ЕДВАРД РАДЗИНСКИЙ

МЪЧИТЕЛЯТ ЙОАН

Оригинално заглавие: "Йоан Мучитель"

(превод от руски: Павел Николов)


УЧИТЕЛЯТ ЙОАН

 

Още по времето на Сталин нашият знаменит антрополог и скулптор академик Герасимов, който възстановявал лица по черепите, намислил да отвори гробницата на цар Иван Грозний. Герасимов не само искал да пресъздаде портрета на легендарния цар, но и да отговори на въпроса как е умрял. Бил ли е убит, както гласяла легендата, или, както е казал поетът, „за срам на хората, умря той сам”?

Но Сталин не пожелал. Или бившият възпитаник на духовната семинария не бил забравил историята с гробницата на Тимур (три дена, след като същият Герасимов отворил гроба му, както предупреждавали старите узбеки, започнала война – Хитлер нападнал Русия) и сега избягвал да нарушава покоя на царете демони, или по-скоро не поискал да тревожи покоя на любимия си герой.

Страшният цар (на руски прозвището "Грозний" означава "Страшен" - бел. П. Н.) наистина бил любимец на страшния диктатор. Сталин няколко пъти ходил на гроба му в гробницата под олтара на Архангелската катедрала. Общоизвестна е историята с Айзенщайн: Сталин обсипал с милости великия режисьор, когато той създал филма панегирик за Иван Грозний, и изпаднал в ярост, когато във втората серия Айзенщайн не го възпял така, както било необходимо…

Когато се занимавах с биографията на Сталин, сред книгите в библиотеката му намерих пиесата на А. Н. Толстой за Иван Грозний. В страшните дни на войната, когато немците напирали към Москва, на бюрото му се появила тази пиеса… Като я прочел и явно размишлявайки за нещо, Сталин няколко пъти написал на задната страна на обложката една дума – „Учител”.

Учител… но в какво?

Отговорът изглеждал прост: страшният цар изтребил множество боляри. И Сталин изтребил партийните велможи, които често наричали „боляри” (както е писал поетът: „А вие, кремълски боляри от белостокските кръчмари...").

Но колкото повече пишех тази история, толкова по-ясно разбирах: проблемът не е само в унищожаването на болярите... Любовта на Сталин към Грозний е свързана с един по-важен въпрос, който някога задал нашият велик историк Карамзин. С отговор, зад който историята крие най-загадъчния и най-кървавия от руските царе...

Но за въпроса на Карамзин по-късно. Отначало за царя...

Гробницата му била отворена едва след смъртта на Сталин - през 1963 година.

На смъртния си одър цар Иван приел схима - висша степен на монашество - и в ковчега лежал в расо и с кукол (монашеска шапка - бел. П. Н.).

Герасимов възстановил лицето по черепа и старецът с хищен извит нос и сладострастна, презрителна "карамазовска" уста надникнал от небитието...

 

 

ДВАМАТА ИВАНОВЦИ

 

"Тялото изнемогна... духът боледува... душевните и телесните рани се умножиха и няма лекар... Чаках някой да сподели скръбта ми, но не се яви никой. Отплатиха ми се със зло за доброто и с омраза за любовта..."

Кой се оплаква така - страстно и възвишено? Кой е този самотен страдалец, толкова несправедливо обиден?

Това е нашият герой, цар Иван Василевич, който само две години преди тези думи изтребил великия град Новгород. Но какво е градът - целият край опустошил! Младенците привързвали към майките им и ги давели във Волхов... А тези жалостни думи е написал в завещанието си и те са отправени преди всичко към любимия му син, когото той... също ще убие!

Но първите тринадесет години на неговото управление били благодетелни - велико време в нашата история! Останалите двадесет и повече години - кръв и терор, избиване на народа, все едно царят е бил подменен, все едно дяволът е влязъл в него.

Тъмна е преди него историята на московските владетели - безлики сенки, бледо отразени в летописите...

Той пръв заговорил. Той оставил множество писма, в които са неговият глас, неговите шеги и неговите проклятия. Така че самият той, цар Иван Четвърти, ще ни поведе по собствената си история.

 

 

ОТ ТЪМНИНИТЕ НА АЗИЯ

 

Легендата, естествено, твърди, че когато се родил, ревяла буря. И бурята наистина ревяла, но много далече от каменния дворец, построен от неговия дядо вместо вехтите дървени жилища на московските царе...

По цяла Западна Европа гърмели оръдия, пустеели храмовете, свещениците хващали мечовете, издигали се ешафоди, точели се граждански войни. Реформацията - Лутер, Калвин, папските проклятия... Пред Европа вече се разкрило чудото на Новия свят.

А някъде там, на Изток, където прекъсвала европейската цивилизация, от загадъчните тъмнини на Азия пред изумената Европа се изправял друг "нов свят" - колосът Русия...

Бащата на Иван, Василий, бил дълго време бездетен. "С печал и сълзи", както ще напише летописецът, гледал той гнездата, в които се боричкали пиленца.

И тази "любов към пиленцата в гнездата" го накарала да заточи в манастир бездетната си жена Соломонида, откъдето тя проклела и него, и бъдещото му потомство... Жадуващият за "пиленца" Василий се оженил за младата красавица Елена Глинская, дъщеря на литовски велможа, който "се преселил" (по-точно, притичал) от полския крал при московския владетел.

Такива "преселвания" натам и обратно дълго време били нещо обичайно. Болярството при тогавашния московски двор наподобявало, както казва един историкът, "каталог на етнографски музей", в който били представени руски, немски, гръцки, татарски и литовски имена... Потомци на литовския княз Гедиминас били князете Мстиславски, Голицини, Куракини, Ховански, Патрикееви - дълъг ще бъде списъкът на Гедиминовичите... Литовски произход имали и Милославски. Потомци на "напусналия Прус" Андрей Кобила били Романови и Шереметеви, от друг "честен мъж от Прус" произлизали Салтикови и Морозови. А колко знатни татари са напуснали Ордата, за да служат на московските господари - от тях са произлезли княжеските родове Урусови, Юсупови, Апраскини... Но още при бащата на Василий болярите били прикрепени към Московското княжество с клетва и целуване на кръста - да служат само на московския господар...

Василий плашел двора с любовта си към своята нова жена: той даже пренебрегнал свещената за Москва брада - обръснал я, за да ѝ бъде по-приятно на младата чужденка. И старците от задволжските манастири обявили брака на Великия княз за блудство.

Елена не измамила неговите очаквания - родила му син. Нарекли го Иван в памет на великия му дядо. Иван Четвърти...

Но "любителят" на пиленца Василий не се наслаждавал дълго на новото си гнездо. Сбъднало се проклятието на Соломонида - Великият княз умрял, когато момчето било само на три години. Никога дотогава Рус не познавала толкова малолетен цар.

Управлението поела майка му. Петстотин години след легендарната княгиня Олга жена, при това и чужденка, стояла начело на Московската държава...

С управлението на овдовялата Велика княгиня като че ли се завърнало забравеното своеволие на болярите и князете, започнали заговори... Елена действала така, както я учел Василий: всичките претенденти за престола били хвърлени в тъмницата - и родния брат на покойния ѝ мъж Юрий, и нейният чичо Глински. А другият брат на Василий, Андрей Старицкий, бил изпратен на заточение, където повехнал в окови. В тъмницата се намирали един Рюрикович - княз Андрей Шуйский, и един потомък на Гедиминас - княз Велский. Все по-къс ставал пътят между двореца и затвора, все по-многолюден... Опалите ("опала" - изпадане в немилост, както и наказанието на изпадналия в немилост - бел. П. Н.) следвали една след друга, на заточение се отправяли най-знатните боляри. И страхът се върнал в двореца.

Нещата движел любовникът на Елена - княз Телепньов-Оболенский. И болярите трябвало да угаждат на могъщия фаворит...

Всички искали промени. Така че само пет години след смъртта на Василий "младата на години и в цъфтящо здраве" Елена внезапно умряла. Пак говорели за проклятието на Соломонида, но това била болярска отрова...

След почти петстотин години ще намерят в останките ѝ многократно повишено съдържание на живак. И черепът на красавицата с по чудо запазили се рижи косми ще разкаже нейната тайна...

Когато погребвали майка му, осемгодишният цар-сирак плачел и се притискал от страх към своя назначен от нея опекун - Телепньов. Но след седмица князът се намирал вече в подземната тъмница. Откъснали го от малкия плачещ Иван... Князете, които до вчера угодничели за неговото благоразположение, които му донасяли един за друг, наредили на болярите да не го хранят.

На свобода излезли изпадналите в немилост князе, като изминали толкова честият по това време обратен път - от затвора до двореца. Болярският клан на князете Шуйски - като московските владетели и те водели рода си от княз Александр Невский, князете Пенкови, водещи рода си от ярославските велики князе, Милославски и Патрикиеви отново заседават в Думата. Дошли обратно в двореца и князете Велски - с мечтата да върнат своите удели ("удел" - територия, управлявана от княз с феодални права  - бел. П. Н.): Велск и Рязан, присъединени с оръжие към Москва. Мечтата за предишната уделна Рус се върнала...

Но всички те се мразят прекалено един друг, за да се обединят и да свалят малкия Иван... И изнемогват от яростни спорове в Думата за болярската чест, за "местата си" и за "отечеството" - кой стои по-високо на тъмната родословна стълба. Спорят до бой - удрят се един друг по бузите, скубят си брадите... И - крадат! Нагло и открито крадат, грабят областите, дадени им за "изхранване".

"Изхранването" е велик обичай, от него започва хилядолетната крадливост на руската бюрокрация, заседнала за вечни времена в гените. Боляринът, назначен за наместник на московския Велик княз, трябвало "да се изхранва" за сметка на управляваната от него област. След пристигането си той получавал от жителите първата вноска, наречена "кой колкото може" - и се опитай да не му дадеш! До голо събличали управляваните, безпощадно. По-лошо от татарското иго било за народа това "изхранване"! Княз Айндрей Шуйский, "като лъв кръвожаден", опоскал богатия Псков, така че в града не останали нито богати, нито бедни, всички били просяци. Но завзелите властта Шуйски не само грабели населението - те открито грабели и царската хазна...

Пренебрегнат, в далечните стаи на двореца расте забравеният отрок, но той всичко вижда, всичко запомня. И ще опише след това жалкото си сирачество: как крадели Шуйски царските златни съдове и изсичали на тях своите имена... Ще запомни и жалката шуба, с която видял за първи път Андрей Шуйский - вехта била, но пък с каква разкошна шуба ходел след това князът, открадната от царските хранилища! И това как, унижавайки момчето, си слагал Иван Шуйский краката на креслото, в което седял баща му, как сядал на леглото, в което умрял... Всички ще запомни момчето, което (както и много бъдещи кървави диктатори) са унижавали горчиво в детските му години.

То вече знаело: те са отровили майка му, те са му отнели дойката Аграфена и са я подстригали за монахиня в далечен манастир само защото е сестра на нещастния Оболенский. И самия княз, който го обичал, уморили от глад в окови.

Кръв е наоколо... Кръв и Власт.

 

 

ПЪРВИЯТ ЦАР

 

От тригодишна възраст, след смъртта на баща си, той вече присъствал при приемането на посланици - малка кукла в царско одеяние. И първото му детско видение: той е повелител... смирени поклони... И сега, след смъртта на майка му, болярите продължават да го водят при посланиците, за да го отправят след това в тъмнината и студа на незатоплените покои. Жал им било да му дадат дърва и свещи...

Но не забелязали болярите сред своите борби - куклата пораснала! Сега тя била висок отрок с тънък, извит като кука нос, и смугло лице - наследство от византийските му прадеди!

Той четял много. И ще стане най-образованият господар в Европа. Първото, което усвоил: князете и болярите са крадци, ограбили не само хазната му. Те посмели да похитят властта, дадена от Бог на рода му.

Той научил твърдо: още от началото на руската земя неговият род е дошъл да спаси народа от болярските размирици. Великите воини варягите... Не със сила завзели те тази земя: със сила не станало, славяните, весите (прибалтийско финско племе - бел. П. Н.), чудите (събирателно име на угро-фински племена и народи - бел. П. Н.) и кривичите (група източнославянски племена, които живеят през VIII-XII век на територията на Витебска, Могильовска, Псковска, Брянска и Смоленска област, а също и в източна Латвия - бел. П. Н.) отблъснали нападателите. А след това сами отишли при предците му и ги повикали - да управляват.

Загадка? Само за тези, които не са родени в Рус. Болярите и князете така се мразели помежду си, така мъчели народа с непосилни данъци и разпри, че хората се събрали и решили да помолят предците му да дойдат:  "Нашата земя е велика и обилна, а ред в нея няма. Елате да княжествате и да ни владеете". И княз Рюрик от племето рус с братята си и дружината си дошъл... И местните князе били радостни: по-добре чужд да управлява, само да не е един от тях.

Велико потомство дало Рюриковото дърво! Но безчислените потомци заболели от местната болест - омразата един към друг. И редът се изгубил. Те разбили Рус на много княжества и започнали велика битка помежду си. И когато дошли татарите да воюват за руската земя, Рюриковичите, братя по кръв, се радвали на взаимните си беди...

Само велика власт можела да обуздае хаоса, кражбите и грабежите, да удържи ордите, идващи от Азия. И тази власт се появила, в Москва, във великия град, на който било съдено да обедини отново Рус. И това направили неговите прадеди и деди - московските потомци на Рюрик...

А преди петстотин години тук, на края на ростовската земя, сред непроходимата борова гора се издигал жалък княжески дом, където прапрадядо му, княз Юрий Долгорукий, се срещнал със своя съюзник, Новгород-Северския княз (Сятослав Олгович (1106-1164) - бел. П. Н.). Техният "сит обяд" (на староруски "обед силен" - бел. П. Н.) и думата "Москва" останали в древния летопис (Ипатиевския летопис от 1147 година - бел. П. Н.), който момчето четяло... Явно княз Юрий предчувствал нещо, когато оградил княжеския дом с дървени стени - от тези времена води началото си Кремъл, където зад стените стоят древните катедрали и неговия дворец. За петстотин години жалкото градче станало първи град в Рус, а всички велики, преди това богати княжества - Рязанското, Нижегородското, Ростовското и Ярославското - се обезсилили в битките помежду си и се обезкървили в борбата с татарите. Но заслонили от хановете благословените московски земи, дали на владенията на предците му желания покой... и паднали под властта на дядо му, който направил от безчислените потомци на Рюрик жалки поданици, боляри на служба при московските князе.

Наистина, московското разклонение на Рюриковото дърво не било многочислено. Великата власт убива - и по-големите в рода изтребвали по-малките, за да не дробят обединената земя, за да се избавят от метежи. Дядо му Иван Трети убил брат си Андрей и двамата му синове, баща му Василий изпратил на оня свят братовчед си Шемяк-Рилский... И майка му, Елена Глинская, следвала традицията - премахнала братята на баща му Юрий и Андрей.

Велик град построили предците му. Докато била жива, майка му го водела на поклонение в манастирите. Той помнел, че веднага след града започвали непроходими гори, заобикалящи редките населени места край големия път. А зад горите - необозрима степ, откъдето с войната идвали татари, казански, астрахански и кримски - остатъци от разпадналата се Орда...

Той обичал да се връща в своя град. Колкото по-близо е Москва, толкова по-весел е пътят: точат се обози, препускат конници, коне теглят на галоп шейни... И ето че вече се вижда на хълма Кремъл със златните куполи на храмовете. Край стените, спускайки се към реката, са се наредили безчислени къщи: слободите (тук: предградията - бел. П. Н.) на занаятчиите, светли дъски под червеното мразовито слънце... А зад Москва река дими с жарките си печки Немската слобода. Там винаги има шум и врява - на чужденците е разрешено да пият в делнични дни.

