БЪЛГАРСКИ КНИЖОВНИЦИ ОТ МАКЕДОНИЯ ПРЕЗ XVIII И XIX ВЕК - ГРИГОР С. ПЪРЛИЧЕВ

 

Антон Попстоилов от с. Лешко, Горноджумайско, Пиринска Македония - "Български книжовници от Македония през XVIII и XIX век. 14. Григор С. Пърличев", публикувано във сп. "Развитие", год. II, книга I, София, януари 1919 година

Обработил от PDF в текстов вариант с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

 

 

Антон Попстоилов

Пърличев е роден  на 18 януари 1830 в Охрид. Баща му се е казвал Ставри Пърличев, а майка му — Мария Гьокова. Останал 6-месечен сирак с двама по-големи братя и една сестра, малкият Григор е бил под грижите на майка си и дядо си. Майка му е била работлива, храбра и доблестна. Затова Григор я обожавал и е оставила дълбоки следи върху впечатлителната му душа. Той ѝ е посветил най-трогателни страници в автобиографията си. Тя му е послужила за идеален образ в поемата „О Арматолос" под име Неда, като я е въздигнал в героиня.

Дядото на Пърличев е бил пъргав и трудолюбив старец, който е събирал всека събота милостиня за затворниците. Като любознателен и прозорлив човек, той от рано е съзрял способностите на младия Григор, затова още на четвъртата година го е запознал с буквите. А след своята смърт завещал е на майката да праща сина си на училище. Отначало Григор се е учил при учителя Апостоле. При тоя учителя Григор се е учил две години да чете и пише по гръцки, но той и съучениците му нищо не са разбирали от тоя непонятен за тях език. Григор съвсем не е бил доволен от това учение. Веднъж е бил бит от учителя и той е избягал от училището и е отишъл при друг учител. Апостоле го е върнал в своето училище и повторно го е набил. От това време Григор е станал нередовен ученик. Случило се, че дядо му е умрял и младият Григор, замислен за домашното положение, е станал меланхоличен и почнал е да гледа мрачно на света. Станал е раздразнителен, капризен и крайно упорит, от което твърде много е страдала майка му. Неохотно е посещавал гръцкото училище в града, но в края на 12-годишната си възраст той е знаел наизуст октоиха и реда на църковното пение. Материалното положение на домашните му се е било много влошило, та имало е нужда и от неговата подкрепа. Сутрин преди да отиде на училище, продавал е яйца и черници на пазара и денонощно е преписвал гръцки книги, за които му са плащали по три пари на лист. Това му е дало възможност да изучи гръцкия език.

Скоро в Охрид е дошъл за учител Д. Миладинов, който току-що е бил завършил учението си в Янина. Миладинов като учител по гръцки език е издигнал на високо стъпало охридското училище. Младият Пърличев е бил във възхищение от него. "Словото му течеше из устата му като мед. Свещен огън гореше в очите му. Он знаеше, че треба да ни учи на гръций: инако .не можеше да се мисли“, пише Пърличев в автобиографията си. Миладинов е посочил пътя на Пърличев в оная област, дето е можал да намери удовлетворение. Тогава е почнал да се възхищава от Омир.

След напускането на Д. Миладинов, който е бил изгонен от владиката и първенците от Охрид, понеже е преподавал тайно по български език, Пърличев е станал шивач, а след два месеца е бил поканен за учител в Тирана с 2500 гроша год. заплата. Когато Пърличев е станал учител, бил е 18-годишен и му е било мъчно за родното место. След едногодишно учителстване, върнал се е в Охрид и през август 1849 отправил се е за Атина, да постъпи в училище, със спестените 1500 гр. Приет е бил студент по медицина. Понеже не е обичал медицината, писвал е често стихове и ги е излагал по черните дъски в университета. Другарите му са го мразили поради бедността и българския му произход. Особено той е бил чувствителен, когато е слушал обидите на студентите към костурските майстори, които са минавали покрай университета.

Голямо значение е имало за Пърличев събитието в 1850, когато крал Отон е венчал с лавров венец офицера Залокоста за поет Това събитие му е направило силно впечатление, то му е посочило най-висшия идеал на живота, вдъхнало му е и събудило е у него всички поетически дарби и го е направило неразделени спътник на божествената поезия. След това той е навред придружавал поета, пред когото е благоговеел и се е удивлявал на неговата болезненост, как е било възможно такъв нищожен човек да бъде венчан поет.

