НАРОДНИЯТ НИ ЕПОС И МАКЕДОНИЯ

 

Кръсте Мисирков от с. Постол, Ениджевардарско, Егейска Македония - "Народният ни епос и Македония", публикувано в сп. "Развитие", год. II, кн. II и III, София, февруари-март 1919 година

Обработил от PDF в текстов вариант с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

 

Кръсте Мисирков

Народната поезия на южните славяни на пръв поглед не съдържа никакви данни по въпроса за границите между българския и сърбохърватския народ. Обаче подобно заключение може да бъде направено само при повърхностно изучаване на южнославянските епоси. Сърбите, които с по-голямо внимание се отнасят към изучването на своето минало и своята народност, отколкото българите, в народните епически песни на македонците виждат една от главните следи на културно влияние от сръбството върху македонските българи, конто искат да представят на външния свят като „македонски славяни“ и дори като "македонски сърби“. Подобен възглед на сръбските учени показва, че народният епос на южните славяни от тях се разглежда и се превежда един от главните аргументи при решаване на етнографски спорни въпроси. Възгледът на сръбските учени относно етнографската важност на епоса на южните славяни напълно споделим и аз, обаче заключенията, които правя въз основа на сравнителното изучване на южнославянските епоси, са диаметрално противоположни на ония, които изкарват сръбските учени. Сиреч сравнителното изучване на южнославянските епоси говори не в полза на сръбско влияние в Македония, но обратно за преминаване на българския епос от Македония през Дубровник в сръбските земи. По тоя въпрос аз по-подробно изложих своите възгледи в съчинението си „Южнославянскiя эпическiя сказанiя о женитьбе короля Волкашина“ (Одеса, 1909) и в „Бележки по южнославянската филология и история“ в "Българска сбирка“ за 1910 г.

Против сръбско влияние върху македонския български епос говори пълната противоположност на българския и сръбския епос в отношението им към личността на Вълкашин и Крали Марко и в характеристиката на отношенията помежду тях. Българското влияние върху сръбския епос е очевидно по много признаци: 1) българките песни за Вълкашин, Марко и другите общи българско-сръбски епически герои са по-кратки и по-близко се държат до действителността при описването подвизите на героите; 2) далматинските сърбохърватски песни по краткост и по съдържание са по-близки до българските, отколкото до сръбските епически песни от Херцеговина, Новопазарския санджак и другите сръбски земи; 3) името „бугарщици“ или „български песни“ за особен род песни от дълъг стихотворен размер и пеещи се с особен, отличен от сръбския, тъжовен мотив, се явява в XVI век в Далмация; 4) Крали Марко, като историческа личност, като „цар, крал, деспот на България“, в средновековните западноевропейски известия, който не е взел участие в Косовския бой (1389 г.) ,е могъл първоначално па бъде популярен само между българите, които първи в своите народни песни са почнали да възпяват неговите подвизи; 5) Крали Марко в българския епос нагледно и изрично изпъква като български национален герой, когато в сръбските песни за него ние срещаме възхищение на певеца от неговите подвизи, които обаче са по-безсмислени (срв. сръбските и българските варианти на песента "Крали Марко и Филип Маджарин“ (Вук II. № 59; Сбм. II, 108-110), но слабо или почти съвършено не се забелязват чувства на сръбския певец към Марко като сръбски национален герой. В най-тежко време за Марко се застъпват "черни българи", Марко е нареден с български калпак и една далматинска песен, напечатана в една от първите книги на „Сръбско-далматински магазин", издаван в Задър, Марко се нарича народен герой на България. Ако към  това прибавим, че Марко у сърбите е известени само с титлата  "Кралевич", а у българите „Крали“, т. е. крал, която съответства на действителната титла, която Марко е наследил от баща си и е носил след смъртта му, а може би и при живота му в качество на наследник на кралското достойнство на Вълкашин, то ще бъде ясно, че Крали-Марковите песни в Македония са от български произход и говорят за българско влияние върху сърбите, а не обратното.

Общите герои на сръбските и българските народни песни са политически дейци от Западна България, което се признава не само от албанските и западноевропейските хроники, но и от сръбските, както напр. Троношкият летопис, в който, като говори за Вълкашин, на три места нарича неговата област България и Македония, а противниците му начело с княз Лазар Гребелянович, „расïйсти“ и „сербсти" князе. За войската на Вълкашин, с която той е водил  борба с „расийстките“ князе и с турците при Марица, където и погина, същият летопис казва, че е била събрана от „България, Македония и Албания". („Гласник Друштва Србске словесности" V. стр. 70-78).

Ако Вълкашин е бил български крал, то става свършено ясно защо българските песни не само не знаят за злодеянията на Вълкашин, които му приписва сръбският епос, но и характеризират го като идеална личност, която е могла да послужи на Крали Марко като образец, достоен за подражание. В това отношение са особено за забелязване двете прилепени песни: „Марко грабит Ангелина" и „Вълкашин и Марко" (Сбм. II, 116-121).

От гореказаното следва, че българският епос, съгласно с летописните данни, говори за българско национално самосъзнание на македонците в XIV в. и следващите векове до наши дни.

 

БЕЛЕЖКИ

 

1. Оригиналния документ можете да видите ТУК.

2. Още обработени документи – в „Библиотека на Павел Николов“.

3. Още сканирани оригинални документи - Библиотека "Струмски".

4. ЗА АВТОРА: Роденият в Ениджевардарското село Постол Кръстьо Петков Мисирков (1874-1926) е български публицист и ранен македонист. Заради една част от публикациите си, в които той изразява явни македонистки и просръбски възгледи, Мисирков е считан за национален герой в Р. Македония, където официалната доктрина е македонизма, за чийто основни идеолози се считат сръбските учени Новакович, Цвийч и Белич.



Павел Борисов Николов, гр. Ихтиман
Фейсбук: https://www.facebook.com/profile.php?id=1527876069
Блог: http://pavelnik.blogspot.bg