направление. Каза ни с Васил да внимаваме и винаги да напомняме на хората, които идват от провинцията по наша линия, да не изземват най-просветените в политическо отношение кадри за специалната работа, защото може да се получи така, че партията да се откъсне от масите и да увисне във въздуха. Напомни ни, че нашата работа без помощта на масите ще бъде нищо. На мене специално вмени в дълг да се информирам от дошлите хора как е положението в техния край и дали има недоволство. Стояха вкъщи към час и половина и си отидоха. От авторитетността, с която говореше човекът, разбрах, че е от централния комитет. Същият човек, когото Васил наричаше Стареца, идва заедно с Васил още два пъти вкъщи, но те приказваха насаме. Един път само те ме извикаха малко преди да си тръгнат и Стареца ме запита дали мога дали мога да съхраня за седем-осем часа 3000 долара и вечерта в 6 ч. да му ги занеса на ул. „Цар Фердинанд“, между „Паренсов“ и „Граф Игнатиев“. Каза ми да ги завия в тъмна хартия, понеже бяха завити във вестник. Вечерта аз отидох на определеното място и настигнах Стареца. Той ми каза, че лицето, на което трябва да предам парите, още го няма, но той ще продължи надолу, а аз да го почакам.

Тогава влязох в близкия ресторант „Рила“, изпих едно столче вино и излязох веднага. На около десет крачки пред мене вървяха по посока на „Граф Игнатиев“ Стареца с още едно лице. Отидох при тях и Стареца каза на другия, че си отива, а аз ще му предам пакета. Стареца тръгна по „Патриарх Евтимий“, а ние се отбихме надясно по „Граф Игнатиев“. Новото лице бе млад човек, към 30 год[ини], висок и хубаво облечен. По „Граф Игнатиев“ аз му предадох пакета и се разделихме.

Когато ме арестуваха, най-напред бях в една стая с повече хора, но след това ме свалиха в коридора на първия етаж, дето имаше и други арестанти. Вечерта, когато аз бях легнал на една дъска, при мене се приближи едно лице и искаше да ме заприказва. Аз станах от мястото си и легнах по-встрани. То обаче ме преследваше упорито. Тогава то ми каза, че ме познава. Казах му, че аз не го познавам. Той тогава рече: „Ами Стареца? Ами пакета на „Граф Игнатиев“. Помислих си, че ме провокира и че е човек, който тогава ни е подслушвал, и му казах: „Грешиш, батинка, аз съм арестуван по литературна линия“. Той ми отговори, че нищо няма да каже за мене. Тогава помислих, че може би е бил същият човек, на когото съм дал пакета с доларите.

Понеже Васил и Стареца нямаше къде да се срещат, аз помолих Кирил Николов да се срещат вечер в 7 часа в неговата квартира. Там те са се срещали два пъти в събота. А други два пъти ходих аз, за да предупредя Стареца, че Васил няма да дойде, защото е зает с друга работа. В една от срещите, които станаха между Васил и Стареца у нас, Стареца ме запита дали съм разбрал какво трябва да се интересувам, когато идват наши хора от провинцията. Казах му, че съм разбрал, и той отговори, че не било трудна работа.

Към средата на м[есец] декември Васил ми каза, че Стоян ще ме свърже с един студент от Старозагорско, на когото трябвало да дам явка в София, защото студентът щял да замине за Старозагорско по работа и когато се върне, да може да ни намери. Стоян ме заведе на ул. „Гладстон“ № 14. Студентът живееше във вътрешната къща на II етаж. Намерихме го там и след като Стоян ме предаде, отиде си веднага. Студентът имаше среден ръст, беше рус, косата му над челото беше оредяла. Дадох му явка при Иванка Димитрова – чиновничка при общинската библиотека със следната парола: „Идвам от Своге. Каниме ви да изнесете една декламация“. Отговорът трябваше да бъде: „Аз съм болна, но ще намеря друг човек“. След това аз си отидох.

Подир петнадесет-двадесет дена от тази среща на същата явка със същата парола се явил един 20-21-годишен младеж. Иванка ми съобщи и аз отидох след обяда в читалнята, за да се срещна с него. Срещнах се и помислих, че идва по наша работа, затова му казах, че ще го свържа с друг човек. /п./ Н. Вапцаров

Понеже вечерта имах среща към 6 ч. с Васил на ул. „Патриарх Евтимий“ и „Скобелев“, казах му, че ще дойда да го взема от читалнята точно в 5.30 ч. В уреченото време го намерих там и двамата тръгнахме за срещата с Васил. По пътя обаче аз разбрах от думите му, че иде по младежка линия. Срещнахме се с Васил и аз му казах това. Той се ядоса, че се го изпратили на наша явка, и ми каза, ако имам възможност, да го свържа с младежите. Отговорих на Васил, че нямам връзка с тях, и той ми каза, ако не мога, да го пусна. След това този младеж няколко пъти ме бе търсил чрез Иванка Димитрова, но като видял, че стоенето му в София е безпредметно, си заминал. По-късно към средата на януари ми съобщи, че се явил човек със същата парола и ѝ казал, че аз зная къде да го намеря. Съобщих на Васил, че човекът от Стара Загора е дошъл, а вечерта сам отидох да проверя на ул. „Гладстон“ № 14 дали все пак е въпросният студент. Намерих там същото лице, което ми каза, че иска да се срещне с Васил и че всеки ден след обяд до 5 ч. си е вкъщи. Предадох на Васил да отиде и после разбрах, че се е срещал с него, понеже той изказа пред мене недоволството си, че студентът не е свършил работата си добре. После Васил ми каза, че на същия студент е поставил задача да отиде в Стара Загора и да доведе някой си Щерю в София, който той искаше да изпрати за Варна, за да поеме ръководството на нашата работа и да съобщи двама от нелегалните, които се намират в този край, да заминат за Габрово. Васил ме изпращаше отново при студента, за да му предам 8000 лв. и да му припомня, че тези търкания, които са се явили между окръжния комитет и нелегалните, не са хубава работа и трябва да се изгладят на всяка цена. Парите студентът трябваше да разпредели така: 2000 лв. да употреби за пътуването на него и Щерю, по 2000 лв. да даде на нелегалните, които ще заминат за Габрово, и 2000 лв. на русначето, което се намирало в този край. Каза ми също, че нелегалните били облечени с бричове и пътуването им в тези дрехи е неудобно, ето защо от Стара Загора трябвало да се погрижат да им намерят макар и вехти цивилни дрехи и обеща той сам да изпрати стария си костюм на студента, а аз казах, че ще занеса вехтия си балтон, който бе черна основа, но напръскан с бели петна и общият му тон бе сив. Предадох на студента балтона си и парите, за които казах как да ги разпредели, повторих му това, което ми беше заръчал Васил, и му съобщих, че на другата вечер последният ще изпрати по някого дрехите си, и си отидох.

Около към средата на месец февруари Иванка Димитрова дойде при мене и ми каза, че човекът с тази парола пак ме е търсил и казал да отида вкъщи. Вечерта аз отидох на ул. „Гладстон“ 14 и намерих там студента с още едно лице. Новодошлият човек бе нисък, пълен, черноок, бръснат, към 42-43 години. Запитах ги как са пътували и в разговора разбрах, че този човек е дошъл по нелегален път от Съветския съюз, понеже във фразите често вмъкваше цели руски думи. Поискаха от мене да му намеря квартира, но аз казах, че не мога за същата вечер, но обещах да уредя тази работа.

На другата сутрин Васил и аз се срещнахме у нас и аз му съобщих, че въпросният Щерю е пристигнал. Казах му, че от мене са искали квартира, но че аз не мога да намеря. Той ме успокои, като каза, че той ще се погрижи за тази работа и може би ще възложи на Стоян да намери. Каза също, че още същата вечер ще отиде да се срещне с Щерю. След това аз вече не видях това лице и не зная нищо за участта му.

