УЧЕНИШКА ЕКСКУРЗИЯ; ДУХОВ ДЕН

 

Димитър Стефанов и Стерьо Николов от Костур, Егейска Македония - "Ученишка Екскурсия; Духов Ден", публикувано във в. "Вести", брой 2 и брой 4, Цариград, 1912 година 

Обработил от PDF в текстов вариант с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

 

Преподавателят ни по естествена история г-н Д. Илиев един ден ни съобщи, че ни устроява излет за 21, 22 и 23 април, с цел да турим основа на училищна сбирка от местни минерали и скали, които се намират из околността ни. Ние посрещнахме със задоволство тази вест. Една неуловима радост изпълни сърцата ни. В кратко време приготвихме необходимото: раници, блокчета за рисуване и пр.

На 21 април подир обяд тръгнахме. Пътят ни бе към с. Тихолища, което се намира на североизток от Костур. Избрахме по-късия път - през езерото. Това още повече ни зарадва. Качихме се на една лодка и заплувахме с песни из гладката езерна повърхност. Бели облаци покриваха тук-таме небосклона. Времето не бе толкова весело, но на това ние не обръщахме внимание. Пред нас се откри омайна картина: право към север се издига величественият връх Вич, още покрит със сняг. Наляво в една поляна лежеше с. Апоскеп, а по-нагоре, малко на североизток - с. Сетома. Още по-нагоре в планината лежи с. Шестеово, а над него връх Буковик. Отдясно оставаше с. Маврово на брега на езерото, а по на изток полските села: Горенци, Чорилово, Команичево и др. Отражението на околните планини и намиращите се край езерото дървета в езерната вода придаваха още по-голяма хубост на тая картина. Слънцето от време на време се измъкваше из облаците и придаваше на картината тайнственост и величие. Захласнати от тая гледка, ние не забелязахме как се измина пътят.

Излязохме на брега. Оттук до селото пътят ни минаваше през разкошни ливади и ниви. Полето бе препълнено с работници, които разчистваха нивите. Ние припкахме по тревата забравено. По пътя обсипвахме учителя с всевъзможни въпроси, на които той ни отговаряше винаги весело. Не след дълго време с песни стигнахме в селото. Излязоха да ни посрещнат неколцина селяни наедно със селския учител г. Л. Янев. Те ни заведоха в училището, където и си отпочинахме. Предстоеше ни до вечерта да обходим селската река по течението ѝ. Тук ние видяхме механическата сила на водата - речни наноси. Тая река е засипала част от селското поле и по течението ѝ се намират грамадни камъни.  Като разгледва човек тая нищожна река, не може да си представи човек как е могла тя да засипе толкова места, а най-вече, как е могла да довлече тия грамадни камъни. Ние отивахме все по-нагоре и по-нагоре, ту по течението на самата река, ту откъм левия бряг или откъм десния бряг. Бученето на водата ни оглушаваше. Ние вървяхме захласнати от величието на природата. Един гъст непроходим лес ни се изпречи и ни накара да се завърнем. Па и времето напредваше. На връщане разглеждахме различните видове камъни - повечето сиви пясъчници - и с това закъсняхме още повече. Доста късно се прибрахме в селото. Веселите песни на плевачките, които се връщаха от полето, се носеха като тихи вълни из мрака. Вечеряхме в училището и се настанихме по квартирите.

Съмваше неделя. Ние купно отидохме в черква. След свършването на литургията излязохме в черковния двор, където дадохме няколко гимнастически игри. Подир два часа бяхме готови за път. По пътя ни придружиха г. Л. Янев, селския кмет бай Анастас и Динето. Тръгнахме по западна посока и след като изминахме едно пространство, покрито с ливади и лозя, стигнахме до друга една река, която тоже бе покрила широко поле с пясък. Това беше засипаното поле на някогашния град Лъка. Минахме това поле и зехме да се изкачваме на отсрещната планина към Шестеово. Тук се намира една оловна руда целусит. След като прибрахме няколко добри екземпляра и след като обиколихме околните места, зехме да слизаме с посока към североизток. Стигнахме до един трап край засипания гр. Лъка. Понеже бе пладне, седнахме да отпочинем и да позакусим. Тук бай Анастас ни разказа, според преданието, как първоначално разбойници пропъдили много от жителите на г. Лъка и как буйната река засипала останалата част от града и полето на нещастните земеделци.

Бай Анастас и Динето се завърнаха в селото си, а ние, заедно с г. Л. Янев, тръгнахме към с. Шестеово.

Трябваше да се изкачваме по планината. За да се изкачим по-лесно, ние зехме северна посока, а после северозападна.