През същата година Пърличев е на пусна л университета по нямане средства и е станал учител в с. Белица (Охридско) с 3000 гр. год. заплата. Тук е учителствал две години, а след това е заминал за учител в Прилеп, където преседял пет месеца, с годишна заплата 2500 гр., а след това се е върнал в родния си град Охрид и е учителствал цели шест години с год. заплата 3600 гр. През това време той е спечелил 5000 гр , напуснал е учителството и през август 1859 се е отправил за Атина да продължи образованието си, с намерение не да свърши факултета но медицина, но да стане "признат поет, за когото и земний живот е рай“, както пише той в автобиографията си. Тогава е почнал и поемата си "О Арматолос" ("Сердарът" или "Въоръженикът"). С нея е опитал щастието си в поетическия конкурс, който е ставал всяка година в Атина. Поемата си е изпратил в комисията без подпис. На 25. март 1860 Рангавис, председател на комисията по поетическия конкурс, е обявил, че от многобройните представени поеми, първенството се пада на "О Арматолос“. Като е указал на някои недостатъци в нея, от устата му са после загърмели такива звучни похвали, каквито никога не са били чувани през последните десет години на поетическия конкурс Той не е повикал автора ѝ да му възложи на главата лавровия венец понеже имената в поемата: Стайкос, Радос, Неда, Река и др. не са миришели на гръцки. Без да открие някому радостта си, Пърличев, бледен като мъртвец, е напуснал предварително събранието. Един негов другар, като го е застигнал, завел го е в една гостилница да го почерпи, задето гръцката литература се е сдобила с прекрасна поема. След това Пърличев е отишъл при Рангавис и му е съобщил, че е автор на „О Арматолос“. Председателят е останал изненадани, че авторът е българин. Повикан от университетските власти след два дена, първият въпрос, който са задали е бил: „От коя сте народност"? - „Българин!“ Замълчали... За да го принудят да се откаже от народността си, предложили са му да се учи на държавни средства в Оксфорд или Берлин. Пърличев категорично е отблъснали предложението им с думите: "Нужда велика е да ида у дома си“. После Рангавис му е дал лавровия венец, половината премия от 500 драхми - другата половина според желанието на Пърличев е била дадена на един беден студент - и най-сетне ръкописа, като му е казал да побърза да го напечати, защото обществото с нетърпение очаквало. Обща радост е овладяла цяла Атина, че се е явил втори Омир.

Додето се е печатала поемата, излязъл е кралски указ, с който му се е отпускала месечна пенсия от 35 драхми, но Пърличев и от нея се е отказал: не е приемал никакви облаги, които да го ангажират и да му оспорват правото да се числи към своята народност. Той си е добил омразата на атиняните, че не е искал да се признава за елинин. Всичките му съученици, граждани, дори и съотечественици не са го поздравявали Само съотечественикът му Яким Сапунджиев е останал верен, с когото често са се разговаряли за Охрид. През това време почнал е да работи втора поема „Скендер бей", по тема от "О Арматолос“. Над нея е работил цяла година, като е мислил да я представи на конкурса през 1861, който не е станал. Тогава е изучавал другите литератури: италианската и френската. Ариосто и Тасо му са станали любими поети, които отпосле се е опитал да преведе на български.

В 1862 братя Миладиновци са умрели в цариградските затвори и Пърличев, потресен от участта. на братята мъченици, напуснал е Атина и е заминал за родното си място, твърдо решен „да гине или отмъсти за Миладиновци". Той е станал учител в Охрид с 6000 гроша годишна заплата и застанал начело на борбата срещу гьрцизма, ръководен от митрополита Милетий. Делото на братя Миладиновци било продължено от Пърличев, на когото главен сътрудник е бил Яким Сапунджиев. Чрез убеждения и речи Пърличев е успял да накара охридчани в 1863 да заявят. че не желаят Милетий за свой владика, а искат чистокръвен българин. След дълги проповеди и речи от страна на Пърличев против владиката и гъркоманите, както и против гръцкия език, най-сетне на 27. май 1867 свещениците в Охрид, след като дълго време са се колебали, са изхвърлили от църквите името на Милетий и вместо него са споменали „българското свещено началство“. Всички са се въодушевявали от желанието да се откажат от гръцкото духовенство и да премахнат гръцкия език. Мъже, жени и деца с ентусиазъм са пеели песента от Пърличев:

 

Докога, братя мили българи,

докога гърците ще ни тъпчат,

чрез своето фенерско духовенство

милото наше отечество.

Хайде да ги пропъдиме от нас,

от всички български градове!

Да извикнем всички с голям глас:

Бегайте гърци не ве сакаме!..