В Москва през зимата обикновено влизат по тъмно. През нощта е пусто: на жителите е забранено да ходят без причина, само при заградителните рогатки, които се поставят нощно време, стои караул.

Сто и петдесет хиляди жители живеят в Москва според преброяването, направено от неговия дядо.

Иван Трети, неговият велик дядо... Той възвърнал величието на поставената на колене страна, което сякаш се изгубило в дима на татарските пожарища. Той покорил уделните княжества., обединил Великорусия - направил я вотчина (родова наследствена поземлена собственост - бел. П. Н.). на московските князе. При него именно Великата Рус се почувствала като единен народ. Иван Трети Грозний (Страшния - бел. П. Н.) - така го наричали тогава. Страшен бил в гнева си, жените припадали само от един негов поглед.

И слушало момчето разказите на доброжелателите: "Когато князът заспивал, като стълб стояли някогашните уделни князе, не смеели дъх да си поемат, за да не разбудят Господаря..." Но то вече разбрало и завинаги запомнило: не с гневен поглед управлявал дядо му, а с топор и публичен бой усмирявал непокорните.

Страшен Господар... Страшна трябва да бъде истинската власт!

И той ще бъде страшен, като дядо си, и ще управлява покорените князе като холопи. "Холопи" - така наричали робите, потомци на някогашните купени роби, или военнопленниците, или хората, продадени за дългове... И при дядо му, и при баща му - всички, от жалкия селянин смерд (селянин, който се занимава със земеделие - бел. П. Н.) до князете и болярите, се наричали "холопи на Господаря", всички пишели в челобитните (писмени молби, жалби - бел. П. Н.): "Аз, твоят халоп..." Дядо му въвел обичай: когато не му харесвала болярската "среща" (противоположното  мнение на Думата), казвал кротко: "Вън оттук, халоп! Повече не си ми нужен!"

В книгите на чужденците за Московията (които му превеждали) той четял с радост: нищо не учудвало така чуждоземците, както самовластието на баща му и дядо му. "Волята на Господарите замества в Московията писаните закони... и никой не смее да нарича своето "свое", а го нарича "на Господаря"... "Така е угодно на Бог и на Господаря...", "...това го знае Бог и Господарят..." - са най-честите думи в Рус..."

Князете халопи са забравили своето място - ето какво усвоил в детството си...

Велики били делата на страшния му дядо! По негово време Москва разбрала своето предназначение. В миналите векове паднала Византия - опора на православието, и погледите на кръстения свят се обърнали към новата велика столица на православието - придобилата могъщество Москва. И дядо му решил да вдигне падналия византийски венец...

По това време московските книжници говорели много за древните връзки между Русия и Византия, за кръвта на византийските императори, която течала в жилите на прадедите му. Неговата прапрабаба княгиня Ана, сестра на византийските императори, станала жена на Свети Владимир, който кръстил Рус. Дошъл след това Владимир Мономах - Великият киевски княз, внук на византийския император Константин Мономах. Разказвали на момчето, че по това време в Рус били донесени византийските светини: златният царски венец ("шапката на Мономах", от самия император Константин), кръстът от животворно дърво, бармите (част от тържествените одежди на руските князе и царе по византийски образец - бел. П. Н.) и сердоликовата чаша, от която пиел още римският император Август.

Владимир бил коронован с "шапката на Мономах". (В действителност тази шапка била монголска изработка и не е трудно да се досетим как е попаднала в московската съкровищница - тя не била нищо повече от татарски дар: някакъв хан я подарил на един от покорените Рюриковичи. Но на кого е нужна истината, щом измислицата е толкова величествена и полезна?).

За векове ще остане татарската шапка руска корона, "шапка на Мономах". А "чашата на Август" довършила създаването на великата легенда, защото московските книжници твърдели, че Рюриковичите произлизат от потомците на самия римски император Август. Така в московските Господари се съединили двата Рима - Рим на императорите и Рим на Византия.

И дядо му осъществил на практика тази легенда...

По това време в Рим бедствала София Палеолог - младата племенница на последните византийски императори. Тази сирота жена, живееща в опасна близост до омразния за православните папа, макар че не се славела с красиво лице, радвала очите с прекомерната си пълнота, която така ценели в жените московските Господари. За беззестреницата София решила да се ожени Иван. Не жалко богатство, а друга безценна зестра трябвало да донесе в Москва София Палеолог...

И донесла. И до смъртта си пазела това богатство. Вече след женитбата, на покрова, който ушила в дар за един манастир, София не се възвеличала като "Велика московска княгиня", а се нарекла "цариградска царица". Така тя сама назовала своята зестра... Последната наследница на великите византийски императори предала тяхната държавност (вече не като легенда) на Московското царство.

Нима можел след това дядо му, наследник на велика Византия, да остане данъкоплатец на татарските ханове? И той се отказал да плаща данък.

И настъпило "великото стоене" край река Калка. Дядо му застанал с войската си от едната страна на реката, а от другата - ханът. Дълго стояли, защото Иван не се решавал да нападне първи, а ханът - още по-малко... И продължило "стоенето", докато реката не се покрила с лед. Сега хунската конница, която толкова пъти разбивала руските полкове, можела да премине на другия бряг. Опасявайки се от това, Иван дал сигнал за отстъпление, но неговите войни, помнейки ужасите на татарските конни атаки, просто побягнали. И тогава татарите... също побягнали: помислили, че хитроумният московски княз ги примамва на другия бряг. Така бягали една от друга двете войски, без да ги преследва никой. И така със смях завършила кървавата история на татарското иго.

Сега дядо му наистина станал император. Церемониите на византийския двор навлезли в московския двор. Наследникът на Византия ще издигне в Кремъл нов каменен дворец, където ще се роди Иван - неговият внук. И Грановитата палата, и главната катедрала на държавата - Успенската... Като отхвърлил игото на хана, той започнал да се именува "самодържец" (византийски "автократор") и "Господар на цяла Рус".

Така оживяла величавата мистична идея... Имало първи Рим - Рим на императорите. Паднал. След това била Византия - наследница на този Рим. Паднала. А сега го има град Москва, където управляват наследниците на владетелите от двете паднали империи. Москва е третият Рим и последният, защото четвърти Рим вече няма да има. И "венецът на Мономах", лежащ в съкровищницата на неговите прадеди, чакал велик владетел, който първи ще се венчае на главата с него за царството, първи ще се обяви за цар на Русия.

И вечно полугладното и изоставено момче знаело: този първи венчан московски цар ще бъде то. И ще върне на Рус времето на великите вòйни, на древните князе завоеватели!

От детството си той "станал светиня за самия себе си"...

Времето лети незабелязано. Заетите да се бият помежду си боляри не забелязали, че момчето станало на тринадесет години - отрок! Проспали това...

"Вълчето порасна" - говорели после. Не разбирали: съвсем друг звяр се появил в двореца. Жестокостта и властолюбието на византийските императори, коварството на хитроумните московски князе, темпераментът и смелостта на литовските кондотиери (предводители на въоръжени отряди - бел. П. Н.) - гърмяща смес... Не вълче - тигър! Котешка любов към игра с жертвата, преди да бъде изядена... и страсти, бесни страсти! Разпалвал се и тогава действал! В яростта си - хитроумен, талантлив... В яростта си - убедителен на думи...

И тогава показал на болярите кой е израснал в двореца. В навечерието на новата 1544 година се осмелил да заговори пред него с обичайния език на повелител най-наглият и най-влиятелният от Шуйски - княз Андрей, и Иван, "като изпаднал в бяс", заповядал на своите кучкари да хванат думния (участващ в Думата, болярския съвет - бел. П. Н.) болярин. Не видял новата година гордият княз - на 29 декември 1543 година трупът на потомъка на Александр Невский се търкалял в задния двор... А Иван, като се усмихвал, обяснявал на бледите боляри: станала е досадна грешка, той заповядал да отведат в тъмницата възгорделият се болярин, а глупавите кучкари неизвестно защо не разбрали, не го довели до тъмницата - заклали го... И казал, за да запомнят: вече е над тринадесет години и сега ще управлява той!

И болярите мигом си спомнили страшния му дядо...

"Точно тогава болярите започнаха да се страхуват от Господаря" - ще напише един съвременник. Тяхната наглост и пренебрежение им като по вълшебство се сменили с блюдолизничество и угодничество.

В двореца веднага върнали любимия на Иван от детството болярин Фьодор Воронцов, заточен от князете Шуйски...

Но той знаел: за да стане страшна, Властта трябва да бъде непостоянна. Тогава тя ще роди истински Страх, а следователно и подчинение... И съвсем скоро, в порив на така ценения от него гняв той ще екзекутира любимия си Фьодор Воронцов. Тези, които вчера са били в опала, днес се радват на милост, а утре - обратното. Днес той мрази болярите, а утре дочулите за това псковчани идват да се оплачат от поредния наместник, обрал града, княз Иван Турунтай-Пронский. И изведнъж бесният гняв на царя се стоварва върху тях. Как смеят да се оплакват от неговия наместник! От княза! И летописецът разказва с какво упоение младият Господар "палел брадите на тъжителите... сам със свещ ги подпалвал... и заповядал да ги поставят голи на земята и газел по тях..."  Кой знае къде ще го поведат неговите страсти, неговите игри на тигър - и се боят, и треперят... Власт!

С тогавашните свои забави той приличал на младия Нерон. Шумни конници - Иван, обкръжен от тълпа млади другари по чаша - се носят с викове по Москва. Играят си - опитват се да стъпчат попадналите под копитата граждани. Като по време на лов преследват и обграждат млади жени, откарват ги в двореца и ги изнасилват. Това също е игра... И мигом превърналите се в холопи боляри славят страшните забави - нека се весели Господарят!

Както ще напише княз Курбский: "Тези джуджета, тези угодници говореха: "Ох, колко храбър и могъщ ще бъде той!"

 

 

ПРЕОБРАЖЕНИЕ

 

Но става чудо. На седемнадесет години Иван се венчава два пъти.

На 16 януари 1547 година е великата венчавка (коронясването - бел. П. Н.). В Успенската катедрала митрополитът възложил на главата му венеца - същата легендарна "византийска" шапка на Мономах. Мечтата се сбъднала. В Рус се появил първият цар.

Но титлата Велик княз на цяла Рус той също си оставил. Цар и Велик княз. Така се венчал с Рус.

И само след половин месец - втората му венчавка. Не взел чужденка, както направили дядо му и баща му... Той изучил добре руската история: в Рус се страхуват от чужденците, с тях суеверно се свързват всички нещастия, от тях непременно очакват нарушаване на старите обичаи, които народът му толкова цени. Руска девойка решил да вземе за жена! И болярите, и митрополитът славели тази неочаквана и предвидлива мъдрост на младия цар...

Стотици легла били поставени в Кремъл. От всички краища на Масковия били докарани най-красивите девойки, лекарят ги прегледал... А след това дошъл неговият ред - да си избере жена. Той избрал Анастасия - дъщеря на починал московски болярин от рода Романови.

"Като лилия между тръните е моята любима между девиците..." Той знаел Библията наизуст - образован цар бил...

Анастасия е първата от Романови, влязла в царския дворец...

"Той ме въведе в дома, където пируват, и знаме над мене е любовта му. Подкрепете ме с вино, освежете ме с ябълка, защото изнемогвам от любов". Уплахата и радостта на тялото ѝ... сладостта на единствената, която обичал... "Лявата му ръка е под главата ми, а дясната ме прегръща..."

Но двамата не знаят - всичко е решено! Там, в тъмнината на брачното им ложе вече се е появил призрак - бъдещата тристагодишна династия, на която ще бъде съдено да завърши дните си в мръсното мазе на Ипатиевия дом...

През лятото на същата година пламнала Москва и пожарът бил като годината - велик, невиждан. Много пъти горял в огън дървеният град с безгрижните си жители, но такъв не помнели дори летописците.

Първият пожар бил през април. А след това се случил най-страшният - в жаркия юли... Митрополитът, който молел Бог на колене да пощади хората, едва не се задушил в Успенската катедрала - с въже го спуснали в Москва-река. Силно се ударил тогава владиката, дълго боледувал...

След пожара настъпило това, което трябвало да настъпи. Изгубили покрив и всичкото си имущество, хората с проклятия търсели виновни. И тогава се разнесъл слух: градът е запален с магия и не от кого да е, а от родствениците на царя - чуждоземните ляхи (поляци - бел. П. Н.). На излезлите при народа боляри разбунтуваната тълпа изкрещяла, че княгиня Ана, майката на болярите Глински, е изрязвала сърца от мъртви хора, слагала ги е във вода и с тази вода е пръскала града. Като разбрал какво го заплашва, Георгий Глинский, чичото на царя, избягал в Успенската катедрала. Озверялата тълпа извършила светотатство: нещастният княз бил разкъсан направо в Божия храм...

А след това тълпата отишла в селцето Воробьово, където се спасили от огъня царят и младата царица, и поискала кръвта на Ана и останалите Глински. Жалките боляри молели: "Дай ги!" Но той вече знаел разгадката на Властта... Разпуснали са се хорицата, развилнели са се кърваво! Нима, като жертваш нова кръв, ще ги усмириш? Истински внук на Иван Трети, той вече разбрал своя народ: царство без страх е като кон без юзда...

Отначало на тълпата казали, че царят не е във Воробьово. А когато страстите поутихнали и хората започнали да се разотиват, дошло време да даде воля на гнева си. Гняв, от който през целия му живот ще се намират в безсъзнание от страх болярите...

Радостно дал Иван на яростта си да се изтръгне, неистово крещял заповеди: да се стреля в тълпата, да се арестуват подбудителите. И стрелците весело гърмели в народа, догонвали и връзвали бягащите. Царят заповядал да ги екзекутират. И веднага всичко се успокоило - метежниците се подчинили. Кръстейки се, молейки за прошка царя, вървели виновните към дръвника...

Именно в тези дни, както ще си спомни след това княз Курбски, от пламъка на страшния пожар се появил поп Силвестър - свещеник от кремълскатата Богоявленска катедрала, домашната църква на московските владетели. Там се намирали иконите на светите покровители на московските Господари и сред тях - суровата икона на Йоан Предтеча, неговата икона, на която живописецът изобразил брадва, лежаща до корена на дървото, което не дава плод...

Силвестър заговорил с младия Господар "като властимащ". Той му обявил, че пожарите са небесен огън, който е хвърлен върху града за греховете на Господаря, за своеволните му екзекуции. И още първият пожар бил провъзвестник на Божия гняв, но царят не разбрал и затова имало втори пожар... И докато царят не промени живота си, небесният огън ще опожарява града му и третият пожар ще изпепели самия Господар, защото страшен е Бог за нечестивците...

Попът говорел с предсказания... Както родител плаши своя неразумен син, така той плашел седемнадесетгодишния цар със Страшния съд, с бъдещи наказания, които след това Иван ще нарече насмешливо "детски страшилища". Но в този момент, както самият Иван ще разкаже в бъдещите си писма до княз Курбски: "Духът и костите ми се разтрепереха, а душата ми се смири по време на пожара и бунта".

Страх и трепет...

И Силвестър, който дори не бил негов духовник, ще стане за тридесет години главен съветник на царя, царска Мисъл (а царят ще бъде само Власт). Попът ще съумее да обуздае Иван, буйната река на страстите му ще влезе в бреговете. През всичките тези години Силвестър ще бъде за него страшно напомняне за Небесния съд, където Господарите дават пред Всевишния отговор за народа, който им е поверен...

Така го смирил попът в дните на отъня... Засега.