Пак към средата на м. януари при мене дойде Младен Исаев и ми доведе около обяд едно лице, което се явило с паролата, която му бях казал. Човекът беше млад, към 26-27 годишен, висок, бръснат и мисля, че черноок. Каза ми, че идва от Горна Оряховица, но аз вече знаех това от обстоятелството, че се явява при Младен Исаев. Младен си отиде веднага и аз го поканих да влезе в спалнята. Запита ме дали [на] мене трябва да докладва всичко, а аз му отговорих, че ще го свържа с друг човек и затова му определих да дойде към 4 ч. сл[ед] об[яд], предполагайки, че Васил ще ме потърси, защото ми бе обещал по-предния ден да мине, мисля, че да ми даде пари за старозагорския студент. Към 3 ч. Васил действително дойде и аз му съобщих, че човекът от Горна Оряховица е дошъл, той се зарадва, понеже отдавна по неговата сметка трябваше да дойде. В 4 ч. дойде и човекът от Горна Оряховица. Въведох ги в стаята на брат ми, понеже снаха ми и той бяха на работа, а в спалнята следобеда лежеше жена ми, която не бе още оздравяла напълно. Васил изказа недоволството си защо ръководещият не се е обадил по-рано. Васил го запита дали са почнали да правят скривалища, но той отговори, че в този студ нищо не може да се предприеме. Запита го как са с оръжието и онзи отговори, че имали към тридесет пушки, но нямали достатъчно патрони за тях и въобще оръжие в техния край се намирало трудно и на много висока цена. Затова ръководещият човек искал да му се отпуснат средства. Васил го запита каква сума ще искат, а той му каза, че искат 50 000 лв. Васил се засмя и отговори, че засега нямаме никакви пари, ето защо ще трябва да дойде към 10-12 февруари, но такава сума пак не би могло да им се отпусне. Настоя те да се помъчат да съберат пари в своя район. Човекът отговори, че са се занимавали с този въпрос, но тепърва ще го осъществят по-планово. Тогава аз го запитах, понеже исках да отида при жена си, дали човекът е дал явка специално за нас в Горна Оряховица. Каза ми, че нищо не знаел по този въпрос. Заръчах му при второто идване непременно да даде явка. Излязох и се върнах при тях след 20-30 минути. Васил записваше името на някакъв човек, който бил от Горна. Оряховица и работил в партията в София. Те го искаха от там, защото ще бъдел по-полезен. Васил обеща да нареди да се изпрати в Горна Оряховица, ако пребиваването му в София не е от извънредна необходимост. Онзи после каза, че ръководещият от Горна Оряховица искал да се прехвърлят към неговия район двама нелегални, които били в Старозагорско, и Васил му отговори, че не може да му обещае дали и двамата ще отидат в Горна Оряховица, но единия нека той да иска да му го предадат от Габрово. По обяснението на човека тези хора им били необходими, понеже нямали инструктори по оръжието и се чувствала нужда от тях, особено, когато купували оръжие, да проверяват неговата годност. След малко двамата си излязоха, като човекът каза, че ще дойде за пари към 10-12 февруари.

Няколко дена преди същата дата аз запитах Васил дали има пари, защото човекът от Горна Оряховица ще дойде тези дни. Той ми каза, че ще намери. Запитах колко ще им дадем, но Васил каза, че зависи от сумата, която ще ни дадат от партията. Мисля, че около 12 февруари Младен пак доведе същия човек на обяд вкъщи. Предната сутрин Васил бе идвал при мене и каза, че ще дойде и след обяд на другия ден. Тогава идва да ми каже, че на другата вечер Стареца ще изпрати на Кирил Николов 1000 долара да ги смени и 80 хиляди лева, които ще предаде на мене. След обяда аз казах на човека от Горна Оряховица да дойде при мене, защото чакаме Васил. Вкъщи нямаше никой. Те дойдоха към 3.30 ч., но Васил ме изпрати да проверя дали предната вечер Кирил Николов е получил парите. Определихме си среща с човека от Горна Оряховица в аперитив „Хъшове“ за в 7.30 ч. вечерта. По нареждане на Васил трябваше да му дам 20 000 лева, а като получим други пари, които той очаквал, щели сме да им дадем още 10 000 лева. Аз преди да изляза им казах, че ако звъни някой, да не отварят. Те ми казаха, че нямало да останат дълго.

Отидох към 4.30 ч. към кантората на Кирил Николов и го запитах дали са му изпратили пари. Каза ми, че ги е получил и ми предложи след 6 ч. да отидем в неговата квартира да ми ги предаде. Аз отказах, понеже родителите не гледаха с много добро око на моето отиване у тях и му заръчах в 7 ч. да ми ги донесе парите в сладкарницата, която се намира на ъгъла, образуващ се от „Ангел Кънчев“ и „Граф Игнатиев“. Това е една нова модерна сладкарница. Кирил Николов обеща, че ще ни чака вън в 7 часа. След това аз отидох в кафене „Средец“ и чаках там близо до 7 часа. Точно в 7 часа отидох в уречената сладкарница, където ме чакаше Кирил Николов. Там ми даде един плик и ми каза, че вътре са парите и в тях имало друго пликче с бележка за мене, почаках там до 7 часа и отидох в аперитив „Хъшове“. Долу до една маса чакаше човекът от Горна Оряховица. Аз го поздравих, но не седнах веднага при него, а отидох в клозета, където проверих парите, които бяха 80 000 лв. Разкъсах пликчето, което бе вътре, и прочетох, че 80 000 ще предам на Васил и когато смени Кирил Николов доларите, ще предам от стоте хиляди лева на Васил, а останалите на Стареца. Скъсах бележката и пликчето, прибрах 20 хиляди лева, а другите скрих във вътрешния джоб на палтото си. Двадесетте хиляди турих във външния джоб на балтона, а след това излязох от клозета. Отидох при човека, поръчах си една бира и в това време под масата му подадох парите. Запитах го за явка, но той каза, че засега ще се ползваме от партийната. След това аз излязох, като заплатих и неговата бира и си отидох вкъщи. Тази бе последната ми среща с този човек.

Към 20 януари Васил дойде при мене една сутрин, като водеше със себе си и друг човек, той беше едър, рус, бръснат и изглеждаше към 30-35 години. Каза ми, че бил някъде от Лъдженско и като го потупа по рамото, ми рече, че на този може да се доверя и когато идва, ще ме търси направо вкъщи. Аз се съгласих. Те чакаха около ?0 минути и си излязоха.

След това в друга една среща Васил ми каза, че в същия район имало много нелегални, които ще трябва да се оформят в чета. Мястото било удобно, за да може тази чета да прави набези и да държи под свой контрол линията София-Пловдив и същевременно навреме да може да се оттегля към Родопите. Разбрах, че Васил разчиташе много на тази чета. За неин водач той искаше да се сложи опитен човек, който да се ползва с авторитет в Пазарджишко и Чепинско. Дълго време той не знаеше кой да бъде този човек, но един ден ми каза, че най-подходящ бил Кискинов. Спомням си, че в един разговор с човека, който замина за ръководството на пловдивския район /този разговор се водеше в квартирата на ул. „Цар Самуил“/, аз дочух, че ихтиманецът казваше, че Кискина не бил добре със здравето, защото бил раняван в главата и това от време на време му се отразявало, така че едва ли ще бъде годен за такава отговорна работа.

Към 15-16 февруари същият човек от Лъдженско дойде при мене и поиска среща с Васил. Определих му среща за другия ден сл[ед] обяд.

