ТРИ ДНИ В МЕГЛЕН

 

Бано Кушов от Велес, Вардарска Македония - "Три дни в Меглен", публикувано във в. "Новини", година II, брой 5, Цариград, 8 октомври, 1891 година

Обработил от PDF в текстов вариант с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

 

Едно от най-красивите и най-плодородни места в Османската империя е Меглен. Видях това място, ненарадвах се на тези красоти, проживях три от най-приятните в живота си дни в този тъй хубав Меглен. Докато още са живи впечатленията ми за тая благословена местност, желая да ги разделя с любезната читающа публика. Не мисля перото ми да предаде онова впечатление, което може да се добие с виждане. Требва окото да види, за да може човек да разбере що за хубост представлява Меглен.

Беше 13-ти март, началото на пролетта, тъй хубава в тукашните места, когато ми се представи случай да ида в Меглен. На 5 часа с един свой добър приятел за другар тръгнахме от Воден за в с. Почеп. Това село е почти началото на Меглен откъм югозападната му страна.

Пътят от Воден за в Почеп не е никак удобен за пътуване. Немислимо е да заминат кола. С коне пътувахме и пак бяхме принудени да отиваме на много места пеши. Колкото се отива, все става от стръмно по-стръмно и все се възкачва нагоре. Но и другите пътища, които водят от Воден за в Меглен, не били по-добри. Пътят, който води за в Почеп, има направление към североизток от града, по долините на тъй наречените Карамански върхове. Тези върхове са обрасли с шума, от която се хранят многобройни стада кози. Почти на самия край на тези върхове е селото Почеп. Разстоянието от града до казаното село е 10-12 километра. На 7 часа стигнахме в селото.

Село Почеп е чифлик и състои от 26 български къщи, които припознават още отпреди 18 години за свое духовно началство Св. Екзархия. Селският свещеник е бил ръкоположен в онова време от покойния преосвещен Дамаскин, великия български владика. В селото има едно доста удобно здание за училище и една малка църква. Училището посещават 20 ученици, разделени на три отделения. Посетих това огледало на Почеп. Изпитаните от мене ученици отговаряха доста разбрано, четяха свободно и смятаха удовлетворително. Вижда се, че селският им учител добросъвестно и с усърдие си е гледал работата. Добре се произнасят селяните за поведението на своя учител, който от две години насам учителства.

Докато бяхме с другаря си в училището, дойде и Н. Б. свещеник Никола. По поканата на последния, след като се почти свършиха училищните занятия, отидохме на едно високо място, наречено Маргарит. Маргарит, ако се съди по развалините, е било някое време крепост на мегленските феодали. Това някогашно укрепление, според запазеното в Меглен предание, носело това име от някоя си Маргарита, дъщеря на последния феодал. Преданието казва, че Маргарита, след смъртта на родителите си, се хвърлила от тая скала надолу, като заръчала следующето. Всяка година на втория ден на Великден, мъже, жени и деца от околните села, да дохождат там, да колят курбан, да играят, да се веселят и накрая да хвърлят по едно червено яйце в пропастта. Ако не направят това, то град ще убие селата. Селяните и до ден днешен изпълняват последните заповеди на Маргарита.

Докато ми разказваше за това предание Н. Бл., аз гледах обширното Мегленско поле и не можех да се нагледам. Възхитен бях от Меглен и неволно си припомних думите на г. Кънчов: "дали знаят тези хора, че притежават един рядък дар на природата", казани за Воден. И наистина, пред очите на човека се представя обширното Мегленско поле, около 30 килом[етра] надлъж и 20 км. нашир, покрито с нивя, ливади и пасбища; заградено от север и запад с доста високи снежни планини, от юг и изток с високи шумести рътове, осеяно по венеца и в средата със села, и тези села [са] заобиколени с черничеви градини и лозя. Всичко, взето вкуп и гледано от високата скала Маргарит, представлява богато и хубаво зрелище.

Меглен брои до 55 села, по-голямата част от населението на които е турско, а останалото, християнското, българско; има и разпръснати по селата по някое и друго семейство цигани. В административно отношение Меглен се разделя на казите: Воденска, Ениджевардарска и Гевгелийска. Първите две си имат мюдуръци: първата в с. Съботско, а втората в с. Фущени. В духовно отношение християнското население е под Леринската митрополия; но само една много малка част от населението припознава Патриаршията; по-голямата част е под ведомството на Св. Екзархия. В църквите си екзархийските българи четат по славянски, а в училищата учат по български; патриаршеските българи четат и се учат по гръцки. От много години насам в 10-12 от мегленските села има български училища с по до 85 ученици и ученички.

Курбан се коли във всяко село в различни дни от годината, именно на именния ден на патрона, на когото е посветена селската църква. За курбана по тези места се писа в 24 брой от в. "Новини" от цаконския учител, затова и няма да говоря повече. Ще кажа само това, че и в селата Владово, Техово, Нисия, Гугово, Месимер, Самар, Св. Илия, Арсен, Въртокоп, Острово, Чеган и пр. села от Воденската каза колят курбан и месото раздават.

Поминък. Главният поминък на мегленчани [се] състои в земеделието и произвеждането на сатен, червен пипер и кожурци. На втори план идват скотовъдството и лозарството.