Помогнала и младата му жена - щастлив избор! Иван живеел със страсти, а тогава в него имало страст към нея, радостната, уравновесената и мъдро религиозната. Тя, която живеела по Божите закони, помогнала на душата му. Отишли си Нероновите забави. Любов, прошка, четене на Евангелието - с това живеел тогава. Треската заспала. Бил мъдър цар, отговорен за народа, прекрасен и чист по душа и тяло... Бракът с Анастасия, целият им тринадесетгодишен живот ще остане велико време за Рус.

Болярите заседавали в Думата, но не те управлявали. Около Иван се събрало обкръжение от съвсем млади хора, което по-късно княз Курбски ще нарече донякъде по литовски маниер "Избраната рада".

Поп Силвестър, незнатният дворянин Алексей Адашев, когото царят взел "от бунището", от едно нищожество, каквото бил, още княз Курбский, потомък на могъщите ярославски князе, Рюрикович - те заедно с него вземали тогава решенията. В Радата били замислени велики реформи...

И дошъл прекрасен миг: през 1550 година целият Червен площад бил изпълнен с народ - от цялата Велика Рус се събирали именити хора за Земски събор.

Младият цар излязъл при хората. Не в двореца, заобиколен от седящи по пейките сънни свадливи боляри, а на площада, изпълнен с народ - все едно пред цялата руска земя говорел Иван.

Облика му можем да си представим по спомените на неговите съвременници, по одеждите, висящи в музейните витрини, по костите, останали в гроба му: широк в гърдите и много висок бил Господарят. Червеникава брада, сини очи и голям тънък закриван орлов нос, който придава на лицето му опасен израз...

Такъв стоял той на Лобното място пред своите хора и вятърът развявал дългите му и рано оредели коси.

Както винаги пред някаква важна постъпка, той се настроил предварително, спомнил си с гняв угнетенията през детството, омразните Шуйски, и като се разпалил до велико красноречие, се обърнал към митрополита и народа.

"Ти знаеш, Владико... силните боляри разхищаваха моята хазна, а аз бях глух и ням поради младостта си..." Като повишил глас, той говорел на най-знатните, чиито шапки, високи, подобни на митри, стърчали над тълпата: "Алчни изнудвачи и хищници, несправедливи съдии, какъв отговор ще дадете за сълзите и кръвта, които са се пролели благодарение на вашите деяния?.. Аз съм чист от кръвта... но вие чакайте заслужена награда!"

Горели гневно очите на царя и народът на площада се затаил - очаквал велика разправа. Но той обявил, че няма да мъсти на болярите и князете - нека да отговарят за всичките си притеснителни деяния на Страшния съд, а сега... И отново в очите му имало сълзи, когато се обърнал към йерарсите и митрополит Макарий: "Достойни светители на църквата, от вас, учители на царе и велможи, аз искам: не ме щадете за моите престъпления. Гърмете със словото Боже и да бъде жива душата ми!?

Тогава бил издигнат от него в околничи (висш придворен чин - бел. П. Н.) Алексей Адашев, син на жалък служител. И царят му казал: "Взех те от бедните... пожелах не само тебе, но и други такива... Поръчвам ти да се оправяш с челобитните... да ги приемаш от бедните и обидените... Не се страхувай от силните, похитили почестта и погубващи бедните..."

И народът плачел от радост и славел царя. И царицата била щастлива. И болярите били доволни: разминало им се...

Но те не го познавали. Те не разбрали - това вече била програма за бъдещето.

"Пожелах не само тебе, но и други такива..." Да призове нови хора, които не дължат нищо на знатността и славата на рода си, а неизвестни, издигнати от милостта му създания.

Не, той не простил нищо: нито убийството на майка си, нито притесненията през детството си. Добре помнел разправата с Глински и неговият твърде подозрителен ум веднага му подсказал тогава: и това е тяхно дело, на болярите! Чрез своите холопи са насъскали тълпата срещу родствениците му, отмъщавали са за падението на Шуйски! Той не умеел да забравя...

По това време из Москва започва да се разпространява удивителна челобитня. Някой си Ивашко Пересветов, служител, когото в Москва никой не познавал, с някаква удивителна, дръзка свобода давал в нея съвети на самия цар... Впрочем, в челобитнята това било обяснено. Оказало се, че Ивашко не бил познат, защото служил при полския, литовския и чешкия крал. А смелостта му идвала от това, че уж произлизал от славния монах Пересвет, загинал геройски в битката са татарите на Куликовското поле.

Но какви удивителни съвети давал тайнственият Пересветов! Цялата челобитня съдържала едно яростно изискване към царя: да се разправи със знатните, да приближи до себе си обикновени войници вместо велможите, "които целуват кръста, а самите изменят, които заради мързела и страхливостта си не умеят нито да воюват, нито да управляват..." Кръвта на болярите, страх за велможите изисквала дръзката челобитня. "Не може царят без страх да бъде..." Царят не трябва да бъде кротък. Цариград паднал заради кротостта на Константин... Да бъдеш мъдър Господар означава да бъдеш страшен!

Подозрително предхождала "челобитнята" и бъдещите писма на царя до княз Курбский, и Опричнината, и болярските екзекуции...

Нима тайните царски мисли и бъдещи дела били продиктувани от неизвестния и скоро забравен Ивашко Пересветов?

По-скоро, не. Самият той, цар Иван, се постарал. Сам написал челобитнята като своеобразен глас народен. Той е и великият цар Йоан Василевич, и жалкият Ивашко Пересветов - неговото любимо раздвоение на личността. Той обожавал да пише под чуждо име. С подписите на своите боляри - Мстиславский, Велский, Воротинский и други - ще остави творенията си царят...

Това актьорство живяло в него до смъртта му: да се направи на жалък и да се разкрие като страшен. Любимите игри на тигъра... Но тогава го смирили - Силвестър и кротката му жена успели да го удържат от желанието за кръв. Тогава им било лесно: той бил само на двадесет и пет години и бил щастлив. Десетилетие ще тлеят потиснатите ярост, гняв и мъст. Но когато изскочат...

А засега се осъществявали неговите реформи. Вместо остарелите неясни закони той създал с "Избраната рада" първия Съдебник - сборник със закони на Московската държава.

От този ден на всяко населено място, което се намирало във владенията на знатен човек, съответствала по закон определена служба. За всяка петдесета десетина земевладелецът трябвало да предостави ратник на кон, а и още запасен кон като добавка, или да се откупи. Сега, вече по закон, всички знатни хора били обединени от едно главно нещо - военната служба на Господаря.

Той се опитал да регулира и отношенията с църквата. Само в някои градове манастирите по време на война предоставяли ратници. А между другото земите на църквата ставали все повече - вече една трета от държавата се намирала в нейни ръце. Умирайки, грешните хора се опитвали да изкупят греховете си и често давали на манастирите своите владения.

Спорът за тези земи разделил рязко руската църква. Знаменитите "нестяжатели" (монашеско движение - бел. П. Н.) начело със стареца Нил Сорский, човек на светия живот, се застъпвали за връщане към времената на апостолите и древното християнство - за аскетизъм в църковния живот. Те проповядвали отказване от притежаването на земя, от селския труд, за да могат в манастирите да се трудят само монасите. Църковните служители, принадлежащи към кръга на Великия старец, разобличавали разврата, който понякога царял в обителите, особено в тези, "където живеели заедно монаси и монахини", рушветчийството, и най-вече - невежеството, безконечните апокрифи и басни, съчинени и преписани от полуграмотни попове.

Но църквата не се отрекла от земята. Съборът през 1531 година обявил "нестяжателите" за еретици. Привържениците на Нил Сорский били подложени на сурово наказание, в тъмницата на Симоновския манастир се озовал знаменитият Максим Грек.

Той бил велик подвижник и църковен мислител, обиколил като младеж цяла Европа, приятел с гениите на Възраждането. Проповедите на Савонарола преобърнали душата му. Той се подстригал за монах, живял в знаменития Атонски манастир, където се прославил с високата си ученост. От Атон бил изпратен в Русия по молба на бащата на Иван, Василий, който искал "да му пратят учен грък". Максим бил посрещнат ласкаво, настанили го в Чудовия манастир в Кремъл. Той превел много богословски съчинения от библиотеката на Великия княз, проверявал църковните книги, в които открил множество грешки - "разпалван от божествена ревност, чистел плевелите с двете си ръце".

Но "много особености" на московския живот не можал да изтърпи. Той обявил, че е "неприлично, неполезно и опасно" монасите да притежават земя, като предизвикал омразата на тогавашния митрополит Даниил. И когато посмял да се противопостави на греха - разтрогването на брака на Василий със Соломонида - чашата на търпението преляла... Така започнали страданията на Максим Грек.

През 1551 година по молба на младия цар бил свикан нов Събор за обсъждане на църковна реформа. На него се събрали йерарсите от цялата Велика Рус. "Темите за обсъждане" от Събора били разделени на сто глави и оттогава той се наричал "Стоглав събор". Останали са въпросите на царя към Събора и отговорите им. Царят говорел за лошата употреба на църковните земи, за грешния живот на много свещеници. С почуда изслушали йерарсите познатите им еретични разсъждения на Нил Сорский и заволжските старци от устата на царя... Отговорите им били ловко уклончиви, те нямали намерение да променят начина си на живот. И великият книжник митрополит Макарий заел своята обичайна позиция в споренето - да не заема никаква позиция. Благодарение на това той останал митрополит през всичките години на променливото Йоаново управление.

Когато Максим Грек молел от тъмницата Макарей за помощ, митрополитът отговарял с класическата фраза: "Целуваме оковите ти... като един от светците, но не можем да ти помогнем..."

Все пак обаче трябвало да отстъпят нещо на царя, "многомъдър и изкусен в спора" - църквата се лишила от правото да придобива вотчина без съгласието на светската власт. Разширяването на църковните земи се забавило.

Иван запомнил завинаги как извъртали, как го мъчели с уловки и, най-вече, не се страхували от неговия гняв. Макар че всичко било толкова ясно - той искал от тях да се върнат към праведния живот и да дадат така нужната на държавата земя! И когато в нетърпелива ярост поискал да изобличи йерарсите, Силвестър не дал. Попът започнал да му обяснява сложността на църковния живот, да иска търпимост: "Църквата не трябва да бъде заплашвана!" Силвестър бил подкрепен от царицата и Адашев.

Той често оставал сам срещу всички тях. И отстъпил... Засега.

Силвестър написал за младия цар безсмъртна книга - "Домострой". Книгата (която в действителност е компилация от древни ръкописи) била създадена по образец на "Поученията на Владимир Мономах", един от любимите прадеди на Иван.

"Домострой" е удивително огледало, в което е застинало изображението на един изчезнал свят. Светът на религиозната и житейска мъдрост, на семейното благочестие на древна Рус, светът на Робството и Властта.

През втората половина на ХІХ век нашият велик драматург Островский ще разкрие пред руското общество неприкосновения свят на търговска Москва. И страната ще разбере изумена: оказва се, че древният свят, описан в "Домострой", е живял и грижливо се е пазел в Русия - в ниските каменни домове на московските търговци...

Робството и Властта ръководят целия живот на Семейството и живота на главната героиня на "Домострой" - знатна жена, болярка или княгиня.

С проклятия за "вкусилата от змията" са изпълнени преводите на множество църковни византийски книги в манастирските библиотеки: "Жената е същество дванадесет пъти нечисто... мрежа за мъжете..." и прочее, и прочее, като включим и знаменития разказ за древния философ, който предпочел да се ожени за лилипутка, казвайки знаменитото изречение: "Избрах най-малката зло". (Впрочем, множество подобни цитати дават и авторите на "Чук за вещиците" - тази блестяща инструкция на инквизицията за лов на "вещици". През целия ХVІ век в просветена Европа пламтели клади, на които били изгорени хиляди жени.)

В Московия "женският въпрос" бил решен не толкова радикално. Решено било "опасното вместилище на греха" да бъде усърдно крито - и болярката "да седи зад двадесет и седем катинара и да се заключва с двадесет и седем ключа..." Към покоите на знатната затворничка води вход и ключът за него е в ръцете на господаря ѝ - мъжа. От затворническия прозорец тя вижда само двора, заобиколен от висока ограда. Тя не може да види дори себе си, тъй като по времето на Иван в домовете няма огледала - те са обявени за "грях", защото през тази вратичка към женската душа, толкова склонна към съблазън, може да влезе дяволът...

Денят на затворничката започва рано. Не слугите трябва да я будят - тя буди слугите и следи как изпълняват своята работа. "Никога да не остава без работа... и ако мъжът ѝ дойде, да седи зад ръкоделието..."

И през цялото време трябва да мисли как да угоди на мъжа си - Властта! Защото животът вътре в дома е огледално отражение на живота отвън. Вертикалът на Властта пронизва московския свят. Господарят е Бог за поданиците си, мъжът е господар и Бог за жена си и слугите. "Жените питат за всичко мъжете си и им се покоряват във всичко..."

Както Господарят строго, но бащински трябва да наказва поданиците си за техните провинения и неподчинението им, така и господарят мъж трябва да наказва небрежната жена. И "Домострой" описва подробно какво трябва да бъде наказанието. Не следвало болярката да бъде бита пред слугите, а насаме. Боят трябва да става с камшик, да не се забравят "полезните правила как да се бие": "По ухото и по лицето да не се бие, и по сърцето да не се бие... да не се бие нито с юмрук, нито с тояга, нито с желязна, нито с дървена" (тези, които не знаели полезните правила, явно често биели и с юмрук, и с тояга). Но разумните и добродетелни хора, "като свалят ризата ѝ" (тук не става дума за еротика и така доброто е запазено), умеят "много вежливо да я поналожат с камшика", а след това да простят на жена си и да се помирят...

В тъмна карета, криейки лицето си, пътува затворничката из града, през стъклото на прозореца вижда живота на обикновения народ. Той е съвсем различен - разюздан, пиянски живот на хора, които не се боят много от дявола. Те имат общи бани - там се къпят заедно голи, омаломощени от парата, често пийнали мъже и жени... "На Рус ѝ е весело да пие" - така казал не кой да е, а сам Свети Владимир! И чуждоземецът Олеарий, дивейки се, описва: от кръчмата излязла пияна жена, паднала на улицата, върху ѝ се нахвърлил пиян мъж и цялата гнусотия се случила пред очите на смеещата се тълпа...

Сред тази бедна, пияна и срамна тълпа ходели юродивите - тези живи светци на Московска Рус...

Ето го, гол човек във вериги, влиза в магазинчето, взема, каквото си пожелае, и си отива. Собственикът само ниско се кланя след него - голяма чест е,  ако при тебе е влязъл юродив. Но и голямо изпитание: ако примеси нещо в тестото ловкият търговец или направи някакъв друг номер за лична изгода, юродивият няма да яде, ще усети всичко с Божия дар и мълчаливо ще хвърли пирожката в снега... Но този път работата е чиста: изяжда пирожката и направо по снега, шепнейки и викайки нечленоразделни думи, тръгва този удивителен светец.

Юродивите... "безумните заради Христос", с чиито страшни думи, а понякога и открито срамни постъпки Бог изобличава нашите пороци, които ние се опитваме да държим в тайна. На тези странни подвижници е изпратено отгоре велико чудо - да пророчестват. Знаменитият юродив Василий Блажений, живеещ в Москва, предвидил големите пожари и се молел в навечерието им... И самият цар Иван говорел за Василий, подложил себе си на постоянни мъчения и понесъл бремето на тежките вериги: "Пророк и четец на човешките мисли".

Един от псевдонимите, с които обичал да се подписва обожаващият самоунижението цар е "Парфений Юродивий"...

Когато Москва погребва Василий, царят ще понесе с болярите неговия одър. В чудния храм, построен на Червения площад, ще намерят покой мощите му и народът ще нарича този храм с името на жалкия бедняк - Василий Блажений.