На другия ден сутринта Васил дойде при мене и аз му казах, че човекът от Лъдженско го търси. Дойде и Васил и той след обяд към 3 часа. Васил ми каза, че искали да приказват нещо насаме и аз отидох в кухнята. След около половин час ми казаха да отида при тях и Васил нареди да му дам явка. Аз му дадох при Иванка Димитрова, чиновничка в общинската библиотека. Паролата трябваше да бъде „Искам да ми дадете няколко урока по декламация“, а отговорът: „Аз съм заета, но ще ви намеря друг човек“. Тази явка щяха да използват след една седмица. От Лъдженско щеше да дойде човек да вземе пари – 30 000 лв., които аз трябваше да му предам. Аз и в този момент можех да му дам, но той не зная по какви съображения не поиска да вземе със себе си. Каза, че може би на явката ще се яви [жена] и ней трябваше да дам парите. След една седмица действително при мене дойде Иванка Димитрова и ми каза, че се явил човек с такава парола. Тя дойде вечерта към 7 ч. Трябваше да отида при нея към 8.30 ч. на другата сутрин. В уреченото време отидох в картинната галерия при библиотеката и там тя ми показа човека. Той бе среден ръст, черен, мисля, че със син балтон и към 35-годишен. Излязохме двамата и аз го заведох в галерията на аперитив „Чайка“, за да му предам парите и да го запитам защо не е дошла жена. В аперитива нямаше никой и един келнер разчистваше масите. Поръчах две бутилки бира. Човекът ни обясни, че понеже момичето се отказало да дойде, го изпратил[и] него. Човекът ми каза, че русият му определил, възложил да ми даде явка в Лъджене, но аз го запитах дали човекът, у когото е явката, е компрометиран. Каза ми, че бил компрометиран, но малко. Аз отказах да приема явката и му казах, че когато дойде русият, с него ще се разберем по този въпрос. Към след половин час се разделихме с него и след това вече не съм го виждал.

В края на месеца русият дойде още един път вкъщи сутринта, за да се види с Васил. Казах му, че го няма, но да мине пак. След това обаче той не дойде не зная по какви причини. Пропуснах по-горе да кажа, че в аперитив „Чайка“ на пл. „Св. Неделя“ аз дадох на човека 30 000 лв. След това с хората от Чепинска не съм се срещал.

Към края на месец януари една сутрин Васил дойде при мене и ми каза, че от Видин бил дошъл човек, който търсил начин да се свърже с партията. Той щял да каже на Кирчо да се срещне с този човек, но ако Кирчо вечерта не дойде при мене, ще трябвало аз да се срещна. На другата сутрин при мене щял да дойде един младеж и не помня с каква парола трябваше да ми се представи. Но мисля, че бе „Много здраве от Станой“. Кирчо не дойде до вечерта.

На другата сутрин към 10 ч., помня, че бе неделя, при мене дойде един младеж към 20 г[одини], бръснат, със среден ръст, и ми подаде паролата. Каза ми, че човекът ме чака в сладкарницата на ъгъла на „Патриарх Евтимий“ и „Христо Ботев“. Заведе ме там и ми предаде лицето от Видин. Младежът си отиде веднага, а ние с новия човек излязохме и тръгнахме по бул[евард] „Христо Ботев“ по посока на пл[ощад] „Македония“. Той бе висок, с мустаци и бръсната брада, с полушубка и изглеждаше към 26-28-годишен. Запитах го дали знае нещо по специалната работа във Видин, но той ми каза, че не е осведомен. Отидохме в широката механа на ул. „Позитано“ и аз му поставих въпроса дали би могъл, ако му дам явка, да изпрати човек по нашата работа. Казах му човекът да дойде към 9-10 февруари. Каза ми, че не може. И аз му дадох явка при Кирил Николов. Паролата трябваше да бъде: „Идвам от Неврокоп, много здраве от колегата ви Драгомиров“. А отговорът: „Благодаря, писах му преди няколко дена“. Тогава той ми се оплака, че се мотаят от пет дена в София, но не можал да влезе във връзка с партията. Казах му след обяд към 4 ч. да бъде в една сладкарница близо до ъгъла на ул. „Аспарух“ и „Царица Йоанна“. Понеже си тръгвах към къщи, заведох го и му я показах. Тази среща му определих, защото вярвах, че след обяд Кирчо ще дойде при мене, защото този човек търсеше партията, а това интересуваше именно Кирчо.

Действително, след обяд към 3 ч. Кирчо дойде. Казах му за човека и за това, че съм му дал явка. Той се развика, че сме правили прибързани работи, че Видин нарочно е бил откъснат, защото в Окръжния комитет имало провокатор и не знам още какво. Аз го убедих, че е необходимо да се срещне с човека, да го провери и ако му се види съмнителен, за мене е лесно да откажа явката, която съм му дал. Той се съгласи. Към 4 ч. аз го заведох при човека, който чакаше в сладкарницата. Излязохме и тримата, свихме по ул. „Патриарх Евтимий“. /п/ Н. Вапцаров

Аз извиках Кирчо настрана и му казах да дойде на другия ден и ако човекът му се види съмнителен или от разпита, който ще направи, установи, че положението във Видин не е избистрено и ми съобщи, за да зная какво да правя. Но Кирчо не мина до деня на арестуването ми и аз не видях повече нито него, нито човека от Видин.

Към 9-10 февруари при мене дойде Кирил Николов и ми каза, че се явил при него човек с парола: „Идвам от Неврокоп. Много здраве от колегата ви Драготин“. Аз разбрах, че е дошъл човекът от Видин по нашата работа. Отидох в кантората на Кирил Николов към обяд и той ми каза, че човекът щял да дойде към 12.30 ч. Действително в определеното му от Кирил Николов човекът дойде. Кирил Николов ми го посочи и ние двамата излязохме. Отидохме в галерията на сладкарница „Юнион“ – на ул. „Мария Луиза“. Каза ми, че партийният човек му съобщил, че искаме да дойде. Човекът от Видин бе към 25 г[одини] младеж, среден на ръст, слаб, добре облечен, рус и с бръсната брада, но доколкото си спомням, имаше мустаци. Запитах го за икономическото положение в техния край – чувства ли се недостиг на хляб и на други продукти и няма ли някакво недоволство във връзка с този недостиг. Младежът ми направи извънредно добро впечатление поради своята откровеност. Той ми отговори: „Вижте какво, нашият край е земеделски. Хората са си скрили хляб и нужда не чувстват. После всеки си е заклал прасе и мазнини има. Така че недоволство на икономическа база няма. Обаче радостното е това, че въпреки това населението желае победата на Съветския съюз. Хората са настроени против всички други и германци, и англичани, и американци. Държат се за Дядо Ивана“. Тогава му поставих въпроса дали имат създадено нещо по наша линия. Той ми отговори, че аз съм знаел какво Видин е бил откъснат дълго време от всякакви връзки със София, така че не са получавали никакви нареждания. Запитах го да ми каже какво оръжие имат. Той отговори, че доколкото знаел, имало към четиридесет пушки във Видинския край, но патрони имали съвсем малко. Пистолети не ми каза колко имат, защото не знаел. Обаче каза, че младежите имат пистолети, но повечето били 6/35. Казах му, че когато си отиде в своя край, трябва да почнат работа по наша линия. Той ми отговори, че именно затова бил дошъл тука, за да му кажем какво да правят. Всичко, което кажете, ще направим. Запитах го за финансовото им положение и дали ще има да посрещат нуждите си със събрани средства на места почва. Каза ми, че ще могат. Това бе единственият човек, който не искаше от нас пари. Това обстоятелство аз за себе си го обясних, че не са били засегнати от провали и могат значи да събират пари на местна почва. Запитах го дали е вярно, че в комитета има агент провокатор. Той отговори, че няма нищо вярно в това и че този слух е нанесъл сериозен удар на партията във Видинско, като я е държал откъсната дълго време. Определих му среща за на другата вечер, мисля за 6 ч. в сладкарница „Пролет“ на ъгъла на улица „Николай Николаевич“ и „Иван Асен II“.