Стигнахме в Шестеово. Това село е доста хубаво. Навсякъде, както в околността, тъй и в селото, има изобилна вода. Около селото се намират хубави планински ливади, покрити с тополови дървета. Спряхме се в черквата. Тук дойде селският свещеник Коста, който бе тъй добър да ни заведе в една къща, да си отпочинем. Оттука, по поръка на учителя ни, ни придружи полякът (полският пазач - бел. П. Н.) Таанс Шлюпката. Тръгнахме. Изкачването ни към шестеовския връх Буковик бе твърде весело. Казват, че тоя връх бил някога вулкан. От тоя връх свободно можехме да разгледаме цялата околност. На запад се простираше като зелена поляна Габрешката котловина, около която са разположени хубавите села Дреновени, Поздивища, Черонвища, Габреш и помашкото село Жервени. На изток остава Горенци, което с хубавите си къщи и красив изглед прилича на паланка. Лъчите на захождащити слънце феерично играеха по прозорците на къщите. На юг се белееше, плувнал като лебед по тихите води на езерото, Костур.

Зехме да слизаме на запад. Стигнахме до една чешма. Тук закусихме и потеглихме към югозапад. Когато излязохме над Апоскепската планина, бай Танас се сбогува с нас. Ние продължихме да вървим все по тая посока, като ударихме през планината. Слънцето бе на залязване. Умора взе да се чувства по лицата ни. Па и пътят е скалист. Газехме все варовити камъни. Току изведнъж се чу шеговитият глас на другаря ни Георги: "Лисици!". Хукнахме с викове напред и за един миг се намерихме над едно ридче, откъдето видяхме как бяга една изпоплашена лисица. Тая случка като че ли ни развесели. Пътят ни мианваше покрай едни дупки, наречени от местното население дули. Те са много дълбоки и ако се ослуша, човек ще чуе кипене на вода. Преданията, запазени в селата Сетома и Апоскеп, казват, че в тия дупки (подземни пещери) се дели водата за тия две села. И наистина, както в Сетома, тъй и в Апоскеп, има много водни извори. Цялата Апоскепска планина се състои от варовити камъни. Тук намерихме кристализиран варовик - калцит, превъзходни кристали. Когато стигнахме в Апоскеп, бе доста тъмно. Гостоприемните селяни излязоха да ни посрещнат и да ни заведат в домовете си.

Съмна се - ден Гергьовден! Отидохме в черквата "Св. Илия", намираща се над селото, в планината. След отпуска и тук изиграхме гимнастически упражнения, възнаградени с "браво" и ръкопляскания. Зехме поляка Дим. Милев и тръгнахме да идем в местността Лабана, за да разгледаме тук намиращите се медни руди халкопирит. Г-н Илиев пък не изпускаше случай да ни обърне вниманието на някоя геологическа промяна на почвата, като ни обясняваше обстойно за всичко. Неусетно се намерихме в един дълбок трап. Виждаше се само един прорез от бистрото небе. Тук бе рудата. За жалост, реката бе затрупала разкопите, та не можахме да видим леговището на рудата. Намерихме обаче хубави и чисти парчета халкопирит, малахит и азурит. Когато тръгнахме да се връщаме, наваляше пладне. Влязохме в селото с песни и под марш. В училището се научихме, че и другарите ни от останалите два класа бяха дошли да прекарат Гергьовден тук.

В училището се наобядвахме и излязохме да обходим селото. Особено внимание ни обърна чешмата. Тя се намира в горната част на селото и извира из една канара. Излизащата вода е толкова много, щото може да кара две воденици.

На поляната пред училището бе се събрало цялото село. Момите на групи пееха песни и се люлееха на въжета, прехвърлени на старите дървета, които заобикалят поляната. Доближих се до една група и чух следните песни:

 

"Разболело ми се русо граматниче.

- Ай ти, Яне, Яне, русо граматниче,

шчо на Бога фтеса, шчо теку ми леза?

Отговарва русо, русо граматниче:

- Ай ти, майко, майко, ния луди млади,

та кога ойдоме в Горната Преспа,

в Горната Преспа за млада невеста,

вси кони вързае за гора зелена,

яска кона върза за момин кивур.

Кона се заигра, кивур се откърти,

кивур се откърти, мома се отвиде,

мома се отвиде, зелена мулия,

зелена мулия, жълта трифуния.

Та си извади риза от пазува,

та му я избриса зелена мулия.

Три пъти се сведе, триста му остави

все кара грошеве и жълти флорини".

 

*

 

Сви ветрове подунае,

сви гори залюляе,

сви води се разматие.

Поминае юнаците,

поминае, се напие,

се напие, разболее,

коай два днови, кой три днови,

жълно лудо три години.

Ми издрва три постели,

три постели копринени,

три перници памбукерни".