Самият Силвестър е съчинил в "Домострой" само една, последната глава - "Благослов от Благовещенския поп Силвестър за моя единороден син Анфим". В нея загадъчният поп, появил се от московския огън, споменал за предишния си живот (оказало се, че преди Москва е служил в Новгород). "Ти видя колко сираци и бедни роби от мъжки и женски пол в Новгород и Москва изхраних до съвършена възраст..." Разказал и за житейските си правила: "Ти, сине, всяка обида върху себе си носи и търпи, търпи... Ако се случи обща битка, по-добре удари своя човек, само и само битката да утихне..."

Но спазването на правилата на християнския живот, както учи своя син Силвестър, е важно най-вече защото... "носи полза"!

Но едва ли самият Силвестър мислел така. По-скоро това била единствената и най-лесната възможност да докаже на сина си, че трябва да изпълнява християнските заповеди. Защото, за съжаление, както справедливо отбелязва нашият историк Соловьов, руският човек не се е променил много от ІХ век, от времето на унищоженото езичество. На хората им било трудно да разберат защо трябва да обикнат ближния като самите себе си. Налагало се да се доказва по езически - с позоваване на изгодата.

Поразително съчетание на християнство с езичеството в душите на хората отразява нравите на Московията. Именно затова толкова внимание и уважение се отделя там на църковните обреди - те били своеобразно пречупване в съзнанието на вчерашните езически заклинания.

Тази слабост на душите ще покаже Смутното време...

Завършвайки "Благослова", Силвестър прави извод - за изгодата от своя праведен живот: "Подражавай ми. Виж как съм почитан и обичан от всички, защото съм угодил на всички..."

Но това е грях! Не е възможно "да угодиш на всички", ако искаш "да угодиш" преди всичко на Бог - за това е казано толкова много в Евангелието, което попът така обичал да цитира. И скоро на Силвестър ще му се наложи да изпита тази Божа истина на собствения си гръб.

 

 

ЧАШАТА С КРЪВ

 

Дошло време за поход към Казанското ханство.

Редом с Иван яздел братовчед му, последният уделен княз, останал жив - Владимир Старицкий. Баща му бил погубен в тъмницата от майката на Иван... И ето че царят по молба на Силвестър изкупил греха - пуснал от тъмницата Владимир и го държи при себе си по братски... Засега.

Великият ден на Русия наближавал.

Отначало Иван се обърнал към хана и казанците - молел ги да се предадат, но те, както подобава на храбри войни, отвърнали: "Ще умрем или ще защитим крепостта!" И тогава царят казал на войската си: "Ще изпием общата чаша с кръв, братя!"

Настъпило утрото. В благата тишина звучали само барабани и тръби, когато прозвучали два чудовищни взрива и казанските стени, и отломки от постройки, и останки от хора хвръкнали във въздуха и паднали върху града. Взривен бил барут в подкопани дупки и в стенните проломи нахлула войската.

Вече отблъсквали казанците към ханския дворец, когато започнало срамното - богат и велик бил град Казан и царските войници, като забравили за битката, започнали да грабят. Царят знаел слабостта на войните си, той предвидил всичко - след войската вървели царски хора с оголени мечове, за да не допуснат "опасния срам". Но той не знаел, че надзираващите също ще вземат с радост участие в грабежа.

И ето че вече са притиснали войската му, вече татарските саби режели руските глави, вече се чувал вик на страх и болка: "Секат, секат!", когато Иван се показал на градските врати с нова войска, която решила изхода от сражението. Неговите войни били безпощадни - "труповете лежали наравно със стените"... Но останалите живи казанци отказали да се предадат. Те се опитали да се измъкнат от горящия град и всички загинали. Само на своя хан не позволили да умре - предали го жив.

Иван кръстил татарския повелител - това било символ на победилото православие. Кръстът възсиял над покорения Казан.

Величествен послеслов към татарското иго!

Би трябвало да живее човек в онова време, за да разбере впечатлението от победата. Цвиленето на татарските коне, страшният глас на набега, след който следвали кръв, пожари и робство, могъществото на кривата азиатска сабя - всичко ставало история. Оставала само татарската кръв в жилите на потомците на изнасилените жени и вчерашните завоеватели още дълго щели да напомнят за себе си - с тесните очи на родените руски младенци.

За първи път Западът тръгнал срещу Изтока. За първи път Азия отстъпила. За първи път след татарското робство в Рус се появил млад цар, който върнал великите времена на князете завоеватели. И със сълзи на умиление неговият любимец и безстрашен воевода княз Курбски, заслужил в кървавата сеч прозвището "бич на Казан", славел царя...

А след това дошъл ред на Астраханското ханство. И той го завзел.

Към Астрахан неговите войни плавали по великата река Волга. И те видели развалините на Стария сарай - изоставената древна столица на Златната орда. Колко години в тази татарска столица, "горчив паметник на руския срам", идвали да се поклонят, а често и да намерят смъртта си, руските князе... Но това бил минал срам, пред тях била славата - завладяването на Астрахан.

Между завземането на Казан и падането на Астрахан се случило едно тревожно събитие, впрочем, скоро забравено. А то се оказало по-късно съдбоносно за мнозина... Всичко започнало с това, че Иван внезапно се разболял и болестта му била обявена за смъртоносна.

Всички били сигурни, че душата му се готви да отлети. А по това време княз Владимир Старицкий, братовчед на царя, пуснат от тъмницата, и майка му устройвали пирове! Все едно не Господарят и техният роднина на смъртен одър лижи, а нещо радостно става...

Той бил велик актьор, каквито са били много деспоти. Разболял ли се е, или само си е дал вид, че се е разболял - никога няма да узнаем, тайната е погребана заедно с него. Във всеки случай внезапната болест, толкова внезапно завършила с благополучно оздравяване, му дала възможност да провери много неща...

От "смъртния си одър" той призовал болярите да целунат кръста на малолетния му син - и мигновено добили смелост вчерашните роби, раздали се непокорни гласове: "Не искаме пеленаче, а искаме княз Владимир Старицкий!" И много боляри не пожелали да целунат кръста на Ивановия син. В тъмните коридори на двореца, под ниските сводове на залите се тълпели, шепнели, плетели заговори тези, които тайно мразели Иван и целия род на московските Господари. И били с тях дори тези, които го обичали, защото се страхували, че при малолетния му син властта отново ще завземат временшчиците (временните управници - бел. П. Н.) - роднините на царя, които не обичат Адашев и цялата "Избрана рада". Затова бащата на Адашев, царският любимец, когото царят издигнал от нищото, пожелал да се закълне на Старицкий. И верният му ковчежник, Фуников също решил да премине на страната на Владимир. Те обричали на гибел царския син, защото много добре знаели: болярите ще удушат младенеца, веднага щом баща му затвори очи.

Така завършил този, както по-късно го нарекъл самият Иван, "метеж край царската постеля"... Но най-умни били мълчаливите - те знаели как да действат: "Виж имената им и ги запиши". Добре обучили бащите им московските Господари...

Силвестър се мятал между него, умиращия, молещия да се закълнат на сина му, и метежните боляри. Попът се опитвал да угоди на всички, да помири всички, вместо да упреква тези, които не искат да целуват кръста на законния цар. Уговарял всички - и тези, които искали да бъдат верни на царя, и тези, които се съмнявали... Така се грижел в полза на държавата, като забравил за верността към него, към царя.

Самият Иван пише след това за разбунтувалите се боляри: "Залюшкаха се като пияни... решиха, че сме вече в небитието... като забравиха клетвата към нашия баща: да не търсят друг Господар, освен нашите деца... намислиха... да поставят на престола княз Владимир... а нашия младенец да погубят..."

С велико усилие ги накарали да се засрамят тогава малкото верни на царя боляри, накарали ги да се вразумят. Но те само си дали вид, че са се вразумили. Решили да почакат, докато царят не умре.

А Иван оздравял. Веднъж болярите го намерили седнал на ложето и царят им обявил с насмешка, че Бог го е изцелил...

Веднага след болестта той се отправил на поклонение с жена си и сина си в Кирило-Белозерския манастир - заради чудноватото си оздравяване. От поклонението донесъл разказа за срещата си с бившия коломенски епископ Васиан Топорков, който някога преди замонашването си служел вярно на баща му Василий, а след неговата смърт болярите го лишили от епархията му. Та значи, монахът му казал: "Не позволявай на никого да те учи - самият ти бъди на всички учител. Защото Господарят трябва да учи, а не да се учи, да повелява, а не да се подчинява".

И неподвижно, мрачно било лицето на царя, когато преразказвал на съратниците си от "Избраната рада" думите на стареца. Все едно заветът на бащите, забравен от тях, преразказвал...

Но още е силен авторитетът на Силвестър, още вярва царят в ума на Адашев, още цени Анастасия и попа, и Адашев, прощавайки на околничия неприязънта му към неговите родственици. Не, не смее още Иван да се изправи срещу тях. Но вътре в него вече се разгаря пламък... Дъбът расте бавно, но живее векове - така и гневът, и зломислието на великите тирани. До смъртта си той няма да им прости "метежа край постелята" и след това ще напише на княз Курбский: "Ето с какво ваше доброжелателство се насладихме от вас в дните на болестта".

Така прозвучал първият удар на камбаната. А болярите не чули. Не разбрали...

Впрочем, на невръстния му син не било съдено да живее дълго. По пътя за Кирилов царят имал още една среща, за която не обичал да разказва: в Троицко-Сергиевата лавра той срещнал Максим Грек, на когото най-сетне било разрешено да напусне заточението. И праведникът осъдил Иван за неговото поклонничество. Той го посъветвал вместо да е усърден в поклоненията, "да благотвори на престола", да се погрижи за многото сираци и вдовици, леещи сълзи и намиращи се в беда след "избиването на войската в Казанския поход", за да не се разгневи Господ и да не му отнеме собственото дете.

И скоро глупавата дойка изтървала първенеца му в реката - простудила сина. Младенецът починал още по пътя... Но съдбата била тогава милостива към него. Още двама сина ще му роди любимата Анастасия - Иван и Фьодор.

Минали пет години след болестта. Вече паднало Астраханското царство, а той все продължавал великите си завоевания. Силвестър му предложил да завладее Крим - и цялата "Избрана рада" решила така. Те казвали: страната иска да сложи край на татарското унижение.

В Крим, оттатък Перекоп, продължавал да съществува злият остатък от татарското пленничество на Рус - разбойническото Кримско ханство. По дивия Муравски път - на малки бързи коне, без да палят огньове, без храна - мълниеносно пресичали кримците цялата Рус, опожарявайки и грабейки градовете. И се връщали обратно с ремъчни кошници, привързани към седлата, откъдето се показвали светлоруси детски глави. Историкът ще напише: "Робските пазари в Турция се задъхваха от руси красавици със сини очи и момчета с ленени коси". А търговците, гледайки безкрайната процесия от руски неволници, питали: "Останаха ли още хора в тази страна?"

Но Иван избрал Ливония - изхода към морето, пътя към Европа, на Запад. Ливония (днешните Естония и Латвия) принадлежала някога на великите му прадеди и била завзета от рицарите на Тевтонския орден.

Но от древните войнствени традиции на Ордена останали само предания. Обилните пирове, леките жени и липсата на войни изиграли своята роля - рицарите се превърнали в сити феодали. Потомците на войниците живеели в нега и разкош, дългият мир, превърнал Ливония в земен рай, ги отучил да се сражават. Сега земите им станали лакомо късче, за което мечтаели и Жечпосполита (Полша и Литва - бел. П. Н.), и Дания, и Швеция.

Иван решил да нахлуе в Ливония първи.

Отказът да нападне Крим той обяснил на сподвижниците си с това, че, виждате ли, се страхува от война с Турция, която ще подкрепи Кримското ханство. Членовете на "Избраната рада" се изумили от неговото вироглавство. Те смятали нещата за уредени, защото отвикнали от това, че царят може да не ги послуша. Те започнали да убеждават Иван, говорели му: ако нападнат Крим, може да се противопостави само Турция, а ако воюват с Ливония, ще се противопоставят и Жечпосполита, и Дания, и Швеция - европейска войска, с която няма да се справи макар и многочислената, но зле обучена негова армия...

Съратниците се сърдели гръмко. "Попът... с вас, своите съветници, ни порица жестоко" - ще напише след това Иван.

Той знаел: те са прави! Но това бил главният миг в живота му, отдавна замислен бунт срещу неканените съветници, похитили неговата воля. Стига! Това, което позволявал на младини, сега, в годините на мъжеството си, няма да им позволи! Те, като негови роднини, се осмелявали да се присмиват на решенията му. Многолетното унижение вече свършило.

"Вие гледахте на мене като на младенец... Възрастен човек, аз не исках да бъда младенец... и ако смеех са възразя на най-последния от съветниците, ме обвиняваха в нечестие - пише той по-късно на един от главните си "съветници", княз Курбский. - Не като към владетел се обръщахте вие към мене... с надменни речи".

Всичко, което трупал в себе си, избликнало! И те видели царския гняв и чули яростния му глас: "Ливония!"

Ливонците предвидили войната. Откакто руският цар покорил татарските ханства, те чакали неотвратимото. И затова решили: да не снабдяват Иван с оръжие, да не пускат при него майстори-оръжейници.

Като решил да започне войната, царят-актьор организирал представление: поканил на пир ливонските посланици. Но на щедрия царски пир, където виното се леело като река и масата се огъвала от ястия, на ливонците не дали нищо. Те седели, заобиколени от пиещи и ядящи, но храната и чашите минавали покрай тях. После гладните посланици били изгонени от пира.

След заминалите си оскърбени посланици Иван изпратил "ужасяващ поход". Огромна разноплеменна армия (руснаци, покорени татари, послушни ногайци) нахлула в Ливония. Рицарите се затворили в своите замъци, като изоставили градските посади (търговско-промишлени градски части извън крепостната стена - бел. П. Н.) и беззащитното население на произвола на съдбата. И полудивата азиатска орда палела, грабела, убивала, изнасилвала жените и веднага им разпаряла коремите...

Така започнала Ливонската война, която продължила повече от две десетилетия.

 

 

СТРАШНИЯТ ИВАН

 

А след това паднала и последната юзда, която сдържала страстта му - умряла Анастасия. Смъртта ѝ разделила Ивановото царстване: както някога женитбата с нея била велико и светло начало, така сега нейната смърт станала начало на появата на нов цар.

Анастасия умряла от болест. Но той, който видял толкова болярски злодейства, трябвало да заподозре (и с удоволствие заподозрял) - болярите са я отровили! Макар че, когато Анастасия затворила очи, никой не чул от него никакви обвинения.

Тогава не посмял... Тогава имало само скръб - нечовешка, яростна. Отишла си единствената, която успял да обикне, която го разбирала и обичала. Не се страхувала - обичала го. Следващите ще се страхуват.

Прахът ѝ в бял саркофаг (заедно с праха на майката на Иван и на знаменитата баба София Палеолог) лежи днес под сводовете на мазето на Архангелската катедрала. След като през 1929 година болшевиките унищожили Вознесенския манастир (там погребвали московските царици), древните ковчези били превозени с каруци през Съборния площад до Архангелската катедрала. И София Палеолог, и съпругата на великия Дмитрий Донский, и Елена Глинская, и Анастасия - всички ги чакало страшно преселение. През пробита дупка саркофазите били спуснати в мазето на катедралата...

Аз можах да ги видя. По стръмната стълба, държейки се за вбитите в камъка перила, се спуснах в мазето, изпълнено с бели саркофази. Застанал над разбития саркофаг на майката на Иван, Елена Глинская, където се виждаха белите кости и останките от изгнилите одежди на отровената красавица, гледах намиращия се до самата стена мраморен саркофаг на Анастасия. Там, под плочата, лежеше тази, чиято смърт преобърнала историята на Рус...

По-късно, като решава да обвини своите врагове за отравянето на Анастасия, Иван ще напише на княз Курбский: "Защо ме разлъчихте от жена ми?.. Ако не бяхте отнели моята юница... Нямаше да има кървави жертви".