На другата вечер към 5.30 ч. аз отидох в дома на Николай Шмиргела, който живее на ул. „Иван Асен II“, за да взема ключа от ателието му, което се намира на бул[евард] „Хитлер“, мисля 50 номер. Обаче Шмиргела го нямаше. Намерих там жена му и ѝ казах, че съм обещал на мъжа ѝ да видя някоя глава, която сега работил, и да ми даде ключа от ателието му, защото сега съм свободен. Понеже аз се познавах добре и с нея, тя ми даде ключа. Оттам отидох до сладкарница „Пролет“, почаках и след малко младежът от Видин пристигна. Заедно с него тръгнахме към ателието на Шмиргела. Пропуснах по-горе да кажа, че сутринта Васил бе идвал вкъщи и аз му съобщих в 6.30 ч. да бъде в ателието, където ще го чакам. В ателието в определения час пристигна Васил. Той започна да разпитва младежа най-първо за оръжието. Младежът му отговори същото, което отговори и на мене. След това подробно го разпита за обектите, които имат в техния край. После, като узна за това, че хората били изцяло на страната на Съветския съюз, му изказа радостта си. /п/ Н. Вапцаров

За обектите момъкът долагаше, че наблизо имало шлепове /на около 15 километра от Видин/. Каза му за железопътната линия и за това, че наблизо минават някакви телефонни проводи за Германия, които използвали само германците. Според думите му на няколко пъти селяните, без да им е казал някой, са късали този провод. Васил го запита дали имат нелегални. Мисля, че онзи отговори какво имали около седем души. Тогава той започна да му дава нареждане. Те трябваше да формират бойни групи, задачите на които да бъдат системно да късат кабела, който отива за Германия. Да внимават, когато в пристанището им спират кораби с течно гориво или муниции и ги подпалват със запалителни бомби. Обясни му как да си приготвян тези запалителни бомби. Нареди да проверяват какво са карали шлеповете, които са близо до Видин, и ако са били пълни по тона (?) с течно гориво, да ги подпалват в случай че България обяви война на СССР. Каза му да се приготвят за всеки случай ключове за изхвърляне на влакове и да знаят да развъртат болтовете, които свързват релсите. Обаче изрично му подчерта, че главната им задача ще бъде около Дунава и минаващия по него транспорт. Напомни му, че трябва да си приготвят скривалища за оръжие, които да са пригодени за хора. В тях ще трябва да ес нанесе и храна, която не подлежи на разваляне. Каза му, че трябва все пак колкото е възможно да провери наличността на оръжието, което се намира в нашите хора. Да се мъчат да закупуват ново оръжие. И той го запита за финансовото им положение. Момъкът каза, че с нуждите, които се откриват пред тях, ще се справят сами. Почти след всеки директиви, давани от Васил, той отговаряше: „Вие каквото наредите, ще направим“. Разговорът трая около един час. След това те излязоха. Аз останах още малко, после заключих ателието и си отидох вкъщи, защото ме мързеше да занеса ключа на Шмиргела. Занесох го към 10 ч. на другата сутрин и го дадох пак на жена му, защото Шмиргела още спеше. След тази среща аз вече не видях човека от Видин.

Към 6-7 февруари Кирил Николов ми каза, че при него се явил човек с парола: „Идвам от Разлог. Искам да ми гледате дело за една дъскорезница“. Разбрах, че е дошъл човекът от Варна. Отидох същия ден привечер в кантората му, за да се срещна с него. Бе към 5 ч., след малко човекът дойде и аз го познах, понеже беше същият, на когото предадох нарежданията на Васил, когато отидох във Варна. Позна ме и той. Излязохме заедно с него и отидохме в една бозаджийница, чието име сега не помня. Там го запитах какво са направили за организирането на доставяне [на] оръжие с подводница. Каза ми, че се е забавил и не е дошъл на определената дата, защото времето било много лошо и проучванията трудни. Казах му, че ще го свържа с друг човек, с когото ще се видя на другия ден сутринта. На него определих среща за 5 ч. сл[ед] обяд на другия ден в бозаджийница „Ботев, която се намира на ул. „Левски“, срещу столичната община.

На другата сутрин Васил дойде при мене и аз му съобщих, че човекът от Видин е дошъл. Запитах го дали ще бъде свободен тази вечер, за да се срещнат с него. Каза ми, че е свободен. Мисля, че тогава ми постави въпроса дали съм разпитвал какво е направил човекът от Варна. Казах му, че не съм го разпитвал подробно. Тогава той ми каза, че трябва да проявя по-голям интерес към работата и че да не си правя илюзии, че съм обикновено лице за приемане на хора. Определих му среща на Васил в 6 ч. в млекарница „Братски труд“ на ул. „Шести септември“ близо до „Цар Крум“. След това Васил си отиде.

В 6 ч. сл[ед] об[яд] аз отидох в бозаджийница „Ботев“, където вече ме чакаше лицето от Варна. Казах му точно в 7 ч. без 15 минути да ме чака на ъгъла на улиците „Шести септември“ и „Патриарх Евтимий“. След това отидох в едно кафене, за да се мине времето до 6 ч. В 6 ч. отидох в млекарница „Братски труд“, където заварих Васил. И му казах в 7 ч. да ме търси на ул. „Патриарх Евтимий“ № 27. Да звъни в квартирата на Ал. Жендов. Пропуснах да кажа по-горе, че след обяда аз ходих у Жендов и го помолих да ми отстъпи вечерта квартирата си за два часа. Стеснително му казах, че ще заведа момиче. Той ми каза, че и без това вечерта смятал да отиде на кино. Казах му, че в 6.15 минути ще отида да взема от него ключа. След като се срещнах с Васил в сладкарница „Братски труд“, отидох при Жендов и взех ключа. Той ми каза че след като изляза, да оставя ключа в кръчмата на бай Спас, която се намира на ъгъла на улиците „Граф Игнатиев“ и „Шести септември“. Той излезе, а аз след около тридесет минути отидох да взема човека от Варна. Почаках го около 3 минути, той дойде и го заведох в квартирата на Жендов. В 7 ч. без няколко минути се позвъни, аз отворих вратата и приех Васил. Седнахме и тримата и Васил пристъпи веднага към работа. Запита човека дали са проверили възможно ли е стоварване на оръжие в Камчийски район. Онзи започна да се оправдава /дали/ че големите студове и снегът изолирали селата и проучванията били трудни, затова не били пълни. Затова закъснял и не дошъл на определената дата. Все пак направили проучвания и се установило на пет километра от морето било забранено да минават хора и охраната била много силна. Каза, че засега не било възможно да се приеме оръжие, а ще трябва да се чака да се стопи снегът. Човекът от Варна запита дали не може да стане това приемане не в Камчийския район, а да кажем малко по на юг. Васил му каза, че може, но брегът трябва да бъде обезателно залесен. Тогава Васил започна да обяснява на човека от Варна, че близо до брега на морето в областта на Камчия в хралупата на едно дърво имало скрити 500 долара, а под корените на друго дърво дванадесет бомби. Каза му, че трябва да тръгнат от един триангулачен знак в югозападна посока и после ще стигнат до една чешма, от тази чешма се очертавали няколко пътя, човекът, който ще отиде, трябва да се спусне по най-слабо черния път, който се спуска вдясно надолу. Ще стигне до едно долче и ще го мине, тогава ще види друго. Там именно били въпросните дървета. Мястото щял да познае по това, че върховете на шубраците били окършени. Там щял да види едно голямо дърво с хралупа и в него били парите. По-долу от него имало друго голямо дърво, на което корените били отвънка, под тях били скрити бомбите. Те били обвити в част от гумена лодка. През време[то], когато Васил обясняваше, чертаеше плана на едно малко листче, това листче човекът от Варна прибра в себе си. Тогава Васил го запита дали имат създадени бойни групи и човекът каза, че имали създадена една от нелегални, които се криели във варненските села. Васил запита дали са събрани на едно място и човекът отговори, че не са, но при нужда могат да се свържат. Васил запита дали им е поставена задача и онзи отговори, че по-рано те имали за задача да съборят моста между Варна и Добрич, но понеже през зимата по това шосе [няма] почти никакъв транспорт, тя била изоставена. Запита го дали има създадени други групи и какви задачи са им поставени, но човекът от Варна каза, че засега нямали създадени други групи, защото няколко пъти били ударени от полицията. Васил му се скара и каза, че не си е гледал добре работата. Каза му, че Варна е важен стратегически пункт и трябва да се обърне по-сериозно внимание на нашата работа. Ако Варна е ударена, тогава трябва да се създадат групи в околните села, чиято задача ще бъде да прекъснат телеграфни, телефонни и железопътни линии, да подпалват вагони с муниции, бензинови цистерни и маслени резервоари и да изхвърлят товарни влакове, ако евентуално България влезе във война със Съв[етския] съюз. Влаковете трябва да се обръщат с клинове, които са закрепени за релсите със скоби. При всички инструкции, които е давал Васил в мое присъствие, винаги нареждаше да не се обръщат влакове с войници, защото ще се получат обратни резултати. Васил му каза да приготвят скривалища за муниции и хора и в тях своевременно да се нанесе храна, която не подлежи на разваляне. Нареди да проучи добре въпроса дали в района на селата, където ще стане стоварването на оръжие, разполагат със свое оръжие, за да могат да гарантират получаването на това, което ще дойде с подводницата. Постави му въпроса и финансовата част, но онзи отговори, че по-рано имали някакви пари, които изразходвали за процесите във Варна. Тогава Васил му се скара и каза, че е срамота да не могат в такъв голям град като Варна да организират поне финансовата си част. Мисля, че му постави въпроса дали биха могли да намерят квартира за един човек, който ще им пратим във Варна, но онзи пак каза, че и квартирният въпрос е труден. Васил вдигна рамене и го запита: „Тогава какво можете?“ Онзи обеща, че ще намери квартира. С това разговорът се свърши. Излезе първо човекът от Варна. Ние с Васил останахме заедно около пет минути. Той изказа недоволството си от варналията и каза, че там ще изпратим човек, който ще ръководи нашата работа. Този човек трябваше да дойде от Старозагорско и се казваше Щерю. Той по-късно действително го доведе в София, както съм го писал по-горе. След това Васил си отиде, а след него аз заключих вратата и отидох в кръчмата, където оставих ключа и си отидох. След тази среща аз вече не видях човека от Варна.