 

*

 

"- Йовано, моме Йовано.

Расипа село големо,

осъм стотини оджаци

и теку други сараи.

-Майко ле, мила майко ле,

ако е било от мене,

ке ода, майко, ке ода

на Светогорскио монастир.

Кога одеше Йоана

на Светогорскио монастир

и отдалеко викаше:

- Калугерици, сестрици,

дал има место за мене

и калугерска промена?

- Йовано, моме Йовано,

за тебе место имало

и калугерска промена.

Йовано, моме Йовано,

да е посечеш косата,

да го изчерниш лицето.

Монастир има попови,

попови млади гякови.

Кога сечеше косата,

гласо от Бога одеше,

кога чернеше лицето,

Земата ми е рипчеше.

 

*

 

Загюргай се, закармяй се,

Гюрге ле, войге ле.

Дека да го префърлиме -

ву попови рамно дворие,

Гюрге ле, войге ле.

Стойко се Гюрга

леца го пули

и му се моли,

Гюрге ле, войге ле:

- Кротку го фърляйте,

да не ми падни

и да се удри.

Върца ести мойта дизга,

вейка ести мойто рамо.

Стойко ести мойто момче.

 

Привечер се върнахме предоволни (от селото до града има един час). Узнахме колко хубости има нашата земя, как тя мами погледа и колко весели човека. Дали ще последва и друга екскурсия?

 

гр. Костур, април 1912 г.

Димитър Стефанов, уч. от III клас.

 

Всеки знае, че пролетта е най-приятното време през годината. През това време природата е в пълното си развитие. Благоуханна мирис изпълва въздуха и радва човешкото сърце. Хубава е пролетта, хубава е! Ала тя е особено по-хубава, когато човек се поразходи вън на полето край вълнистите ниви и подиша свежия майски въздух. Колко е приятно да се изкачиш на някое баирче и да наблюдаваш разнообразието на засмяната природа! В минута душата ти се изпълва с радост и сърцето весело тупти в гърдите ти.

С такава именно цел, а още повече да довършим нареждането на училищната сбирка, г. главният учител и преподавател по минерология ни съобщи, че ще направим още една къса екскурсия, втора по реда си, до близките села Жупанища и Маняк, където са открити каменни въглища и други руди. Весело се прие и с обща радост. Денят на тръгването ни бе определен на 14 май, Духов ден. Определеният ден дойде. По небето не се виждаше нито едно облаченце. Ясното време ни обещаваше и весела екскурсия.

Сутринта, след като си приготвихме потребните неща, нарамихме раниците си и наредени влезнахме в западната страна на града, защото пътят ни бе към запад. Дойдохме до езерото и се качихме на една лодка, за да съкратим пътя, а още повече екскурсията ни да бъде по-весела и по-приятна. Лодката заплува по гладката повърхност на кристалната езерна вода. Лек въздух полъхна откъм срещния бряг и залюля водата. Бързо плуваше лодката напред, като оставяше ясна диря след себе си. През туй време г. учителят ни разказваше интересни работи из геологията. Лодката наближаваше брега, когато за последен път хвърлихме погледа си към отдалечения град. Той оставаше на двадесет минути зад гърба ни. Излезнахме на "Чардак", минахме край ред воденици и се запътихме право към брашнената фабрика на "Хаим" по кривата пътечка, която прескача главния път, а също и отсрещния баир. Когато г. учителят ни настигна, ние бяхме се покачили вече към баира над фабриката. Тук той каза да разгледаме фабриката. Но, като се бяхме отдалечили, за да не губим време, оставихме за навръщане, ако позволи времето. Тая фабрика се управлява от двойна сила: мотор и вода. Отвън едно грамадно желязно колело бавно се движи от водна струя. Тази вода иде недалеч от фабриката, на западната страна, от подножието на една скала. Тоя извор, под името "Глава", е доста голям и кара колелата на ред воденици.

Пътят ни много криволичеше. Надпреварвайки се, ние скоро се изкачихме на самия баир "Фурка". От тук се откриваше широк хоризонт: от изток, право срещу нас, се белееше амфитеатрално разположеният край езерото Костур - стар град със седем хиляди жители. Из града стърчат няколко високи минарета, а на долната страна, къде "Пазаря", се намират развалини от старо кале, което напомва за минали времена. С тези стени Костур бил заграден откъм сушата, останалите части се миели от вода. На северната ни страна се издига невисока варовита планина от Костурската седловина. На западната и южната страна се простира широкото Костенарийско поле, низ което се зеленеят гъсти вълнисти ниви и малки като монастирчета села, потънали в зеленина. Полето е доста плодородно и се напоява от две реки: Бистрица и Белица. Далеч от запад и юг полето е заградено от Грамос планина, върховете на която още бяха покрити със сняг. От изток се издигат невисоки хълмове, които заграждат Костурската котловина.