Кронос е кръвожадният баща на Зевс, който изяжда своите деца... Сега и той ще изяжда поверените му деца - потомците на велики родове.

Скоро след нейната смърт започнали жертвите на Кронос...

Първи паднал Силвестър: омръзнал той на царя. Както сам Иван писал: "Гръм да прогърми, дете да се разболее - във всичко учеше попът да виждаме Боже наказание". На седемнадесет години все още се страхувал, но сега, на тридесет, му били смешни попските "детски плашила".

Падението на фаворитите обикновено означавало тяхната екзекуция. Но той не докоснал Силвестър - помнела още царската душа "страха и трепета" в дните на пожара. "Отнесъл се към попа милостиво" - просто го прогонил от Москва, заточил го сред белите ледени нощи: отначало в Кирило-Белозерския, а след това в Соловецкия манастир. Нека да се учи, да разбере - не може "да се угоди на всички".

Алексей Адашев отправил в Ливония - отначало като воевода, а след това като свой заместник. Но след това не издържал - заповядал да го арестуват и организирал съд над вчерашния си любимец. "Да ни отминава по-често от всички скърби и господарския гняв, и господарската любов..." Не поискал той обаче екзекуцията на Адашев пред очите на радостните боляри и вчерашният царски любимец изведнъж подозрително умрял.

Като погребал любимата си жена, Иван скърбял, но по царски. Нов брак откривал велики възможности за венценосния вдовец...

Започвайки войната с Ливония, той разбирал, че Жечпосполита няма да остане встрани. Бракът с полска принцеса можел да я неутрализира... И само няколко дена след смъртта на Анастасия руски пратеници заминали при полския крал Сигизмунд Втори, който имал две сестри. На пратениците било заповядано да видят коя от тях е по-красива, по-здрава и, най-важното, по-дебела. (Изобилните трапези, задължителният дълъг сън след обяд и отсъствието на движение у знатните хора предизвиквали пълнота, дебелина, които при мъжете били признак на важен човек, имащ право на уважение, а при жените - на необходима част от красотата.) Докато пратениците описвали в подробни донесения коя от принцесите е по-дебела, Сигизмунд отказал на Иван. Полският крал предпочел да получи Ливония и скоро започнал война срещу Господаря на цялата Рус.

Но Иван си намерил половинка. Някога страхът и трепетът пред Бога му помогнали да получи любовта и съгласието на Анастасия, а сега изискването за абсолютно подчинение, омразата към всякакво прекословие и жаждата за отмъщение като че ли създали втората Иванова жена.

Нова владетелка на царската постеля станала черкезката принцеса Мария Темрюковна - дъщеря на кабардинския княз Темрюк, който сега трябвало да му помага при защитата от набезите на кримския хан. "Черна жена" - с черни коси, с очи като горящи въглени, "дива по нрав, жестока по душа"... Източна красота, тъмна чувствителност и бясна избухливост... В двореца дошла Азия. Източната деспотия, насилието - азиатското проклятие на Русия... "Пресветлият в православието", както Курбский наричал младия Иван, изчезнал завинаги...

Сега вместо предишните любимци, мислителите от "Избраната рада", в двореца има други хора. Пият без мярка, веселят се... непрекъснат пир, по-точно - оргия. На многочасовите царски трапези се канят скоморохи (руски средновековни актьори, едновременно певци, танцьори, дресьори на животни, музиканти и автори на повечето от словесно-музикалните и драматичните произведения, които изпълнявали - бел. П. Н.), шутове и даже магьосници, които вече са в царската свита.

Магове и чародеи от Лапландия държи сега православният цар при себе си в двореца! Впрочем, и руските скоморохи се смятали не само за актьори, но и за вълшебници. Това била стаената, езическата Рус, през цялото време съществуваща заедно с православието... По ръмжането на дресираната мечка, която скоморохите водели из градските дворове за народна забава, по звуците на вятъра и дори по човешка следа върху пясък те четели хорските съдби. Скоморохът можел да вземе шепа пръст изпод краката на отминал човек, да изрече магия и да го погуби. Опасни били тези хора - езическа смес от актьори и магьосници.

По време на пировете с шутове и скоморохи, танцуващи с древни смешни маски, Иван обикнал да се забавлява кърваво с гордите боляри.

Когато започнали пораженията в Ливония (битките при Ула и Невел), царят не можел да признае неуспехите на своята армия. За всички беди в държавата, както се полага на един деспот, той знаел винаги само едно обяснение - заговор и болярска измяна... Така загинали двама знаменити воеводи от славния род Оболенски - княз Михаил Репнин и княз Юрий Кашин, участвали в ливонските баталии.

Гибелта на Репнин царят-актьор поставил театрално... По време на пир, когато с викове и подсвиркване край царската маса танцували любимите на царя скоморохи, Иван заповядал на славния воевода да надене скоморошеска маска и също да танцува. Но князът отказал да се присъедини към "прокълнатите от църквата магьосници", с достойнство захвърлил надалеч маската, протегната му от царя.

И царят разрешил този спор между повелята на Господаря и религиозните постановления. По време на вечерня за Репнин дошли в домашната му църква. Снажният болярин стоял на колене - молел се. Убили го до олтара... Заклали в същата нощ царските слуги и роднината на Репнин, княз Кашин - също изчакали да отиде на молитва и го убили, "като напълнили с кръв цялата църква".

Нека знаят: Бог няма да ги спаси от гнева на Господаря. Всички трябва по холопски да почитат отсега нататък една воля - неговата, царската. Тя сега е Божа воля.

И убивал вече царят в църквите, със скоморошеска шеговитост, хилейки се над човешката смърт. Боляринът Никита Казаринов-Голохвастов избягал от царския гняв в манастир и дори приел схима, "ангелски чин". Но царят заповядал да го екзекутират, като казал, усмихвайки се: "Той сега ни е ангел и му подобава да отлети на небето".

Стоварила се първата опала върху княз Владимир Старицкий и старата му майка - царят започнал да изплаща някогашните дългове, за "метежа край царската постеля". Но засега ги оставил живи. Нека да поживеят в страх от очакваното наказание - това е къде по-лошо от смъртта...

Между другото в Ливония останал последният призрак от омразното му вече време - княз Андрей Курбский. Точно тогава Ивановите войски постигнали славна победа край Полоцк - последната като че ли велика победа.

Заради раните си княз Андрей не участвал в битката и това се сторило на Иван подозрително...

Скоро князът бил отзован от войската и изпратен за наместник в Юриев (днес естонския град Тарту). Курбский помнел: гибелта на Адашев започнала с назначаването му за наместник именно в този град. Чул бил князът и за всичко, което ставало в Москва, където усърдно работели топорът и дръвникът...

Било нощ, когато князът повикал жена си и попитал: какво ще пожелае - да остане с бъдещ мъртвец или да се раздели с жив човек? И княгинята избрала... Раздялата била кратка. Той целунал малкия си син и слугата Василий Шибанов помогнал на снажния княз да се прехвърли през градската стена, където в далечината чакали оседлани коне. И Курбский препуснал към Ивановия враг - полския крал.

Вече от Литва княз Андрей изпратил първото си послание до Грозний. Според разказаното в "Степенната книга" (руски исторически документ от XVI век - бел. П. Н.), слугата на Курбский, Василий Шибанов, отнесъл знаменитото писмо в Москва и го връчил пред всички на царя, когато той стоял на Червения вход (рус. `красное крыльцо`, тържествен церемониален вход към царския дворец - бел. П. Н.). Като равен на равен пишел потомъкът на ярославските князе на потомъка на московските "кръвопийствени", според израза на Курбски, князе, които не с военни подвизи, а със "скъперничество и хитрост, слугувайки на неверните" грабители - татарите, са завоювали руската земя...

Пред очите на народа Иван взел писмото, а след това мълчаливо продупчил крака на посланика с острия край на своя жезъл. И, опирайки се на него, бавно четял царят посланието на княз Андрей, а Шибанов търпял нечовешка болка. Губейки кръв, вече умирайки, верният слуга славел своя господар, който го изпратил на смърт...

Между другото, в ответно свое писмо до Курбский, укорявайки княза за това, че е нарушил кръстната целувка да служи на него, на Иван, царят написал: "Как не се срамуваш от своя роб Васка Шибанов? Та той запази своето благочестие и пред царя, и пред народа... стоейки на прага на смъртта, той не се отказа от кръстната целувка пред тебе, като те прославяше и беше решил да умре за тебе..."

След гибелта на Шибанов следващите писма от Курбский достигали до царя по проверен през ХVІ век начин: с тайно подхвърляне в Кремъл. Такива писма се наричали "подметнати"...

"Като приел и прочел внимателно" посланието на Курбски, царят побеснял. Князът го бил опознал добре, стрелите попаднали в целта - всичките укори за избиването на "добрите и силни боляри", имената на погубените от него воеводи, напомнянето за това, че ще се страхува до самата си смърт: от Страшния съд, за безвъзвратно отишлия си праведен живот, а най-важното - от угризенията на съвестта, с които Грозни ще се бори през целия си живот. Той ще се моли, стоейки часове на колене, ще се моли яростно и страстно, за да може след това... да греши без задръжки. И отново да се моли.

"Твоите страсти те терзаят - ще го мъчи тържествуващо Курбски и в следващите писма. - Ти страдаш ден и нощ. Измъчи те съвестта, плашат те виденията на Съда и Закона... и като зверове те обкръжават твоите злодеяния..."

Царят бърза да отговори. Болят раните от отровните стрели на княза... И той сам няма търпение да заклейми оскърбителя. Да пише е неговата стихия. Ако Иван не беше цар, щеше да стане първият велик руски публицист. Анонимният автор, представящ преди своите мисли под имената на Ивашко Пересветов, на своите боляри и дори на Юродивия, най-сетне говори пълногласно от свое име.

Това бил негов отговор не само на опалния княз, но и на всички тайни изменници, "по цялото царство писмо за кръстопрестъпника княз Андрей Курбский и приятелите му". Впрочем, и първият руски дисидент, получил възможност да спори публично с властта, Андрей Курбский, също разпространявал своите послания по градовете. Двамата искали за словесната им битка да знае цялата руска земя.

Както винаги, в гнева си Иван е гениален. Писмото му е страстен монолог. Той явно диктува - лее се живата му реч.

На краткото писмо на княза царят отговаря с множество страници. Това е вик на болка и покаяние, потресаваща искреност, страстно желание да се оправдае... не, не пред Курбский - пред себе си! ("Като пред свещеник лееш словата си" - ще напише насмешливо князът за царския отговор). Но искреността се сменя с любимото Иваново актьорство - посланието гъмжи от безкрайни иронични въпроси към княза. Царят обожава публичните диспути, но умее да се сражава и на хартия.

"Няма да видиш лицето ми до Смъртния съд" - пише му Курбский. "А на кого ще му се прииска да ти види етиопското лице" - парира Иван и веднага избухва във вопли на ярост - следва поток от ругатни срещу княза: "лайно смърдящо", "песолаене", "бясно куче", "бесовско злохитрие"... Но печал сменя яростта: "А ме питаш защо не съм си запазил чистотата? Всички сме хора..." И веднага - презрително високомерие на недосегаем владетел...

Всичко е объркано в царските отговори, както и в душата на царя.

Кореспонденцията им съдържа първата руска полемика за свободата, за властта и за всеобщото холопство в Рус. И, според традициите на нашите полемики, това е спор на глухи - всеки пише само за това, което го интересува, като старателно не отговаря на конкретните доводи и въпроси на опонента.

Курбский упреква Иван за безсмисленото изтребване на болярите и воеводите, които царят заменил с "жалки просяци и угодници нечестиви". А Иван отговаря своето: царят, като Бог, "дори от камък може да въздигне чадата на Адам" и изобщо, "с Божа помощ ще ми се намерят велможи освен вас, изменници".

Курбский пише, че "прелютите и прегордите руски царе... се отнасят със съветниците си като с холопи, а в другите държави просветените велможи не са холопи, а съветници" и те живеят там "под свободите на християнските крале и са много полезни за държавата..." А Иван отговаря: "Своите холопи ние можем да награждаваме и да екзекутираме".

Той искрено не разбира княза. Поданиците имат само една свобода - да се подчиняват. И царят има свобода - да заповядва, да екзекутира и да прощава.

Бягството на Курбский завършва с преврат в душата на Иван. Както винаги, той успял да заглуши в себе си мъчението, родено от писмото на вчерашния си приятел, и си оставил един железен извод: болярите са изменници. Ако най-добрият от тях е нарушил кръстното целуване - на никого не може да се вярва. Топор и меч - само тези лекарства ще излекуват бесовските им души...

В края на 1564 година от вратите на Кремъл излязъл цял керван шейни и каруци. Обявено било, че царят отива на поклонение, но преди това той "никога не отивал така на поклонение"... Безкрайните шейни возели царско имущество, хазната и най-важното - държавния архив. В царската шейна седял Иван със своята "черна жена". Мария Темрюковна плашела хората с огнените си очи и тъмното си лице - редом с придворните болярки тя наистина приличала на "етиопка". С нея пътували: брат ѝ, княз Михаил Темрюкович, децата на Иван, малцина приближени на царя боляри и многобройни държавни служители, дворяни, на които било наредено да вземат със себе си своите жени, деца, коне, оръжие и слуги.

Сред заминаващите били и новите любимци на царя, баща и син - Алексей и Фьодор Басманови. Алексей Басманов - воевода, който не един път спасявал Рус от набезите на кримските татари, вече успял да се прослави печално с усърдието си на царедворец - той изпълнявал сега най-страшните поръчения на своя Господар. Синът му Фьодор станал първи любимец на Иван - без него царят "не можел нито да се весели на пировете, нито да злодейства". С Фьодор, както твърдели мълвата и летописците, "царят се отдавал на содомски грях..."

Заминавали с царя и обеднелият княз Афанасий Вяземский, и малко известният тогава на някого Григорий Белский по прозвище Малюта Скуратов (този безроден човек нямал никакво отношение към великия род на князете Белски). На Малюта било съдено да стане символ на страшното начинание, заради което царят напускал Москва. И него, и много жалки до вчера дребни хора се готвел да постави Иван в замисленото от него дело по-високо от "добрите и силните". На тях вярвал той, защото те му били длъжници за всичко.

Керванът от шейни и покрити каруци, напускайки Москва, излязъл на ярославския път и след кратък престой в Коломенское пристигнал в Троице-Сергиевата лавра.

Царят се молил дълго, но след това, вместо очакваното завръщане в Москва, продължил по-нататък...

Движели се бавно. Едва след месец път царският кортеж стигнал до старото ловджийско село на московските Господари - Александрова слобода. Там спрял царят. Оттам изпратил в Москва две грамоти, които съчинил по пътя.

Вече цял месец в Москва нямало от Господаря никакви известия, когато пристигнали царските грамоти. Прочели ги, както царят заповядвал, на площада - пред целия честен народ.

Все едно продължавайки своя спор с Курбский (или със самия себе си?), Иван огласил в първата грамота списък с измените на князе и боляри, воеводи и дяци (министри), архимандрити и игумени - на тях той "стоварил царския си гняв". Сред безкрайните, старателно изредени обвинения имало страшни: в отравяне на Анастасия, в това, че болярите замисляли да убият децата му...

Втората грамота била към обикновените московски хора, в която царят обявявал, че не им се сърди, "защото нямате никакви вини". Но с изменниците боляри не желае да живее в Москва, поради което му се е наложило да изостави "възлюбения град" и да замине да се скита.

Със страх слушал простият народ царските грамоти. Болярите, които трябвало да уважава, се обявявали за изменници. Но ужасът се състоял в това, че царят ги е напуснал - народът се лишил от свещения деспот, от застъпника пред Бога и от заплахата за нашествията на чужденците. Кой ще ги защити?