Към 15 февруари при мене дойде Пешо и ми определи среща за 7 часа вечерта в бозаджийница „Бистрица“, намираща се близо до ъгъла на ул. „Граф Игнатиев“ и „Шести септември“. Същата вечер си спомням, че бях отишъл при ихтиманеца, за да му предам явките, и за срещата с Пешо закъснях към 15 минути. Намерих [го] в бозаджийницата и оттам тръгнахме в западна посока. Тогава ми каза, че бил дошъл човек по партийна линия от Сливен и ме викал, ако има нещо, да съобщим на нашия човек. Преди това обаче аз бях чул от Пешо, че в Сливен имало провал и затова не бях дал паролата на Стоян Сотиров. Близо до „Царица Йоана“ на „Солунска“ Пешо се отби в една шкембеджийница и след малко излезе със спретнатия младеж. Продължихме по „Солунска“ и аз го запитах дали е вярно, че в Сливен е имало провал. Каза ми, че не е вярно. Запита ме дали имам да предам нещо за нашия човек, но аз му казах, че щом като няма провал, той трябваше да дойде един месец след първото му идване. Каза ми, че ще му каже. Разделихме се.

Няколко дена след това аз отидох при Стоян Сотиров и му съобщих, че при него ще дойде човек, който ще му предаде много здраве от брат му Стоян. Той трябваше да му отговори, че му е писал тези дни. На 22 февруари се откриваше изложба на художника Георги Павлов. Аз отидох на откриването ѝ и там Стоян Сотиров ми каза в 2 часа след пладне да бъда в бозаджийница „Ботев“, защото човекът дошъл. В 2 часа аз отидох в бозаджийницата, но не намерих никого. След малко обаче пристигна сам човекът, който по-рано бе идвал по нашата работа. И него запитах дали [е] имало провал в Сливен, но и той ми отговори отрицателно. Поиска среща с Васил, но аз му казах, че мога да те (?) срещна чак на другата вечер. Определихме си среща за другата вечер в 6 часа в сладкарница „Пролет“ на ъгъла на улиците „Николай Николаевич“ и „Иван Асен II“.

Вечерта аз имах среща с Васил на „Скобелев“, за да му кажа, мисля, за среща със Стареца, че последният няма да дойде на тази среща. Казах му, че е дошъл човек от Сливен. Пропуснах да кажа, че човекът от Сливен ме предупреди да съобщя на Васил, че ще иска пари. Понеже те бяха в мене, запитах го колко ще им дадем. Казах му, че имаме на разположение 30 000 лв. Отговори ми, че знаел, но всичките пари не можем да им дадем, а само 20 000 лв. Тогава му казах, че човекът идва не само за Сливен, а и за Ямбол, мисля, че и за Казанлък. Васил се съгласи да им дадем цялата сума, като каза, че ще иска други пари за текущи нужди. Определих му такава среща пак в ателието на Шмиргела за другата вечер за 6.30 часа вечерта.

На другия ден към 5.30 часа след обяд аз отидох в къщата на Шмиргела, обаче него го нямаше там. Поисках ключа от жена му, но тя ми каза, че е в Шмиргела. Отидох към сладкарница „Пролет“ малко по-рано от 6 часа. Човекът закъсня около десет минути. Към 6.15 часа излязохме двамата и тръгнахме по „Иван Асен II“, оттам свихме по една улица вляво и излязохме на бул[евард] „Хитлер“. До срещата с Васил имаше около пет минути и ние продължихме надолу. Върнахме се с оглед точно в 6.30 часа да бъдем пред вратата на ателието, за да се срещнем с Васил. Когато стигнахме там, Васил го нямаше и ние продължихме срещу течението на реката. Срещнахме Васил близо до бул[евард] „Цар Освободител“. Казах му, че не съм могъл да взема ключа. Мислех, че ще се разсърди, но той каза, че сам ще поговори с човека по улицата. Тръгнахме заедно пак по бул[евард] „Хитлер“ по течението на реката. Аз дадох на човека 30 000 лв. Когато стигнахме ул. „Оборище“, Васил ми каза, че е неудобно да вървим тримата, и ме освободи. По ул. „Оборище“ аз си тръгнах за къщи, а те продължиха надолу. Тази бе последната ми среща с човека от Сливен.

Мисля, че бе към края на януари, когато Васил ми каза, че сменили една част от доларите по курс под 200 лв. и ме накара да проверя, ако имам възможност, какъв им е курсът на черната борса. Казах му, че ще запитам тук-таме. Аз запитах моя приятел Кирил Николов – адвокат, и той ми каза, че ще провери. След един-два дена отидох пак в кантората му и той ми каза, че вървели по 260 лв. долара. Казах това на Васил. Той ми каза, че щом е така, нямало нужда партията да губи толкова пари и той щял да поиска да дадат на Кирил Николов да смени доларите.