Защо сте причина станали,

та преди стотини години

народната ни патриаршия

с измама ни я усвоихте!

Где са нашите стари списания?

Где са нашите стари списатели?

Всичко, всичко на прах е станало

от гръцката фенерска злоба.

Те со своите лъжи, клевети

измориха и много българи;

и сегашните ни свети отци

пратиха ги во заточение.

 

Предстояло е на гражданите да изхвърлят гръцкия език из училищата и да въведат българския, но са нямали български учители. Общината е изпратила на свои разноски Пърличев и Узунов да учат български език в Цариград при учителя Иван Найденов. След шест месеца Пърличев се е завърнал в Охрид и е въвел в училището българския език.

Милетий не е могъл да понесе ударите, нанасяни му от Пърличев. Той го е наклеветил на властите, че е бил бунтовник. И наистина, на 27 ноември 1868 г. направили обиск в къщата му, задигнали всичките му книги и ръкописи и самия Пърличев с домашните  му са затворили. Домашните му пуснали, а него закарали на заточение в Дебър. Цял град, дълбоко наскърбен, излязъл е да го изпраща, Неговата съдба била обща. Той е бил изкупителната жертва на борбата. Със застъпничеството на целия град Пърличев е бил освободени от затвора в Дебър, и на 16. януари 1869 г. се е завърнал в Охрид. Обаче след четири дена наново е бил изпратен на заточение в Дебър, където е престоял цели три месеца След това се е върнал в Охрид и на разтроеното училище е дал живот. По това време е съчинили и песента „Хиляда и седемстотин шестдесет и второ лето“, която се е много пеела в Охрид и е разпалвала патриотичните чувства на мало и голямо в борбата им срещу гърците.

Неуморимият Пърличев, като е виждал, че борбата с гърците се е увенчала с успех, заловил се е с книжовна работа, прекъсната в Атина, но вече на българска почва, да просвещава своя народ. Поканен от редакцията на цариградското сп. „Читалище“ да преведе „Илиада“ от Омир, дал ѝ е свободен и съкратен превод. Преводът му е бил приет с възхищение от сп. „Читалище“, дето са поместени първите две песни от „Илиада“. Но острата критика на Нешо Бончев направила е превода му пух и прах. Дълбоко обиден, свикнал да слуша само похвали, в порив на гняв и отчаяние, хвърлил е в огъня целия си превод и се е зарекъл да не пише вече. Ала по-сетне пак се е залавял за перото и, убеден, че не знае български език, превеждал е „Илиада“ на черковнославянски език, превод, много по-слаб от първия.

След освобождението на България Пърличев, разочарован, че родината му останала пак под турско робство, напуска Охрид и дохожда в България. Отначало е бил назначен за учител по класическите езици в Габровската гимназия, а след една година е бил преместен за помощник библиотекар в Софийската народна библиотека. Обаче от последната длъжност скоро си е подал оставката и е заминал за учител в Битоля, където е престоял две години. От Битоля Екзархията го е преместила пак за учител в Охрид с увеличена заплата, но не е можал да остане там, той е заминал за Солун, в който град е учителствал от 1883 до 1890. През това време (1884 и 1885) е написал своята интересна автобиография.

От 1890 Пърличев се е простил с учителството в Солунската мъжка гимназия и се е прибрал в родния си град като пенсионер. Той се е поминал на 25 януари 1893 в родния си град Охрид.  

 

БЕЛЕЖКИ

 

1. Оригиналния документ можете да видите ТУК.

2. Още обработени документи – в „Библиотека на Павел Николов“.

3. Още сканирани оригинални документи - Библиотека "Струмски".

4. ЗА АВТОРА: Роденият в Пиринска Македония Антон Попстоилов Ников (1869-1928, София) е виден български историк, фолклорист и етнограф, академик на Българската академия на науките. Дългогодишен учител в Македония и Одринска Тракия - бил е директор на Битолската българска класическа гимназия, Солунската българска девическа гимназия, Одринската българска мъжка гимназия, Серското българско педагогическо училище, Солунската българска мъжка гимназия и Солунската българска търговската гимназия, както и е бил главен училищен инспектор в Цариград към Българската екзархия. По време на Първата световна война между 1915 и 1918 год. е етнограф към Втора българска армия и обикаля освободените градове Охрид, Скопие, Велес, Крива паланка, Серско и Драмско в издирване на исторически и етнографски паметници. Член-учредител е на Македонския научен институт в София.



Павел Борисов Николов, гр. Ихтиман
Фейсбук: https://www.facebook.com/profile.php?id=1527876069
Блог: http://pavelnik.blogspot.bg