В Московската държава хората, по думите на историка, "по-лесно можели да си представят страната без народ, отколкото без цар". И народът в страх искал завръщането на Господаря. Иван пресметнал всичко точно.

При него отишла делегация от свещенослужители. Дълго го молили да се върне и накрая той сменил гнева си с милост. Но условието му било духовенството повече да не му отправя "отвратителни досади" - скучни забрани да наказва изменниците.

Съгласили се. С всичко се съгласили, само и само царят да се върне. Макар да разбирали, че се съгласяват на велика кръв.

Като се върнал в Москва, Господарят обявил нещо невиждано: едва успялата да възникне обединена държава той делял отново - на Земщина и Опричнина.

Опричнина е загадъчна дума... Така в Рус наричали "вдовишкия дял". Той трябвало след смъртта на княза да бъде заделен за неговата вдовица.

Това била все същата игра на царя-актьор: да се представи за унижен, за да се надигне след това страшен и грозен. Сега той играел нещастен, преследван от изменниците боляри човек, принуден да моли в собствената си държава за жалкия "вдовишки дял" на своята майка.

Еднообразни царски игри... По-късно, когато решава да екзекутира болярина Иван Фьодоров, той ще го застави да облече царските одежди, ще го постави на престола и като се кланя унизено, ще му каже: "Виждаш ли, ти седиш на трона ми. Казват, че си мечтаел за това, заговори си градил..." И страшно ще добави: "В моя власт е да осъществя мечтата ти - да те поставя на трона... Но в моя власт е и да те сваля от трона!" С удар на ножа си ще събори нещастника от престола и великият княз ще лежи в локва от кръв - с царското одеяние, в подножието на трона...

Скоро със специален указ царят обявил: по цялата страна най-добрите земи да му бъдат дадени като "вдовишки дял" - Опричнина, а всички останали оставя на болярската Дума - като Земщина. Деляла се и столицата: от едната страна например на Никитската улица започвала Опричнината, а от другата - Земщината.

Така се деляла неуспялата да укрепне, с великата народна кръв отскоро обединена държава. Цялата страна се деляла! От Опричнината били гонени болярите и невзетите за опричници служители. На тях им давали други вотчини и имения - в Земщината.

Опричнината е живот без изменниците боляри, без "добрите и силните". Не напразно в писмото си до Курбский Иван заплашва: "Ще ми се намерят велможи освен ("опричь" на староруски - бел. П. Н.) вас..."

По-късно историците ще видят основния смисъл на Опричнината в изгонването на болярите. Като взел, значи, най-добрите земи, като изгонил от тях предишните им стопани в пустинни и бедни места, царят подкопал болярското земевладелчество, разорил потомците на уделните князе и князчета... Но има нещо удивително - всичко се оказало съвсем иначе! Александър Зимин и други блестящи наши историци са доказали: повечето мразени от царя князе и князчета "преминали благополучно в следващия ХVІІ век... като богати земевладелци"! А екзекуциите и конфискацията засегнали само една, но много определена група от знатни хора - болярите и князете, свързани с уделния княз Владимир Старицкий.

Нима Опричнината, това "странно учреждение", всичката кръв, всичкото разделяне на земята са били замислени за уреждане на сметките с безвластния и жалък княз Владимир? Тогава Иван наистина е "безумен метежник в собствената си държава"! Но не, не е такъв по характер, и умът му е друг - проницателен, възприемчив и страшен. Тук имало едно на ум... И не понесъл леко царят Опричнината - не случайно след завръщането си от Александрова слобода "станал неузнаваем". Изгубил всичките си коси, все едно преживял нервен потрес - от тежкото решение...

 

 

ЕКЗЕКУТИРАНЕ НА СТРАНАТА

 

Като направил Александрова слобода столица на Опричнитата, царят се върнал в Москва. И започнали обещаните екзекуции...

Отишли на дръвника знаменитият воевода княз Шуйский-Горбатий и синът му (царят обикнал да екзекутира с потомците). На площадката баща и син се молели взаимно да си отстъпят мястото под топора - князът не искал да види сина си мъртъв, а той не искал да гледа посичането на баща си.

Но тези първи екзекуции ще изглеждат в близко бъдеще като истинско благодеяние! Скоро царят ще поиска "нови неща в разправите" - и ще изгарят хората живи, ще режат кожата им на ремъци, ще ги пускат във вряла вода... Много неща ще измисли за поданиците си изобретателният Господар на цяла Рус.

Създавайки Опричнината, царят измислил за нея мрачни символи: към седлото на коня си опричниците връзвали кучешка глава и метла. Това означавало - да надушват измяната и да я измитат вън от държавата! И да пазят царя от заговорниците боляри, както вярното куче пази стопанина си. Опричниците станали и тайна полиция, и охрана на Господаря.

Искал отначало царят да има в Опричнината "хиляда защитници срещу изменниците", а набрал шест хиляди. Подбирал ги строго, че, не дай, Боже, да се окаже опричникът свързан роднински със Земщината. А който скрие роднинските си връзки, ще отиде на дръвника, когато дойде време да се екзекутират опричниците...

Чуждите държави не трябвало да знаят за започващата кървава разправа, която Иван приготвил на своята изтерзана страна. На въпросите за Опричнината посланиците на Иван трябвало да отговарят, че в държавата им няма нищо подобно, че всичко това са "селски брътвежи", а "на селските приказки не трябва да се вярва". Но като опричници служели и чужденци - от авантюристи, търсачи на кървави приключения Иван не се гнусял. Един от тях, мерзавецът и палач Хенрих Щаден, ще разкаже с искрен възторг на изумената Европа за своите подвизи.

Но основно в Опричнината служели руски дворяни, юначни, с ниско потекло и бедни. Както е известно, по-алчни от богатите са само бедните, така че опричниците веднага започнали да грабят Земщината. И царят отлично знаел, че ще започнат, нещо повече - желаел това. Щаден пише за един царски указ до съдиите: "Съдете праведно, за да не бъдат нашите виновни".

Опричниците грабели безсрамно и подигравателно - големи юнаци били! Изпращали често при някой търговец слугата си, който подхвърлял някаква вещ или сам оставал с нея в магазина. И тогава опричникът обявявал: моят слуга ме обра и избяга, а търговецът го крие заедно с краденото имущество. Заради това вземали на търговеца цялото му богатство - съдиите съдели "праведно", защото да се изправят срещу опричника означавало да тръгнат срещу Господаря (а по-точно - към дръвника).

Сега всеки опричник можел да обвини всеки земски човек, че му е длъжник. И земският човек трябвало да плати веднага - иначе го биели с камшик пред всички на търговския площад, докато не плати...

Играейки си с думите "опричь" и "кроме" (синоними, означаващи "освен" - бел. П. Н.), княз Курбский нарекъл справедливо Ивановите любимци "кромешници" - хора от непрогледната (на руски "кромешная" - бел. П. Н.) тъмнина на ада. Адово войнство.

Защо Иван поощрявал това грабителско геройство? Имало смисъл - искал да покаже на всички: настъпило е ново време. Нито предишните заслуги в боевете за Отечеството, нито знатният род - нищо няма да послужи за спасение. Има само една защита - да се служи на Господаря...

И още: с Опричнината Властта придобила основната черта, която я прави абсолютна - Страхът пред непредсказуемото и тайната. Никой не знае за какви провинения ще му хрумне на царя да екзекутира... или да помилва? Никой не разбира защо са нужни тайнствената Опричнина, кръвта и зверствата.

И що за странни и необикновени слухове се носят: казват, че царят е станал монах... Всички чакат и треперят - ще има ли още нещо?

Царят актьор измислил в Александрова слобода играта на "манастирско братство". В него влизали най-близките, любимите опричници, а царят бил техен игумен.

Особено било това братство... Към него принадлежал, например, красавецът Фьодор Басманов, с когото, както писал Курбский, Иван "погубвал душата и тялото си" (същото написал в спомените си и опричникът Хенрих Щаден). Веднъж по време на царски пир княз Овчинин упрекнал Фьодор "за нечестното деяние, което върши с царя" и веднага отишъл на дръвника...

Както се полага на манастирски братя, те ставали с изгрева, биели камбаната, ходели в обикновени раса. Но под грубите раса се криели извезани с драгоценни камъни кафтани. Както някога при варяжката дружина на предците му, така и царят се хранел с опричниците на обща трапеза. Но тези "манастирски трапези" приличали повече на безумни оргии.

Той постоянно четял на "братята" свещени книги. Наистина, понякога прекъсвал четенето - слизал в подземието. Там, в създадените от него килии за мъчения, докарвали изпадналите в немилост, там ги изтезавали бащата Басманов, синът Басманови и княз Вяземский - бащите на Опричнината...

Скоро те самите ще заемат места в килиите за мъчения.

Ивановият "манастир" в Александрова слобода, макар и значително преустроен, е достигнал до наши дни. В подземията му, както уверяват пазачите, и досега бродят призраците на нещастниците.

В тези подземия отивал Иван да погледа какво правят с изпадналите в немилост умелите палачи. И, както пише неговият съвременник: "Връщал се радостен".

Но същият съвременник ще разкаже колко ревностно се молел грешният цар: челото си разбивал при молитвите, коленете му хванали мазоли от дългите молитви върху каменните плочи. Пари изпращал в манастирите за помен на душите, които погубил, и "синодици" - списъци с имената на погубените. Всичките имена на своите жертви не можел да назове, пишел неясно и страшно: "А имената им, Господи, всичките..."

"Синодиците" разпращал, защото се страхувал, че душите, погубени от него без покаяние, могат да го мъчат на оня свят... Но се страхувал само от това, че убивал без покаяние... А от това, че убивал, изобщо не се страхувал, защото смятал, че притежава живота на своите поданици. Така, както писал на Курбский: "Своите холопи ние сме свободни да помилваме и екзекутираме".

В своите убийства царят виждал само изпълнение на замисленото трудно дело: да създаде велико послушание, покорна държава - чрез Кръвта. Не така, както го съветвала "Избраната рада", с дълги убеждения, а революционно - да изстреля напред, през столетията, една страна, обезсилена от екзекуции и страх. Страна, която слуша безпрекословно волята на царя.

През 1563 година умрял митрополит Макарий - изключителен човек, велик книжовник, поставил началото на книгопечатането в Рус. Иван започва да му търси подходящ заместник и прави нещо, което на пръв поглед е доста странно: моли Филип Количов, знаменития игумен на Соловецкия манастир, да стане митрополит.

Филип Количов произлизал от древен болярски род, бил известен със своя праведен живот и било странно да бъде канен за митрополит сред вакханалията на опричните убийства, а и плюс това в Рус имало достатъчно йерарси, готови да бъдат сговорчиви и послушни. Самият Количов дълго отказвал - искал отначало да бъде отменена Опричнината, но царят успял да го уговори. Неразбираемо било царското упорство - той познавал добре хората и сега трябвало да се приготви за дълги "упреци" от новия митрополит.

Така и станало. Не спазил Количов обещанието си да не се меси в опричните дела и започнал неговият нескончаем и опасен диалог с царя за всяка болярска екзекуция. И всеки път, като изслушвал митрополита, царят едва сдържал гнева си, само хриптял: "Мълчи, монахо!" Но как да мълчи? Ако митрополитът замълчи за невинната кръв, камъните ще надигнат глас! И Филип не мълчал.

През 1568 година дошъл краят... В черно расо, заобиколен от "братята", царят влязъл в Успенската катедрала и, както обикновено, поискал от митрополита да бъде благословен. Но Филип отказал пред всички хора да благослови православния цар. "Защото не мога да позная - казал той - Господаря нито по одеждата, нито по делата му".

По-нататък всичко се развило така, както било обичайно в дните на Опричнината. На църковен Събор послушните йерарси осъдили митрополита за измислено провинение (особено усърден бил новгородският владика Пимен).

Количов сам предложил на царя да свали от себе си митрополитския сан. Но Иван обичал прекалено много театъра - той помолил Филип да отслужи обедня в Успенската катедрала. В разгара на църковната служба опричниците начело с Басманови нахлули в катедралата, свалили от Филип одеждите му, облекли го в продрано расо и го откарали в далечен манастир.

Царят заповядал да изтребят целия род на болярите Количови. След метежния Филип той изпратил отсечената глава на любимия му племенник. И низвергнатият йерарх целувал и правел кръстни знаци над главата на юношата...

Историята с митрополит Количов изобщо не била странна грешка на царя - напротив, тя е изпълнена с дълбок смисъл. Сега вече на всички станало ясно: никъде няма да има застъпничество, дори самият митрополит не може да помогне нито на хората, нито на себе си, защото има само един закон и една воля - царската. "Своите холопи ние сме свободни да помилваме и екзекутираме..."

Хората като княз Репнин, който някога отказал да надене скоморошеската маска, или като смелия болярин, който разобличавал содомските гуляи на Басманов с царя, си отивали в миналото. Настъпвало всеобщо Мълчание...

Но Господарят все подлагал на изпитание своя народ: твърдо ли е Мълчанието, всички ли се страхуват. И веднъж опричниците влезли в Москва и отвели младите жени на знатните хора - боляри и дяци. Домашните затворнички, които, освен съпрузите и слугите си, не знаели мъже в лицето, били откарани извън Москва. Срещу тях потеглил царят със сина си от Александрова слобода. Започнала оргия, на която би могъл да завиди и Нерон... Най-красивите изнасилвал отначало царят, после ги давали на опричниците. След което върнали жените. Както ще напише Карамзин: "Скоро те умрели от срам и горест". Мъжете им скърцали със зъби, но мълчали.

Все това безумно Мълчание...

А след това той се заел и със семейството си...

Сред Мълчанието гибелта на Владимир Старицкий минала някак си незабелязано. Не случайно източниците излагат обстоятелствата около убийството смътно и различно. Според най-правдоподобната версия царят извикал последния уделен княз с жена му и децата му в Александровска слобода. И там "техният Господар и брат", като се усмихвал, им предложил чаша с отрова. "Чух, че сте искали да ме отровите, а сега ето сами пийте". И семейството изпило мълчаливо чашата.

Съпругата на покойния си брат, монахинята Александра, която заради праведността ѝ наричали "втората Анастасия", царят заповядал да умъртвят. И друга негова родственица, старата майка на Владимир Старицкий, убили заедно с нея по заповед на царя... 

"Изпитанията" на Господаря нямали край. Дошъл ред вече не на хората, а на градовете...

Той избрал Новгород - градът, който бил основан от неговия прародител Рюрик ("Отиде Рюрик при Илмен и построи дървен град, и нарече го Новгород"), градът, в който Рюрик бил погребан. Когато на мястото на Москва още имало непроходими гори, Новгород вече бил велик град. И не само велик, а Господар Велики Новгород - господар на собствената си съдба, невиждана в Русия република, волна и славна, просъществувала триста и петдесет години и пресечена от неговия дядо... Още били живи хората, които помнели битките с московските князе, и камбаната на Софийската катедрала гърмяла, напомняйки за свободните дни. И много имало в Новгород привърженици на Владимир Старицкий и на княз Курбский. Не била там здрава властта на царя и той знаел това. И решил да я заздрави по проверения начин...

За похода срещу своя град бил нужен повод. Така се появил донос, че Новгород "се е свързал с полския крал и иска да се отдели от Московската държава, и още иска да свали царя и да постави на престола княз Владимир Старицкий". Как може едновременно да се преследват тези доста противоположни цели, вече никой не питал. Царят постигнал своето - в смисъла на доносите вече не вниквали.

По този начин се появил първият повод за разправа. А вече след смъртта на Владимир Старицкий в Новгород била намерена зад една икона грамота до полския крал. Как е попаднала там, на нас, живеещите в ХХ век, не трябва да се обяснява. Впрочем, разбирал го е даже Карамзин през ХІХ век...