Меглен е мястото на червения пипер. От Меглен пиперът се разнася, от селяните мегленчани, по вилаетите, но главното стоварище е Солун. В едно село се отглеждат и то доста сполучливо бубите. Семе за бубите се донася от Южна Франция и Анадол, приготвено по системата на Пастьор. Мегленските кожурци, както и воденските, са много хубави и намират всякога добра цена. Памук се произвежда, но в малко количество, който остава за местно употребление, малка част само се продава в Негуш, дето се обработва по-нататък. Сусам се произвежда доволно и маслото му се разнася по околните места.

От житните произведения изнася се вън само пшеница и кукуруз; ечмена, ръжта и овеса и пр. остават за употребление в самия Меглен.

Жива стока излиза навън твърде малко, а вино и ракия никак. Мегленчани даже си купуват вино и ракия от Воден.

Планините, на североизток последните части на Паяк, на север Кожух, Кравица и Доброполе, на запад Нича, изобилстват от дивеч. Изнасят се кожи от мечки, вълци, диви свине, лисици, самсари, елени, сърни, язовци и др.

Кожух, Кравица и Доброполе съставляват една планинска верига, продължение от Паяк планина. Те делят Меглен от Гевгелийско и Мориовско. Нича планина иде откъм северозапад на Меглен, минава почти перпендикулярно на Доброполе и взема направление към юг; тъй щото тя пада на западната страна на Меглен. Крайната част на Доброполе се нарича Пожарска планина и се отделя от Нича с една стръмна долина, именувана Сокол.

Източната и южната част на Мегленското поле се загражда, както казах и по-горе, от един ред от Караманските върхове. По тия върхове се предполага да има много руди, от които при село Саракиново напоследък започнали да разработват хромова руда.

През Меглен протичат 10-12 рекички и много потоци, които извират от околните планини и извишености. Тези рекички и потоци постепенно се съединяват и при с. Слатино, крайния източен пункт на Меглен, събират се в една река, носеща името на селото. Слатинската река минава през долините на Караманските върхове и излиза във Воденското поле под името Меглешница. Сетне взема югоизточно направление и раздела Воденското поле от Ениджевардарското под името Колудей. Колудей прибира водите на Воденската река и Голяма река и се влива в Пазарското блато.

По пътя, на 14-того, от с. Почеп за в с. Съботско, срещнахме един овчар, който изкарваше стадото си на паша и свиреше с шупелка. Свиренето се придружаваше със след[ната] песен:

 

Пиян идех от града,

Велико мори бугарко!

Пиян идех от града,

гюзел мори бугарко!

Сретух моме в'ливада,

Велико мори бугарко!

Сретух моме в'ливада,

гюзел мори бугарко!

На конь трева береше,

Велико мори бугарко!

На конь трева береше,

гюзел мори бугарко!

 

Спряхме конете да дослушаме песента, но неуслужливия овчар прекъсна пението и свиренето и подкара овците. Другар ми беше г. Петър Недялков, възпитаник на Солунската гръцка гимназия, който ми разказа следующата любопитна случка.

През м. юли миналата година г. П. Недялков бил с болния си баща на Враненските бани. Там се запознал с г. Матик; последният пита:

- Као е газда Дине, более?

Г-н Недялков му отговаря:

- Да, болен е.

Г-н Илия му казва:

- Да даде Бог.

Недоволен от такова положение, г-н Недялков си отива в хотела, но се успокоява, като разбира, че более не значи болен е и че болен е не е все едно с более.

Посетих още селата Цакони и Съботско.

В селото Цакони, което е чифлик и [се състои от 36 къщи, има българско училище с 40 ученици и ученички. Поизпитах някои от тях, всичките ми отговориха доста добре, видяха ми се по-събудени и по-пъргави от почепските ученици. Училището им е много хубаво на два етажа здание. Снабдено е с географически карти и най-нужните учебни пособия. За похвала са цакончани, задето тъй присърце са им църковно-училищните работи. А особено длъжно е училището да благодари на настоятеля си г-н Иван Ич. Паришев, задето тъй неуморимо се труди за преуспяването му. Учителят си е на своето място.

И в село Съботско има бълг[арско] училище, което се посещава от 47 ученици и ученички, разделени на две отделения. Здание за училище няма; учениците се помещават в една малка стая на една частна къща. Види се, много тясното място е попречило на добрия успех. Ако учениците отговаряха удовлетворително, то това се дължи на учителя. Доста много се грижат за учениците г. г. Туше Лъжов и Иван Пари шев.

Селяните ни разправяха, че господарят на селото им подарил едно място, за да си направят училищно здание, обещал им и помощ. Благородна постъпка на благородния бей.

Съботчани си нямат и църква, те се църкуват в с. Цакони.

От Почеп до Цакони има около 8 км., от Цакони до Съботско около 2 км.

Село Съботско има 130 къщи турци и 58 къщи българи, и няколко къщи цигани.  

 

БЕЛЕЖКИ

 

1. Оригиналния документ можете да видите ТУК.

2. Още обработени документи – в „Библиотека на Павел Николов“.

3. Още сканирани оригинални документи - Библиотека "Струмски".

4. ЗА АВТОРА: Бано Кушов (1863-1910) - български просветен деятел и революционер, легален деец на ВМОРО; деец на Съюза на българските културни клубове. Убит е от турци във Велес през 1910 г. по време на Обезоръжителната акция. Баща е на големите български революционери Илия и Тодор Кушеви и на архитекта и деец на ММТРО Михаил Кушев.



Павел Борисов Николов, гр. Ихтиман
Фейсбук: https://www.facebook.com/profile.php?id=1527876069
Блог: http://pavelnik.blogspot.bg