ЗНАМЕТО, КОЕТО СЕ РАЗВЯВАШЕ... (СПОМЕНИ ОТ 1903 ГОД.)

 

Драган Зографов от Битоля, Вардарска Македония - "Знамето, което се развяваше... (Спомени от 1903 год.)", публикувано във в-к "Илинден", год. IV, София, 2 август 1924 година

Обработил от PDF в текстов вариант с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

 

То бе сякаш вчера, а цели 21 години се изминаха от  тогава. И като си помисли човек, колко малко постигна нашият героичен народ от двете страни на Вардар, въпреки безбройните скъпи жертви, които даде в епичната борба за своята политическа свобода, не може да не цени двойно повече онези титанически усилия, които плеадата екзалтирани водачи и десетките хиляди храбри ратници за свещеното освободително дело проявиха в неравната борба с турския деспотизъм и с радост  се пожертваха за своя роден   край.

В  ония дни на патриотични възторзи, на пламенна жажда за свобода, на мистична готовност  за подвизи и самопожертване, нямаше българска душа в Македония, нямаше юноша, младеж или зрял мъж , нямаше старец, или жена, които да не очакваха с затаен  дъх някакво невиждано просветление. някакво тайнствено откровение, някакво неизпитано блаженство — възкресението на поробена, мъченическа, жива заровена Македония — възкресение за нов, светъл, пълен с очарование живот...

Има, наистина, нещо много интересно за психолога в това колективно опиянение от луди надежди, от свръхземен екстаз. Аз  лично непосредствено съм  изпитал вълшебната упойка на тази магична епидемия, която обхвана душите като невидима стихия, като някой неизвестен на химиците упоителен газ, пръснат в атмосферата, и ги сля в една колективна душа, понесена сякаш от огромни, мощни крила към някакви непознати хоризонти, облени със слънце, с блаженство и плуващи в  тиха, небесна музика...

Тогава за пръв път  изпитах, и то на дело, а на теоретически, що значи да обичаш своите сънародници и да се чувстваш буквално като неразделна клетка от един огромен жив обществен организъм. И там връзка на личния ми живот  с общонародния не само не ми тежеше, а ме изпълнят е с гордост  и трепетен възторг...

 

***

  

Беше през пролет та 1903 год. Из въздуха се носеше миризма на барут. Горите се бяха разлистнали и подслониха хиляди смали борци за род на свобода. Сраженията зачестиха. Потери от „Илява Табур“ постоянно заминаваха да гонят комити. В Битоля всичко младо кипеше и чакаше с нетърпения съдбоносния ден  на въстанието. Турците б ха нащрек, усилено се упражняваха, и пехотни, кавалерийски, и артилерийски войски. Идеше часът на кървавата разплата. Младежта в гимназиите също се вълнуваше и трескаво следваше развиващите се събития и се готвеше да влее силите си в общия порой на борбата. По-будните ученици от горните класове (почти всички) бяхме организирани в ученишки революционен кръжок и разпределени на групи от по 15—20 души, ръководени от по един "десетчик". Такива бяха Петър Мърмев (1902 г.), Н. Тошев, Анд. Димитров (1902 год.), Георги Лукаров, Ар. Йовков, Кл. Николов и Борис Бацелов (1903 г.). Наред с философско-научна самообразователна дейности кръжокът подготвяше своите членове в революционна насока и ги запознаваше с елементарна похватност н опитност във владеене [на] студено и топло оръжие, както и предпазване от неприятелски огън през време на сражение, като ги каляваше във всички революционни добродетели — безстрашие и преданост към делото, рицарско отнасяне към другари и врагове, към беззащитни и победени противници и др.

Аз бях в групата на Кл. Николов от Екши-Су. През време на междучасията ние, седмокласниците, се упражнявахме в клас с пушка (струва ми се, гръцка система „Гра“), която, щом издрънкаше втория звънец, криехме в клас под една дъска на пода, добре замаскирана. (Така криехме в пансионското помещение в ученишките спални и хектографа, с който ученици хектафираха в. "На оръжие", разпространяван в множ[ество] екземпляри между революционните работници по села и градове). Освен истинската пушка имахме и дървена, досущ подобна, но с нея свободно си служехме, дори често я държахме под чиновете, за да ни бъде винаги под ръка: требваше да се бърза и всеки от нас най-акуратно се простираше по прашния под на класната стая с любознателността на предан борец. Тези упражнения имаха и психологично възпитателно значение: те подържаха неугасимо у нас намерението да излезем веднага след свършване [на] учебната година в гората, като дори решихме да образуваме чета само от седмокласници. Това наше твърдо намерение се осуети. Г. П. Христов и др. от ръководителите на окр[ъжния] комитет ни разу бедиха, като изтъкнаха мисълта, че трябва да пестим интелигентните сили: те ще ни потрябват при втори и трети случаи. И без това борци се стичали на такива маси, че нямало дори места според плана за въстанието. И все пак по-буйните от нашите другари заминаха в четите: Георги Лукаров. Борис Бацелов, Констант. Георгиев, Арсени Йовковъ. и Климент Николов и само последните двама избегнаха куршума, а първите сложиха кости по незнайни долини...