Като замислил великото клане, царят поискал да получи благословията на свят човек и изпратил своя палач Малюта Скуратов при лишения от власт митрополит Филип.

Подобно на всички деспоти, Иван ценял зрелището на човешкото падение, обичал да наблюдава как обикновените подли чувства - страх, суета, жажда за мъст - движат хората... Не случайно той държал като опричник родния брат на убитата жена на Владимир Старицкий - Никита Одоевский, и племенниците на убития, князете Пьотр и Семьон Пронский, и управителя на двореца му, Андрей Хованский... Радостно му била да гледа жалкото им старание да му служат - на него, убиеца на техния сродник и господар.

Като изпратил при Количов кървавия Малюта, царят много разчитал на страха на Филип и на омразата му към предалия го новгородски владика Пимен, който трябвало да пострада в идната сеч. Но царят се излъгал - Филип отказал да благослови бъдещата кръв и казал: "Благославя се само за добро дело".

И тогава Ивановите поданици получили поредния урок: Филип бил веднага удушен от усърдния Малюта.

С великата опрична войска настъпил Иван към Новгород. Като започнал от Клин, превърнал всичко в пустиня, Твер изгорил до основи...

Новгород бил обкръжен. Отначало ограбили разположените наблизо манастири. Биели монасите до смърт, а тези, които останали живи, разпратили по далечни манастири. След това "започнал великият цар да громи Новгород".

Безстрашно потопил той в кръв беззащитния град. По хиляда човека на ден докарвали на съд при него и при любимия му син, Иван, който във всички злодейства бил редом с баща си. И те съдели хората, и ги измъчвали преди смъртта им. Горели ги живи, посичали ги и ги набивали на кол, давели ги във Волхов, а който успеел да изплува, опричниците му разбивали главата с канджи.

Според летописа Господарят избил шестдесет хиляди новгородци. И като ги избивал, не забравял да се моли: "А имената им, Господи, всичките..."

След което събрал жалката шепа останали живи граждани, на които отнел всичкото имущество, и поискал от тях да се молят "за нашето управление... А що се отнася до вашата кръв, нека да заплатят за нея изменниците".

И се проточили коли с награбена плячка след отиващата си опрична войска. Хенрих Щаден разказва: когато тръгнал на поход, имал само един кон, а се върнал с двадесет - впрегнати в шейни, пълни с богатство. И как е придобивал това богатство, Щаден също разказал, без да крие: влязъл в богатия двор на една новгородска княгиня и с ловко мятане забил топор в гърба на стопанката, която ужасена се опитала да избяга от него. След това, като прекрачил окървавеното тяло, "се запознал с обитателките на стаята за женска прислуга". Добре се запознал... Но така се уморил от грабене и любовни утехи, че "нямал повече сили" да изнасилва и граби - ограничил се с двадесет шейни.

А новгородския владика Пимен Господарят пощадил, но по свой начин - организирал весело представление. Опричниците надянали на владиката скоморошеска маска и отпразнували сватбата му с... една кобила! И заповядал царят на Пимен да тръгне с тази кобила за Москва, като свири по пътя със свирка. И той тръгнал! Тръгнал владиката, като платил за живота си с позор...

Пред тях бил Псков. В града се молели и очаквали разправа. Но екзекуциите и грабежите тъкмо започвали, когато градът бил спасен. Не от жителите - те безропотно се подчинили на настъпващата банда главорези начело с техния Господар. Градът бил спасен от знаменития псковски юродив.

Царят поискал да го види и юродивият дошъл с голям къс сурово месо в устата. Иван се смутил и го попитал: "Защо ядеш месо, нали сега се пости?" - "А ти си още по-лош - човешко месо през пости плюскаш" - отвърнал юродивият. И се уплашил господарят на цяла Рус. От никого не се страхувал - от светия човек се уплашил. Напуснал Псков...

Но в това прекрасно летописно предание не всичко е истина. Царят разбрал: задачата е изпълнена. Даже мисълта за непокорство станала невъзможна в опустошените градове и души. Сега това били покорни роби, които се осмелил да защити само един юродив.

Като гледал безкрайните коли с плячка, които карали неговите опричници, и като си припомнял страшните думи на юродивия, царят разбрал, че е превишил мярката на грабежа и кръвта. И веднага си помислил за "отговорните". Така е винаги при тираните: някой трябва да е виновен за пролятата от тях кръв...

И още: при вида на своите горди, весели опричници той разбрал: пред него са последните хора, които се чувстват свободни в Рус, забравили какво е страх. Страх пред царя.

И веднага след завръщането той им припомнил.

Отначало имало следствие и съдебно дирене в Александрова слобода, където главните опричници били обвинени в това, в което дотогава обвинявали другите - в измяна на Господаря. На тях, разправилите се с Новгород и Псков, им било вменено... сътрудничество с Псков и Новгород в желанието им "да се отметнат към полския крал"! Такъв бил царският хумор.

Под умелите изтезания си признавали това безумие опричниците, които още до вчера умело изтезавали другите - княз Афанасий Вяземский, бащата и синът Басманови. Опричниците били безпощадно изтезавани от... опричници.

Стотици места за екзекуции били издигнати в Москва и стотици палачи застанали до дръвниците... Бесилките се наредили край цялата кремълска стена, но нямало тълпи, хората не дошли. Гражданите се затворили по домовете си, улиците опустели - Москва решила, че е дошъл нейният ред, че царят е намислил да се разправи със своята столица. Никой не отивал на площада, всички в мълчание и ужас чакали покорно.

Но какво е царското представление без хора? Изкарали ги навън и царят успокоил тълпата: не към тях, обикновените хора, е неговият гняв, а към "добрите и силните".

"Прав ли е моят съд? Отговори, народе!" - питал царят тълпата. И народът привично отговарял: "Прав си за всичко, Господарю! Нека умрат изменниците!"

Показала се процесия - водели първите осъдени. Но бесилките край кремълската стена не били за тях, за бесилките те само можели да мечтаят. Царят се погрижил екзекуциите на опричниците да не отстъпват по изисканост на екзекуциите на техните жертви. И няколко дена продължавали техните мъчения, наблюдавани от главните палачи - двамата Ивановци, баща и син.

Преди разправата "прочитали вината" на осъдените. Дякът Висковатий, верен слуга на Иван, завеждащ царската външна политика, бил обвинен, че служи на полския крал и искал той да превземе Новгород и Псков, а още, че служи на кримския хан и го призовавал да заграби Рус, и още, че служи на Турция и искал "да откъсне" към нея Казанското и Астраханското царство... "Многогрешният изменник" стоял сега до стълба и за тези негови "измени" опричниците весело режели парчета от тялото му.

А Иван вече знаел: утре много от тези веселяци ще се люлеят на приготвените бесилки...

Висковатий бил съблечен гол: окачили го на ченгел и го посекли. След това на площада бил поставена високо каца с кипяща вода. Дошъл редът на ковчежника Никита Фуников, женен за родственица на вчерашния главен опричник Афанасий Вяземский. (Самият Вяземский вече бил убит с изтезания.  Нямало ги на площада и Басманови. Те умрели страшно: царят, както винаги, поискал да види човешката подлост и заповядал на Фьодор да убие баща си и той го убил. След това умъртвили и вчерашния царски любовник. Щедро се избавил царят от своите грехове...).

Фуников, на когото царят не простил участието в "метежа край царската постеля", бил облят отначало с вряла вода, а след това със студена и кожата му се смъкнала. Жената на дяка била съблечена и я "влачили с въже", докато не умряла. А младата дъщеря царят дал на сина си - нека се позабавлява! Страшен бил Господарят... Но както е казал историкът: "Той можел да убива, но не можел да учудва". Към най-страшните злодейства, към най-нелепите обвинения хората отдавна привикнали. За справедливост, за ближните си вече никой не мислел, всички искали само едно - да оживеят.

 

 

ТРЕТИЯТ РИМ

 

Той организирал удивителен пир за своите приближени (по-точно за тези, които все още са останали живи). Както винаги на разкошните му пирове, поразяващи въображението на чужденците, върху злато и сребро поднасяли до четиридесет различни ястия - агнешко, телешко, дивеч, гъски, патици... Както винаги, гостите били черпени с вино, донесено от чужбина.

Разнасящите ястията столници казвали според обичая на пируващите: "Това ти го изпраща царят". Получилият ястието ставал и благодарял на бащата Господар. По същия начин обикаляли около пируващите с виното: "Царят те дарява с тази чаша". И също така ставали гостите и благодарели на щедрия стопанин.

Но вино на този пир имало много повече от обикновеното. Безкрайно дарявал в този ден Иван на пируващите своите царски чаши, много часове наред поил гостите. Защото царят в този ден чакал кога ще се развържат болярските езици и наредил да се състави списък на пиянските приказки...

Съставили. Излязло, както пише летописецът, че: "С всякакви глуми се глумили болярите, песни срамни пели и срамни слова говорели..." Но нищо забранено така и не чул царят. От никого не чул, макар че на всекиго бил екзекутирал родственик или приятел.

Приказките били неразумни, но смирени.

И така, целта била постигната. Третият Рим, за който мечтаел, бил построен. Това, към което се стремели прадедите му - покорност на болярите и народа, - той успял да направи абсолютно. Вече нямало кой да противоречи на царя.

И той вече не бил просто цар. Той станал Богочовек - Иван Грозний.

Това е истинската цел на Опричнината, а не някаква си жалка мъст към някакъв си жалък княз... Сега му принадлежало всичко. Огромната страна станала негова вотчина, в която той се разпореждал като истински владелец. И закон там била само неговата воля.

Сега той можел да осъществява всякакви реформи - и веднага, а не така, както го съветвали жалките съветници от "Избраната рада". Някога не можал да застави Стоглавия събор да ограничи нарастването на манастирското земевладелчество - сега направил това мигновено. През 1580 година просто забранил на духовенството да купува занапред нови земи и на никого изобщо не му хрумнало да обсъжда царското решение.

А на следващата година направил още една крачка към окончателното прикрепване на селяните към земята: ограничил правото им да отиват от един собственик при друг на Юрев ден (26 ноември, когато селяните можели да сменят по свое желание помешчика, при когото да работят - бел. П. Н.). Сега многочислената класа от нови роби се трудела за неговите служители. Мирно, без всякакъв ропот поднесли селяните свободата си на страшния цар.

Безумно Мълчание...

Богочовек... В този облик той приемал чуждите посланици. В огромна зала, изписана с библейски сцени, на златно възвишение стоял неговият трон. Образът на Спасителя - отдясно, ликът на Богородица - точно над трона. Много придворни с дрехи от брокат, подплатени със самури, обсипани със скъпоценни камъни, се тълпели в залата...

И изведнъж настъпвала тишина, все едно целият дворец умирал. Неподвижно стояла стражата около трона - в атлаз и кадифе, със златни вериги на гърдите. Проблясвали, отразявайки множество свещи, брадвичките на пазачите.

Появявал се той - в златно одеяние с диамантни копчета. На главата му - свещената шапка на Мономах. В ръката му - златен жезъл.

Посланиците връчвали грамоти и веднага по негов знак придворните излизали, за да сменят облеклото си и да се явят в залата като бели ангели - в бели одежди, обшити с хермелин. Те се преобличали в царския гардероб, там оставяли предишните си разкошни облекла. Защото всичките тези блестящи одежди принадлежали на царя - както и животът на хората, които ги обличали.

Той показал на англичанина Флетчър своята съкровищница. До смъртта си не можал да забрави потресеният чужденец планините от бисери, изумруди, сапфири, рубини, златни и сребърни съдове... Там се намирало всичко, което натрупали пестеливите предци на Иван, всичко, което отнел от екзекутираните князе, всичко, награбено във Велики Новгород, който създавал векове наред своето богатство.

Той бил най-богатият Господар на най-бедните поданици.

Сега  излизал, заобиколен от огромна свита, на коне с великолепна драгоценна сбруя. Напред препускали по трима князе и боляри. В охраната на царя имало до петстотин стрелци. Все същото явяване на Богочовека.

Нито едно дело вече не се решавало без него - той сам четял всичките челобитни и сам отсъждал. Стопанин на земята и холопи... Така възникнала Ивановата страна, където още по времето на баща му, както пише пътешественикът барон Херберщайн, "робството, несъвместимо с духовното благородство, беше всеобщо... защото самите велможи се наричаха холопи на Господаря". "Ние служим на Господаря не като вас" - казал на барона един от тези велможи холопи.

Размишлявайки над самодържавието в Русия, Карамзин се пита: "Не зная дали характерът на народа е изисквал за Русия такива самодържци, или самодържците са дали на народа такъв характер?"

"И едното и другото. Защото само абсолютното, Великото самодържавие е способно да създаде Велика Русия". Така отговорили те - отначало Иван, след това неговият Ученик. С всичките си дела отговорили!

Но абсолютната власт развращава абсолютно и тиранинът непременно се разболява от последиците на тиранията. Измисляйки престъпления, той постепенно сам започва да вярва в тях. Подозрителността като мания е задължително наказание за тиранина.

А съществуването на Богочовек непременно поражда болезнена самота...

Не минала една година от масовите екзекуции на Червения площад и навлязъл в Рус кримският хан Девлет Гирей. Царят излязъл срещу него с опричната войска и... неочаквано избягал от хана, уплашил се да влезе в бой. Като оставил Москва, той отвел войската в Коломна, оттам в Александрова слобода и по-нататък - в Ярославл. Беззащитната Москва била изоставена на произвола на съдбата.

Така се страхувал. Но не от хана! Страхувал се от изменници боляри, които могат да го предадат на хана. Повярвал... В собствените си басни повярвал!

Ханът стигнал до Москва и запалил предградията. Много страшни пожари познавала Москва, но като този огън още не знаела. Спасявайки се, хората се хвърляли в реката и там потъвали. А когато пожарът угаснал, нямало кой да погребва и оплаква мъртвите - не останали жители във великия град.

Девлет Герей гледал от Воробьови гори изчезналата в огъня Москва и разбрал, че вече няма какво да прави там. Градът повече не съществувал. И ханът се върнал в Крим, като подгонил натам хиляди руски пленници.

От Крим той изпратил посланици в опожарената Москва. И написал презрително на Иван: "Разграбих твоята земя и я изгорих... Ти не дойде да я защитиш, а се хвалиш при това, че си московски цар. Ако беше храбър и се срамуваше, нямаше да се криеш... Но аз не искам твоите богатства - върни ми Казан и Астрахан..."

В жалка черна одежда посрещнал царят актьор посланиците. Дълго им обяснявал, че не му е останало нищо: всичко татарите изгорили и разграбили. Така юродствал, а след това предложил да даде само Астрахан, за да постави там ханът своя син, но... до него да стои московски болярин. И данък на хана предложил да плаща.

Посланиците оставили на царя подарък - кинжал, с който преди мизерията и позора на бъдещата гибел да сложи край на живота си. Ханът обещал пак да дойде в Рус.

По това време на Иван сигурно му се е струвало, че сенките са оживели - случило се всичко, за което предупреждавала "Избраната рада". Швеция и Жечпосполита станали негови врагове. Войната с Ливония заплашвала да завърши безславно - да води война на два фронта той не можел...

На следващата година Девлет Гирей потеглил отново към Москва. Този път Рус и царят били спасени от воеводата Михаил Воротинский - намиращ се в опала, мразен от Иван горд болярин. Много години прекарал прославеният воин в тъмницата и на заточение, а сега Иван бил принуден да му връчи съдбата на страната. Нямал избор: всички знаменити воеводи вече оставили главите си на дръвника.