Мина доста време, през което падна Сингапур. В къщата на Кирил Николов се срещнаха Стареца и Васил. Мисля, че бе към 12 февруари, когато Васил ми каза, че предната вечер Стареца наредил една госпожица да занесе на Кирил Николов 1 000 долара, за да ги смени, и други 80 000 лв. за нас. Аз казах по-горе как и де ми ги е предал Кирил Николов тези 80 000 лв. Зае да проверя дали е сменил доларите, аз ходих няколко пъти в квартирата му или му се обаждах по телефона. Но поради падането на Сингапур той ми каза, че въобще се въздържали да купуват долари. След 6-7 дена той смени парите, само че не по 260 лв., а по 230 лв. Тези пари ми предаде в квартирата. От тях за Васил трябваше да останат 100 000 лв., а остатъкът да се предаде на Стареца. Васил взе от мене 130 000 лв., за да ги предаде на Стареца, а останалите, понеже нямал къде да ги пази, остави у мене. Заедно с тези пари, които Кирил Николов ми предаде в сладкарницата на ъгъла на улиците „Ангел Кънчев“ и „Граф Игнатиев“, у мене останаха 180 000 лв., които съм раздал по нареждане на Васил на следните лица: на Стоян – 15 000 лв., на Васил – 20 000 лв., на човека от Горна Оряховица – 20 000 лв., на едно лице непознато, което Васил ми доведе, за да предаде парите на някой болен – 10 000 лв. Втори път на Васил – 5 000 лв., на човека от Сливен – 30 000 лв., на човека от Чепинско – 30 000 лв. Васил взе, за да изпрати по човек, който заминавал по партийна линия в Горна Оряховица, 10 000 лв. и 40 000 лв., които Васил взе, за да предаде на ръководещия човек, който заминава за Пловдив. Освен парите на Стоян /15 000 лв./ и 25 000 лв., които взе Васил, другите са дадени за оръжие и направа на скривалища. Поне така ни казаха, че ще ги употребят хората, които ги искаха. Тези, които взе[ха] Васил и Стоян, не зная за какво са употребени, нито пък е станало дума пред мене за предназначението им. /п/ Н. Вапцаров

 

В Дирекцията на полицията ми се показа табло със снимки. Снимка № 1 е на лицето Васил, за което пиша подробно в показанията си, под чието ръководство съм бил в специалното работа.

Снимка № 2 е на лицето, известно ми под името Ихтиманеца, което срещнах в сладкарницата на ъгъла на улиците „Патриарх Евтимий“ и „Царица Йоана“ и го заведох на квартира при моята братовчедка.

На снимка № 3 – лицето не познавам, обаче тази снимка и снимка № 2 ми бяха предадени от Васил да ги дам на Пешо, който трябваше да се погрижи, за да им се извадят фалшиви лични карти. В Дирекцията на полицията се научих, че Васил се казва Цвятко Радионов, Ихтиманеца се казва Георги Янчев, а лицето на снимка № 3 се казва капитан Рак.

На снимка № 5 познах лицето, с което се срещнах на трамв[айна] спирка „Петър Берон“ и ме изпрати да замина за Варна първия път по посрещането на хората с подводницата и се научих в Дирекцията на полицията, че се казва Антон Танев Гьошев.

Снимка № 6 е на лицето, което изпратих за Горна Оряховица по нареждане на Васил, и се научих в Дирекцията на полицията, че се казва Борис Копчев.

Снимка № 8 е на лицето „Пешо“, което ми е предавало хора, идващи от провинцията по партийна работа, и на когото трябваше да предам снимките № 2 и 3 за издаването на фалшиви лични карти. В Дирекцията на полицията узнах, че истинското име на Пешо е Дико Димитров Диков. При очна ставка в дирекцията на полицията видях лицето Арсо, за когото пиша в показанията, че от него сме взели два куфара с бертолетова сол и от него научих, че се казва Асен /Арсо/ Евтимов Иванов Пандурски. В Дирекцията на полицията видях лицето Кирчо, което ми предаде партийните явки и научих, че се казва Георги Иванов Минчев от с. Медово – Чирпанско. Името му научих при очна ставка и той ми каза трите си имена и родното му място.

В Дирекцията на полицията при очна ставка с лицето Йосиф, разбрах от него, че се казва Иван Николов Масларов от с. Якоруда. На същото лице след завръщането си от Варна аз предадох, че хората, слезли от подводницата, са известни.

При очна ставка в Дирекцията на полицията видях лицето, на което предадох 1 000 лв., за да заведе Борис Копчев в Горна Оряховица. Тук научих, че се казва Христо Димов Братованов от село Долна Оряховица – Горнооряховско.

На лицето Стоян, за което пиша в показанията си, зная и трите имена, казва се Атанас Димитров Романов.

Горното написах саморъчно: /п/ Н. Вапцаров

 

Пистолета марка „Ефел“ 625263 с девет патрона за него и седем патр[она] за пистолет „Парабелум“, и кутийка със смазка, и шомпол ми даде Васил, които бях скрил на тавана над вратата. Намерените на тавана бр[оя] 2 от януари от 1941 год. „Работническо дело“ и „Позив“ са поставени от мене. Намерих ги в пощенската кутия и ги скрих на тавана.

Горното написах саморъчно: /п/ Н. Вапцаров

 

--------------------------

 

Именувам се РАЙНА ИВАНОВА ПОПОВА – род. с. Влахи – Петричко, 44 г., домакиня, жив. София – ул. „Иван Екзарх“ № 18, изт. православна, българка, женена, неосъждана, казвам следното:

Преди около един месец, не си спомням точно, беше през време на обяд, почти се бяхме наобядвали. Ние си бяхме само домашните, а именно: аз, мъжът ми, зет ми и дъщеря ми. В това време идва нашия сват Никола Вапцаров, седна и той да обядва. Мъжете отидоха на работа. Кольо излезе след тях. Зет ми не е идвал – Александър Междуречки този ден. Като сродници често си идваме на гости, но в тоя ден не е идвал.

Горното написах саморъчно: /п/ Райна Попова

 

---------------------------

 

Именувам се: ЛИЛИА ФИЛИПОВА АТАНАСОВА, на 23 години, родена в град Горна Джумая, българка, православна, грамотна, омъжена, неосъждана, домакиня, показвам следното:

Живея на ул. „Иван Екзарх“ № 18 в къщата на баща ми заедно с мъжа ми и детето ми.

Преди известно време, не си спомням кога, дойде един наш сват. Той ни завари на обяда, който привършваше и го поканихме да хапне и той. След като се наобядвахме, мъжът ми и татко ми си отидоха на работа, тъй като време беше за работа, а аз си отидох в стаята да сложа да спи детето, а също и аз си полегнах, защото съм бременна и си лягам по малко да си почина. Въпросният господин се казва Никола Вапцаров. След като аз си отидох в стаята, Никола Вапцаров остана в кухнята с майка ми и след това дали е идвал друг някой, не зная.

Друго не зная.

Горното написах саморъчно: /п/ Л. Ф. Атанасова

 

------------------------------

 

Именувам се: ИВАН ВОЙНОВ ПОПОВ – род. 30.Х.1890 г. в село Стоб – Дупнишко, жив. София, кв. „Лозенец“, ул. „Иван Екзарх“ № 18, занятие бръснар, българин, изт. православен, женен, неосъждан, казвам:

Дюкяна напуснах в 1 ч. след обяд. Отидох дома си. Това беше, ако се не лъжа, на края на февруари. Сядам на обяда и почти на края на обяда дохожда Никола Вапцаров – моя сват. Здрависахме се и го попитах как са домашните му. Седна и той да обядва. Там бяха зет ми Филю Атанасов, дъщеря ми Лила и жена ми Райна Ив. Попова. Аз станах, сбогувах се и си отидох на работа, защото бях закъснял. Друго не е приказвано и друго лице при мене не е идвало.

Написах саморъчно: /п/ Ив. В. Попов

 

---------------------------

 

Именувам се: ФИЛИП ПЕТРОВ АТАНАСОВ, 25 г., род. София, ул. „Иван Екзарх“ № 18, часовникар, българин, изт. православен, женен, неосъждан, грамотен, показвам:

Преди един месец, а може и повече, в къщи дойде въпросният Никола Вапцаров, понеже ни завари на още невдигната маса, ние го поканихме на обяд.

През времето, когато той започна да се храни, аз трябваше да отида на работа. Облякох се и излязох. Да е идвал някой след моето излизане, не зная. При масата бяха: аз, жена ми, детето ми, дядо и баба ми. Освен този път в мое присъствие друг път не е идвал.