 

***

 

Един хубав слънчев ден, през май, току-що преди да ни разпуснат за матура - (да! ние държахме матура и пак мислехме за гората: покойните Лукаров и Бацелов взеха дипломи с пълно отличие) - когато г. К. Стоянов (тогава директор на Битолската гимназия, а сега учител при Соф. дух. семинария) преподаваше нещо по всеоб[ща] история, или латински език (не помня точно), вратата на класн[ата] стая се отвори и отвън се показа млад терорист (касапче или обущарче на около 20 г.) с фес на главата, облечен с шаячни потури и елек и се провикна повелително:

- Бързо да излязат Арсени Йовков и Драган Зуграфов!

Ръката ми машинално посегна под чина. Грабнах си феса и на въпроса на зачудения директор къде бързам, отговорих отсечено: — Нещо по работа — и, без да чакам повече, се измъкнах най-добросъвестно от класната стая. Същото стори и Арсени Йовков и мълчаливо, с бързи крачки тръгнахме след терориста.

Оказа се, че г. Анастас Лозанчев, тогава председател на Окр[ъжния] комитет, ни повикал, за да ни възложи рисуване [на] щабното революционно знаме на Битолския въстанически окръг. В двора на черквата "Св. Богородица" се издига двуетажно масивно здание - централното основно училище. Там, в първата стая отляво, дето всеки петъчен ден покойният дядо Григорий свикваше на заседание епархийския съвет, в същата тази стая тайно заседаваше през цялото останало време от годината Битолският революц[ионен] комитет и революционният съд. Аз не бях влизал в тази стая във време на кипяща революционна работа и особено се зарадвах, като можах да видя с очите си онова, за което знаех от постоянни разговори с революционери: над една маса, наведен, г. Ан. Лозанчев пишеше едно шифровано писмо. В стаята имаше повече от десет души, които се движеха, шушукаха нещо, даваха нареждания, изслушваха доклади от куриери, получаваха тайна поща или приготвяха такава. Куриери носеха в торби или в престилките си патрони, револвери, ками и ги предаваха на специално натоварени с тази работа хора. които ги криеха в тайни скривалища под междерите, на които безгрижно заседаваха следния петък нищо неподозиращите чорбаджии. Впрочем, по-младите от тях всичко знаеха, но ловко се преструваха, че хабер нямат от нищо.

В една стая на горния етаж намерихме основни учителки: г-ца Фотина Петрова и не помня още коя. Те пък щяха да везат знамто, което щеше да се развява на 20-ти юли в щаба на въстаналия битолски окръг. Комитетските хора ни дадоха един лист, на който бяха написани имената на революционните околии, от които се състоеше Битол[ският] револ[юционен] окръг. И ние требваше да нарисуваме с големи славянски букви, като тия от заглавието на в-к "Илинден" думите "Свобода или смърт", а напречно във всека буква имената на районите, именно "Битоля", "Охрид", "Костур", "Крушево", "Кичево", "Прилеп", "Лерин", "Преспа", "Ресен", "Струга", "Дебър", "Демир Хисар" и т. н. От другата страна нарисувихме думите "С нами Бог" и "II Макед.-Одрински револ. окръг". Като изпълнихме, колкото можахме по-усърдно, възложената ни работа, предадохме на учителките знамето, за да го извезат със сърма и цветна коприна.

Незабравими дни на героичен възторг, на вяра в тържеството на свещената идея!

 

29.VII.1924 г.

 

БЕЛЕЖКИ

 

1. Оригиналния документ можете да видите ТУК.

2. Още документи – в „Библиотека на Павел Николов“.

3. ЗА АВТОРА: Роденият в Битоля през 1884 г. Драган Стефанов Зографов е български общественик и учител от Македония.



Павел Борисов Николов, гр. Ихтиман
Фейсбук: https://www.facebook.com/profile.php?id=1527876069
Блог: http://pavelnik.blogspot.bg