Вървяхме на запад низ малка пътечка. Тук срещахме разни камънчета, пясъчници и питахме учителя, а той с радост ни обясняваше и напълно удовлетворяваше любопитството ни.

На пътя срещнахме едно бачило. Любезните стопани - между които бе и учителят от с. Жупанища г. Т. Тишков - ни посочиха към юг един трап, дето ние намерихме каменни въглища. В самото долченце, край жилата от каменните въглища, намерихме добри екземпляри от окаменели морски животни и креда. Избрахме няколко от тях и от въглищата и се завърнахме при бачилото, където ин приготвиха сладка закуска. Поблагодарихме на добрите хора и се запътихме право на запад към Жупанища. Заедно с нас дойде и жупанският поляк, когото намерихме на бачилото. Полякът ни заведе до главните жили от каменни въглища. Те се намират в един доста дълбок трап на изток от Жупанища. Тук г. учителят ни показа различни напластявания, разместване и прекатурване на пластове. Откъртихме няколко късчета от въглищата и зехме да се връщаме назад. Въпреки желанието ни, времето не позволяваше да идем  до самоот село, където имало още по-чисти въглища, според думите на поляка.

Вървяхме, вървяхме надоле и най-после слезнахме на полето, до самия път, който води за Жупанища, Сливени, Дъмбени и др. села. Тук се позапряхме до "Дядова чешма" да си отпочинем и да се нахраним, понеже пладне отдавна бе минало. В това време нашият водач, полякът, се завърна. Обедът бе твърде весел. След почивката тръгнахме на югоизток към с. Маняк - имаше да разгледаме една открита хромова руда. Далечният запад бе се покрил с гъсти черни облаци. Вървяхме край по-зелени ниви. Много хора се връщаха от пазаря и ни се радваха, като ни гледаха облечени по войнишки. Близо до самата пътека се намира хълмче с големи варовити камени. Водата е преобърнала тия камени в пещерни дупки. Учителят ни каза да вървим по-скоро, защото дъждът бе наближил. Весело вървяхме, когато дъждът изполека почна да хлади сочните треви. Вятър духаше срещу нас и пропъди дъжда татък на запад. Сега вече вървяхме край зелени ливади, изпъстрени с разни цветя. Няколко извори край пътя напояват ливадите. Изведнъж г. учителят каза да се поспрем, за да почакаме двама от другарите си, които бяха хванали горната пътека. Поседнахме на зелената трева, край липови дървета. Отпред ни се откриваше гъстият Манякси орман. На близките дървета бяха кацнали няколко птички, които весело пееха, а зад нас до самите облаци се издигнала чучулига и весело чурулика. Всичко е приятно и весело! Дишаш, дишаш и не можеш да се надишаш. Скритото зад облаците слънце се промъкна и разля животворните си лъчи над природата. Безброй буболечки запълзяха около ни, а веселите пеперудки ту кацваха на някой цвят, ту се гонеха, изгубваха се отпред очите ни и пак се явяваха. Когато дойдоха и останалите ни другари, заедно тръгнахме право към Маняк. Рудите са по-наляво от селото, но при все това ние отбихме се и заобиколихме го. Маняк е малко селце с 15 къщи - българи екзархисти. То е чифлик на костурски бегове, намира се на югозапад от Костур, до левия бряг на р. Бистрица. Рудите ни бяха на пътя. Разгледахме леглото, разположението на рудите, прибрахме няколко парчета и пак тръгнахме, но вече към града. Преминахме близкото хълмче и скоро се озовахме на "Чардак". Тук отпочинахме добре. После наредени минахме през града и се прибрахме в училището.

Колко приятно е човек да се разхожда пролетно време! Още по-приятно е човеку, когато се учи и с разходките запечатва по-дълбоко своите познания. Неизличими, приятни следи и дълбока любов към природата ще оставят в нашите сърца направените екскурсии!

 

Костур, май 1912 г.

Стерйо Николов,

ученик от III клас   

 

БЕЛЕЖКИ

 

1. Оригиналния документ можете да видите ТУК.

2. Още обработени документи – в „Библиотека на Павел Николов“.

3. Още сканирани оригинални документи - Библиотека "Струмски".

4. ЗА АВТОРА: Официалният орган на Българската екзархия в. "Вести" в специалната секция "Дописки" години на ред редовно публикува писма на останали под османска власт българи от Македония и Одринска Тракия.



Павел Борисов Николов, гр. Ихтиман
Фейсбук: https://www.facebook.com/profile.php?id=1527876069
Блог: http://pavelnik.blogspot.bg