Горното написах саморъчно: /п/ Ф. П. Атанасов

 

----------------------------

 

Протокол за разпит

31 март 1942 г.

 

Именувам се: АНГЕЛ НЕДЕВ АНГЕЛОВ, 20 г., род. с. Светлен – Поповско, жив. ул. „Козлудуй“ № 42, гр. София, стругар, българин, български поданик, неженен, неосъждан, грамотен, показвам:

Аз работя при Емил Ал. Попов от м. ноември 1941 г. непрекъснато до сега. През м. декември 1941 г. замина с двамата работника от собствената му работилница за гр. Пазарджик, където монтираха една пашкулосушилня. За заместник шеф остави лицето Никола Вапцаров, за да ръководи работилницата през неговото отсъствие. След като се завърнаха от монтажа, Емил Ал. попов и двамата му работници Павел Ангелов и Тодор Василев. На втория ден след завръщането им. Вечерта лицето Никола Вапцаров дойде при нас двамата, аз, Ангел Недев Ангелов и Тодор Василев, и поиска да му оставим ключа от работилницата, понеже имал да си изработи един пробой и очаквал някаква машина, ние обещахме да му го дадем и отидохме заедно да вечеряме в гостилницата на Павел Васев, срещу работилницата. Там аз поръчах по едно шишенце ракия, след това той поръча едно кило вино. След като се навечеряхме, платихме и отидохме в работилницата. Там аз наточих един нож за струга и поисках да изработя пробоя, но той каза, че сам щял да си го изработи, докато чака да му докарат машината. Ние си тръгнахме и той каза, че ще остави ключа в гостилницата на Павел Вацев, но ние се противопоставихме и той обеща да го донесе рано сутринта. На другия ден, когато отидохме на работа, заварихме един от чираците и работилницата беше отворена. Аз почнах работа и видях, че ножът, който оставих на Вапцаров, беше счупен на две. Към обяд той дойде и каза: „Видя ли каква беля направих?“, и повече разговор с него нямах.

Горното написах саморъчно: /п/ Ангел Недев Ангелов

 

--------------------------

 

Протокол за разпит

31.III.1942 г.

 

Именувам се: ЙОРДАН ТАШКОВ СТАНКОВ, 18 год., род. гр. София, жив. ул. „Тетевенска“, № 47, изт. православен, българин, български поданик, неженен, грамотен, неосъждан, шлосер, показвам:

Аз работя в работилницата на Емил А. Попов, като работник, като постъпих на м. декември 1941 год. и заварих Емил Попов в собствената си работилница и започнах да работя. Работих половин ден и г-н Ем. Попов замина за Пазарджик и като повери собствената си работилница на неговия колега, техника Никола Вапцаров, седя около един месец и се запознахме с него, след като се върнаха Емил Александров, Павел Ангелов и Тодор Василев. На другия ден Никола Вапцаров дойде към 10 ч. и почнахме да пасваме едно моторче с една моторна помпа. След обяд той дойде към 4.30 ч. и почна да търси едно кръгло двадесет мм. стоманено (не се чете). Намери го и попитахме за какво му е, но той каза, че ще прави пробой за шевна машина. Стана 6 ч. и почнахме един по един да излизаме от работилницата, но тогава Ангел Недев и Тодор Василев отидоха в гостилницата „Дразмахленски елит“, но и Вапцаров тръгна с тях. Но не знам дали са му дали ключа. На сутринта аз отидох, потърсих ключа в гостилницата и намерих ключа в Павел Васев, взех го и отключих работилницата. Дойдоха всичките работници и след малко доде и Вапцаров и каза: „Видяхте ли каква беля съм направил? Счупих стругарския нож“.

Горното написах саморъчно: /п/ Й. Т. Станков

 

---------------------------

 

Именувам се: ЕМИЛ АЛЕКСАНДРОВ п. ХРИСТОВ – роден на 16.V.1907 г. в гр. Свищов, българин, православен, грамотен, женен, неосъждан, машинен техник, казвам:

Имам собствена работилница на ул. „Козлодуй“ № 51 за изработване и поправка на магнитни и машинни части. През месец ноември и началото на декември 1941 г. ми се наложи да отида в гр. Пазарджик, за да монтирам една пашкулосушилня на НЗК банка. Тъй като трябваше да оставя някои да ме замества в мое отсъствие, за ад ръководи изпълнението на преките поръчки, потърсих услугата на колегата си Никола Вапцаров, с когото се познавам от машинното училище в гр. Варна и на когото по-преди съм възлагал при претрупаност на работата изпълнението на чертежи, детайлиране и изчисление, за което съм заплащал съответен хонорар. През време на моето отсъствие, понеже му оставих изпълнението на един голям автоклав и един малък за регенериране на каучук, както и някои по-дребни поръчки, хонорарът, който му изплатих за тези две работи, беше около 7 000 лв. Когато се върнах от Пазарджик, намерих един счупен нож стругарски, за който стругарят ми съобщи, че е счупен от Никола Вапцаров при опит да работи на струга, от това не се заинтересувах, тъй като го (липсва текст) на любознателност и неопитност на колегата си.

Горното написах саморъчно: /п/ Е. Попов

 

---------------------------------

 

Именувам се: ПАВЕЛ АНГЕЛОВ ГЕОРГИЕВ – 38 години, род. с. Луково – Софийско, жив. с. Обрадовци, изт. православен, българин, български поданик, неженен, неосъждан, грамотен, машинен монтьор, показвам следното:

че през декември 1941 г. трябваше като работник при Емил Попов в собствената му техническа работилница на ул. „Козлодуй“ № 51 (недовършено). При заминаването ми беше показан от Емил Попов един човек, който щял да ме замещава, докато правим монтажа в гр. Пазарджик на една пашкулосушилня на Земеделската банка. Заминахме и стояхме около един месец. Когато се върнахме, заместника не го заварихме в работилницата. На другия ден след обяд бях излязъл по работа. Когато се върнах в работилницата, стругарят Ангел ми каза, че заместник шефа на работилницата иска да му се остави ключа от работилницата в кръчмата на Павел Вацев, която се намира на същата улица. Обаче аз бях противен да се остави ключа, но те ми казаха, че Емил е казал и аз им казах: „Правете каквото знаете“ и си отидох.

Горното написах саморъчно: /п/ Павел Ангелов

 

-----------------------------

 

Протокол за разпит

31 март 1942 г.

 

Именувам се: ТОДОР ВАСИЛЕВ ГЕОРГИЕВ, 18 г., род. с. Староселци, Плевенско, жив. ул. „Козлодуй“ № 42, гр. София, изт. православен, българин, български поданик, шлосер, неженен, неосъждан, грамотен, показвам:

Аз работя при Емил попов на ул. „Козлодуй“ № 51 от 15.IV.1941 год. до сега непрекъснато в собствената му техническа работилница. През м. декември 1941 г. аз заминах заедно с Емил Попов, Павел Ангелов за гр. Пазарджик да монтираме пашкулосушилня на Земеделска банка, където работихме около един месец. През това време аз се научих от Емил Попов, че за негов заместник в работилницата е останал негов колега техник Никола Вапцаров. След завръщането ми от гр. Пазарджик аз заварих същия в работилницата и тогава се запознах с него. На втория ден ни каза да му оставим ключа на работилницата, че имал да си прави един пробой, но той дойде сам вечерта при нас, постоя, докато затворихме работилницата. И аз и Ангел Недев и Вапцаров отидохме в кръчмата да вечеряме на Павел Вачев и ключът беше в мен. Дадох му го и Ангел поръча три шишенца ракия и той поръча едно кило вино, хранихме се. Вапцаров нямаше хляб, та Павел Вацев му даде едно парче хляб и и след това аз исках да остана с него в работилницата да го придружавам. Той се показа много любезен, каза“ „Няма нужда да се мъчите за сън, аз ще чакам да ми донесат една работа и ще си направя пробоя, и ще си отида“. „Утре – каза – ще дойда рано да донеса ключа да отворят на сутринта“, понеже ходим по-късно. Работилницата беше отворена от чирака ни Йордан Ташков. След това дойде и Вапцаров и вика: „Аз направих една беля“. След малко си отиде и оттогава не съм го виждал. Белята, за която той каза, че е направил, се състои в това, че през времето, когато е работил през нощта, е счупил един стругарски нож. Ключа, за който-пиша по-горе, аз го дадох на Никола Вапцаров.

Горното написах саморъчно: /п/ Тодор Василев Георгиев

 

----------------------------

 

Именувам се: ВАСИЛ ВЪЛЧАНОВ ДОДЕВ – родом от гр. Плевен, 11.II.1895 година, българин, източноправославен, женен, грамотен, инж. електрик, неосъждан, показвам:

При образуването на групите, предназначени за изпращане в България, което стана от 3 до 7 юли 1941 година в гр. Москва – СССР, срещнах се с лицата, които са показани във фотографиите на таблото.

Под № 1 опознавам ръководителя на групата, който дойде с първата подводница – Цвятко Радионов от Енинско /България/, по професия, до заминаването му в Русия, учител.

Под № 2 опознавам ръководителя на втората група, която дойде с втората подводница и слезе южно от Камчията на българския бряг, Георги Янков от Ихтиманско.

Под № 3 опознавам члена на групата, която дойде с първата подводница, Монката или Капитан Рак от Варненско.

Целите, с които дойдоха лицата, показани в таблото под № 1, 2 и 3 са изложени подробно в моите показания от септември 1941 година. С втората подводница дойдох и аз.

Изложеното написах саморъчно: /п/ В. Додев

 

-------------------------

 

Именувам се: МЕТОДИ СТАНЧЕВ ШИШКОВ – роден на 22.II.1912 г. в гр. Русе, а сега жив. в София, ул. „Цар Борис“ № 218, неженен, неосъждан, българин, източноправославен, по занятие чиновник, показвам следното:

Бях повикан в Дирекция на полицията като поемно лице и бяха повикани арестантите: Никола Вапцаров, Павел Шатев, Алек. Гоцев Междуречки, Христо Димов Братованов, Йордан Иван Попов, Васил Стоянов Присадашки, Петър Иванов Богданов, Георги Иванов минчев, от показанията на които разбрах, че принадлежат към Комунистическата партия. Същите арестанти, на които поотделно на всеки им бе казано, че съм поемно лице, прочетоха и потвърдиха показанията си, саморъчно написани. Същите признаха, че са били напълно организирани, добре свързани един с друг и че целта им е била да извършват саботажни действия от всякакво естество в страната с цел да попречат на германските въоръжени сили.

Нито един от горните лица не се оплаква за някакво изнасилване за изтръгване на показания. Нямаха вид на бити или тормозени.

Написах саморъчно: /п/ М. Шишков

 

--------------------------

 

Именувам се: ГЕНО ХРИСТОВ БАЛАБАНОВ, родом от гр. Котел на 4 юни 1896 г., жител на гр. София – ул. „Лавеле“ № 28, българин, православен, по занятие чиновник, женен, неосъждан, грамотен, показвам:

Бях повикан в Дирекция на полицията като поемно лице и пред мен бяха повикани арестантите:

1. Никола Вапцаров от гр. София.

2. Павел Шатев –

3. Александър Гоцев Междуречки

4. Христо Димов Братованов

5. Йордан Иванов Попов

6. Васил Стоянов Присадашки

7. Петър Ив. Богданов

8. Георги Иванов Минчев, които при повикването пред нас, биваха на няколко пъти предупреждавани, че съм поемно лице, пред което да прочетат и потвърдят написаните си саморъчни показания.

Всички гореизложени арестанти прочетоха пред мен написаните си саморъчно показания и потвърдиха истинността им.

От показанията на горните арестанти разбрах, че всички са членове на Комунистическата партия и всички са действали за създаване на бойни терористически групи за саботажи и други действия против държавата ни и нашите съюзници.

Същите признаха, че са добре организирани и свързани един с друг за провеждане на начертаните от Централния им комитет саботажни и др. действия.

Нито един от арестантите не ес оплака, че е бил бит в Дирекцията и че показанията му са изтръгнати с насилие. Нямаха вид на малтретирани, бити или тормозени.

Написал саморъчно: /п/ Балабанов

 

-------------------------------------

 

По входящ № 6220 от 5.XI.1948 г. отговорено на I-во военно окръжие с № II-6598 от 12.XI.1943 г.

 

Оригинала в досието на окръжието

 

46. НИКОЛА ИВАНОВ ВАПЦАРОВ, род. 24.XI.909 г. гр. Банско – осъден на смърт като комунист и екзекутиран.

 

---------------------------

 

ЯВКИ И ПАРОЛИ

 

ПЛОВДИВ

 

1. Моден крояч „Тошо“, ул. „Перущица“.

 

- Бихте ли направили спортен костюм камгарн?

- Ще се опитам.

 

2. Ул. „Беласица“ – госпожа Вуча

 

- Нося Ви поздрави от Беласица.

- Благодаря, да сте жив и здрав.

 

ПАЗАРДЖИК

 

1. Фотоателие „Уфа“ срещу джамията, притежател и фотограф е бай Стоян.

 

- Искам да се видя с г-н Левичаров, директор на Популярната банка.

- Ей сега беше тука, отиде до кафето, елате да Ви заведа.

 

СЛИВЕН

 

1. Бежанския квартал – Катинка Димитрова

 

- Ида от Своге, искам да ме запознаете с Любка.

- Добре, ще Ви запозная.

 

ЯМБОЛ /временна/

 

1. Дърводелската работилница на Андон Стоянов, ул. „Бяло Море“, пресечка „Търговска“, близо до читалището, майсторът има и сътрудник, търси се Андон, той малко заеква.

 

- Готова ли е масичката за радиото?

- Тази от шперплата ли?

 

БУРГАС

 

1. Ул. „Богориди“, Минчо Тонев, кошничар /внимателно към явката, не е употребявана скоро/

 

- Много здраве от Юрдан.

- Брат му оздраве ли на Юрдан?

 

ГОРНА ОРЯХОВИЦА

 

1. Кантората на Георги Михов, срещу окръжния съд, той е адвокат и интерниран, обръщаш се към неговия сътрудник Марко Стойчев.

 

- Идвам по дело сто и две.

 

ГАБРОВО

 

1. Стефан Иванов, адвокат.

 

- Искам да предам много поздрави на Бъчваров.

 

2. Колю Трифонов, дърводелец, нисък, пълен, ул. „Дюстабанов“ 11

 

- Искам да предам много здраве на Бъчваров.

 

ВАРНА

 

1. Ул. „Шипка“, шивачница на Любен Николов, срещу първата пресечка, като тръгнеш от „Цар Борис“ в ляво, той е висок, слаб, черноок.

 

ПЛЕВЕН

 

1. Ул. „Бенковска“ 77, бяла малка къща, навътре е желязна ограда и врата, от държавната болница третата или четвъртата къща вдясно, търсете госпожа (не ес чете).

 

- Много здраве от Ваню, искам да видя Веска.

- Добре.

 

-------------------------

 

РЪКОПИСНИ ДОКУМЕНТИ

 

Шифърът, който Никола Вапцаров съставя сам, за да записва явките (както се вижда по-долу, не го е използвал винаги).

 

 

Записани явки.

 

 

 

Запис на разпределяни суми.

 

 

БЕЛЕЖКА

 

1. Оригиналите можете да видите в сайта на Държавна агенция "Архиви" Полицейски досиета на известни личности от периода преди 1944 г.



Павел Борисов Николов, гр. Ихтиман
Фейсбук: https://www.facebook.com/profile.php?id=1527876069
Блог: http://pavelnik.blogspot.bg