Воротинский не излъгал надеждите: на подстъпите към Москва, край Подолск, той срещнал войската на хана и я разбил. Ханът дал второ сражение, но и то завършило с кърваво поражение за кримците. Войската на Девлет Гирей престанала да съществува. Ханът вече нямал сили да повтаря набезите.

Както се полага на тиранин, Иван не простил на Воротинский победата над жалката му страхливост. Воеводата ще бъде обвинен в измяна и ще го подложат на любимото на царя изтезание - дълго ще държат тучния болярин над горящи въглени и след това ще го убият...

А Москва бързо била построена наново. Умирали от глад и непосилна работа, но я построили наново. Защото така заповядвал пресветлият Господар Йоан Василевич.

Царят актьор не забравя за играта: няколко години след като кримският хан изгаря Москва, Иван отново разделил държавата. Сега в Земщината той назначил... цар! И цар станал един... тиранин! Безвластният касимовски хан Симеон Бекбулатович, който бил коронясан в Успенската катедрала!

Цяла година, за изумление на бъдещите историци, Иван опиянено играел тази загадъчна игра. Той пишел унизителни челобитни на Симеон, величаел го с "Велик княз на цяла Рус", а себе си наричал само "Велик княз Московски". Симеон седял на златен трон, а царят заемал на пейката болярско място...

Но това не било мазохистко безумие. Това било политическо шоу, изпълнено със смисъл. Като се кланял на жалкия татарски хан, Иван сякаш напомнял на Рус кой е нейният освободител от татарското иго, кой е завзел Казан и Астрахан, кой е превърнал някогашните страшни ханове в жалко посмешище, предмет на царски разигравки.

На следващата година играта омръзнала и царят махнал от трона нищожния Симеон. Той си свършил работата: напомнил за великите подвизи на Иван.

В Ливония се разразила катастрофа. След смъртта на Сигизмунд сеймът избрал за крал Стефан Баторий - унгарски рицар, велик воин. Баторий нанесъл съкрушителни поражения на отслабената от терора на царя руска армия. Скоро цяла Ливония била напусната от Ивановата войска.

Баторий навлязъл в Рус, обсадил Полоцк. Царят с войската се намирал близо до града, но (за кой ли път!) избягал от боя. Полоцк паднал.

Бил обсаден и Псков, но гражданите се отбранявали героично и не позволили градът да бъде превзет...

Започнали трудни преговори за мир. Баторий искал да получи вече не само Ливония, но и руски градове.

Враждуващите страни си разменяли саркастични писма. Иван съобщил на Баторий, че той, Господар по рождение, е получил своя трон в наследство от прародителите си, с Божията воля, а не "по желание на многометежната тълпа". Така презрително той намеквал за избора на Баторий за крал. Но неговият противник също бил силен в сарказмите - отговарял на Иван, че не би следвало да се гордее с това и да забравя, че е син на дъщерята на полски беглец, изменник.

Така се препирали. Иван корял Баторий: значи, вместо да се договорят, продължава да пролива християнска кръв. А Баторий му отговарял, че знае начин да прекратят войната веднага: нека се срещнат с Иван очи в очи в рицарска битка, който спечели - той ще бъде победител. Иван не отговорил на призива.

Накрая сключили мир. Доблестта на защитниците на Псков спасила руските градове, но Иван загубил цялата Ливония, някога завоювана от него.

Мирът с Швеция бил още по-унизителен: Иван се лишил от почти цялото крайбрежие на Финския залив, земи, принадлежащи на Велики Новгород. Такива били плодовете на кървавото самовластие, унищожило славните воеводи. Слабостта на грабителската и развратена опрична войска била доказана.

Личния живот на царя след смъртта на Анастасия отразяват собствените му думи в послание до Кирило-Белозерския манастир:  "Горко на мене, окаяния!.. Горко на мене, грешния! В пиянство, в блудство и прелюбодейство живея..." Така с упоение, но без всякакво преувеличение заклеймява себе си царят.

Но "ако не сгрешиш - няма да се покаеш", и всичко продължавало... В преданията на Алаксандрова слобода останали и необичайни спомени за голи девици, в които "братята" опричници стреляли с лъкове, и разкази за по-привично използване на голите девици. Ако се съпостави всичко това с предишния му живот, царят имал право да се хвали на англичанина Горсей, че е "изнасилил хиляди девици".

През 1569 година умряла омръзналата му Мария Темрюковна, с която царят се скарал жестоко преди смъртта ѝ. Не била болна и изведнъж умряла. И кой знае защо след нея набързо бил екзекутиран и брат ѝ. Царят, естествено, обвинил болярите, че са отровили жена му.

През октомври 1571 година той се оженил за Марфа Собакина по произход от коломенските богати вотчинници, но само след три седмици тя умряла. Царят побързал за обяви, че е била много болна, макар че това било невероятно - царската невеста била прегледана от опитен лекар.

Да се ожени за четвърти път не можел по църковния устав, но йерарсите трябвало да се смирят - наложили на царя епитимия и позволили... И през април 1572 година той се оженил за Ана Колтовская. Не минала половин година и красавицата била изпратена в манастир.

През 1575 година петата му жена, Ана Василчикова, умряла само една година след сватбата и женолюбивият цар отново бил свободен. За шести път (вече без венчавка) Иван взел за жена Василиса Мелентиева, вдовица на дяк. Нея той скоро подстригал за монахиня, защото я забелязал "да гледа княз Иван Девтельов, когото екзекутирали". Василиса приела щафетата на смъртта от предишните жени - скоро умряла.

За седми път неуморимият цар се оженил за Мария Нагая. Шафери на сватбата били Борис Годунов и Василий Шуйский - бъдещите герои на Смутното време. Така призракът на бъдещото Смутно време се появил в двореца...

Към края на живота си той се превърнал в развалина. Антропологът Герасимов, който проучил скелета му, открил значителни солни наслоявания в гръбнака на царя, които би трябвало да са му причинявали много остри болки, предизвиквайки пристъпи на ярост. Лошите болести, постоянното преяждане и пиянството по време на пировете, неподвижността (той вече не можел да язди на кон) го довършили. Бил старец, когото понякога даже носели. Но все още страшен, кървав старец...

Сменяйки безкрайно руски жени, Иван не преставал да мечтае за династичен брак. След неуспешно сватосване с полска принцеса, решил да опита щастието си с шведска. Все същата мечта - да се сроди за съюз в Ливонската война.

Той поискал да се ожени... за жената на намиращия се в затвора шведски принц Юхан и водел преговори с изпратилия го там крал Ерик. За Стокхолм на сгледа вече заминали руски посланици, но по това време, за негово съжаление, принц Юхан не само излязъл от тъмницата, но и сам седнал на трона, сваляйки Ерик. Така че на Ивановите посланици се наложило да се обясняват с новия крал, да заявяват, че невинният им Господар е бил измамен...

Опитвал се да се сроди и с английската династия.

Всичко започнало от опитите на англичаните да обсебят търговията с Русия. В Лондон била основана Московска компания и макар че няколко нейни кораба потънали (два край бреговете на Шотландия и два в Бяло море), търговията започнала.

Царят решил да използва големия търговски интерес на англичаните. Обичащият да пише Иван започнал да бомбардира английската кралица Елизабет с послания предложения: "Отсега нататък Англия и Рус трябва да бъдат във всички дела заедно". Той предложил да бъде сключен договор: кралицата трябвало да забрани на своя народ да търгува с неговите врагове - поляците, да позволи да отидат в Московия корабни майстори "и да донесат със себе си в Рус оръдия и оръжие". И още една забележителна точка имало в договора: "Ако някой, Иван или Елизабет, по свое нещастие бъде принуден да остави своята земя, то ще може да живее в държавата на другия без страх от опасност, докато мине бедата и Бог промени делата му..."

Това бил все същият параноичен страх от възмездие...

От Англия в Рус пристигнали двама, на които било съдено да обърнат върху себе си вниманието на страшния цар.

Единият от тях е някой си Елисей Бомел (така го наричали в Москва). В действителност това бил вестфалецът Бомелиус, който учил медицина в Кеймбридж и се занимавал с астрология, при това толкова успешно, че лондонският архиепископ го изпратил в затвора като магьосник. Оттам го взел в Рус посланикът на Иван, като знаел любовта на Господаря към маговете.

В Ивановия дворец астрологът Елисей се развихрил. Той приготвял отрови, които избавили Иван от ненужните князе (и явно от някои от жените му). Станал царски любимец и съветник, от него се страхували и го мразели... Но сведущият в небесните дела вестфалец не разбирал колко опасна е любовта на владетеля на земните дела. За пореден път мъките на царската съвест поискали жертва - трябвало да се намери виновник за несправедливите екзекуции... За всичко бил обвинен Бомелиус - и за това, че погубвал хора с отрови, и за това, че "с влъхвуване внушавал на царя да убива добри хора"...

Летописецът пише: "Бил Елисей негов приближен любимец... искал да отвлече царя от православната вяра... подсторвал го да убива родове княжески и болярски..." и магьоснически внушавал на боголюбивия цар "да избяга в Английската земя, а останалите боляри да избие".

И любимецът на царя Бомелиус бил изгорен.

Другият пришелец от Англия бил много по-късметлия. Казвал се Антъни Дженкинсън и бил агент на Московската компания - един от онези англичани, които по-късно ще завоюват за своята страна целия свят.

Европа, Африка, Рус - това са маршрутите на този неуморим човек. От Москва отишъл в Азия: Бухара, Самарканд... Участвал в сражения, много пъти бил на косъм от гибелта, но оставал жив. На стотици камили, без охрана, карал своите стоки, като се разорявал и отново забогатявал. Само такъв живот ценял... В Лондон се появил с чернокоса красавица, която представил за дъщеря на хан и я подарил на кралица Елизабет.

Този човек избрал Иван за посредник при деликатното проучване. Елизабет била вече на четиридесет години (три години по-малка от Иван), но могъщата владетелка не била омъжена... Като не желаел да се изложи, гордият цар този път решил да избегне кореспонденцията и да изясни перспективите на брачния съюз чрез Дженкинсън.

Елизабет свикнала да отказва умело на тези, които искали ръката ѝ. Тя съобщила на поредния претендент, че е решила да остане девствена, защото се е венчала за своята нация. Пеликанът, който изтръгва от гърдите си късчета месо, за да нахрани гладните пиленца - ето символа на нейния живот в името на своя народ... Логиката на кралицата, която обичала да казва на своите поданиците си: "Може би ще имате много по-известен господар, но никога няма да имате по-обичащ ви", едва ли можела да бъде разбрана от Иван, който се разпореждал с живота и смъртта на своите поданици както намери за добре.

От "отказа на кралицата" Иван изпаднал в обичайната си ярост и изпратил послание, в което се постарал да ѝ обясни кого е отхвърлила! Той е Господар по рождение, владеещ хората като холопи, а "твоите боляри с моя посланик все за търговски дела говореха... нима вместо тебе твоите хора владеят държавата?" - саркастично питал царят и завършил писмото си със знаменитата фраза: "И стоиш си ти с девическото звание като обикновена девственица". В това изобличение на късната девственост на кралицата звучала наивната злоба на отхвърления жених.

Обиденият цар нанесъл ответен удар - всички привилегии на английските търговци били отнети. "Московската държава... и без английските стоки не беше бедна" - пише на Елизабет царят.

Умната кралица е можела да чете само с усмивка тези оскърбления - тя вече разбрала яростния характер на царя деспот. Но Иван мислел за себе си, а тя трябвало да мисли за английската търговия и за приходите на "възлюбеното Отечество". И скоро Иван получил миролюбиво писмо, в което тя написала: "Никакви търговци не управляват нашите дела, а ние сами се грижим за тях". И като укротява гордостта на Иван, съобщава колко сложно е да дружи с московския цар: "Много господари ни писаха, молейки ни да прекратим дружбата си с вас, но никакви писма не можаха да ни подтикнат да изпълним тяхната молба".

Като доказателство за своята дружба кралицата изпратила в Москва своя медик Робърт Якоби, а също аптекари и бръснари, които трябвало да се грижат за драгоценното здраве на царя. С медика Иван подел веднага любимия си разговор: няма ли за него в Англия подходяща невеста - вдовица или девица, родственица на Елизабет?

И Якоби лекомислено казал името на племенницата на кралицата - Мария Хастингс...

Иван тутакси се развълнувал и наредил на Афанасий Нагой, роден брат на жена му (!), да разпита подробно за възможната невеста, след което в Лондон веднага бил изпратен на сгледа царският посланик  Фьодор Писемский. Той трябвало да донесе портрет на невестата и да съобщи подробно, дали е прилично едра, дали е бяла... На посланика били дадени инструкции: ако кажат, че Господарят е вече женен, да отговаря, че той е взел за жена дворянска дъщеря, не според царското си положение. И ако племенницата на кралицата е достатъчно едра и "достойна за великото дело", да обяви, че Господарят ще остави своята жена и ще се ожени за Мария Хастингс.

Елизабет, която се била наслушала за любовните подвизи на Иван, решила да спаси своята племенница. Тя казала на посланика: "Чух, че Господарят обича красавици, а моята племенница не е красива... Освен това, девицата лежи от едра шарка и не може да ѝ нарисуват портрет, защото сега е болна..."

Писемский се съгласил да чака, докато Мария оздравее.

Елизабет задала ехиден въпрос: "Вярно ли е, че жената на Господаря, както чухме, е родила син?" (Мария Нагая наистина родила - царския син Дмитрий).

Писемский отговорил според инструкцията: "На глупави приказки не вярвайте".

Опитвали се да отвлекат посланика с лов и всякакви съблазни, но той бил непреклонен - трябвало да види невестата и да занесе портрета, защото знаел с какво ще свърши неизпълнението на царските желания. Кралицата трябвало да покаже Мария на упорития руснак. "Висока, с тънко лице, сиви очи, руси коси" - написал възторжено Писемский на Иван.

Но Елизабет решила да прекрати комедията. Заедно с Писемский, който отнесъл желания портрет, в Москва бил изпратен английски посланик - да обясни на жениха, че Мария е недостойна за него, че тя "е много болна от греховете си, а и вярата си не иска да промени", поради което не може да приеме нито православието, нито предложенията на царя...

Велика трагедия изместила скоро матримониалните грижи. Иван убил сина си. По-страшно възмездие не можело да има.

Разказът за това как Иван в порив на гняв сразил любимия си син със смъртоносен удар на жезъла е легенда. Иван не просто го убил - той го бил до смърт... Боляринът Борис Годунов, който се опитал да се намеси, бил целият в рани, а царският син боледувал няколко дни след зверския побой и едва тогава умрял. Отварянето на ковчега потвърдило това: черепът на младият Иван бил така натрошен, че Герасимов не успял да възстанови лицето.

Зверският побой опровергава известната версия, че убийството станало заради глупав спор: царят направил забележка на жената на Иван заради неподходящ тоалет, синът се застъпил, а баща му в пристъп на ярост го ударил... За да се убие така, били необходими сериозни мотиви.

Впрочем, от онова смътно време до нас са достигнали и други версии - за тях са писали съвременниците. Постоянният маниакален страх, придобил власт над деспота, го карал да подозира дори сина си. Царят се плашел, че синът му прилича толкова много на него, че смее да осъжда предаването на Полоцк и да иска да оглави войската в Ливония. Той вече носел в тайниците на душата си ужасната мисъл: синът му крои планове срещу него... Затова един нищожен повод - караница заради жена - предизвикал бесен гняв.

Кръвта на покорно умиращия син върнала нещастния цар в реалността: безумието му оставило страната без наследник. Най-малкият му син Дмитрий лежал в люлката, а на трона при това положение трябвало да седне след него вторият му син Фьодор - жалко джудже със "семеен" крив нос...

Сега той виждал убития си син на сън, събуждал се с мисълта за него и плачел. Такова било Божето наказание.

Той обявил, че не иска повече да управлява и че ще се подстриже за монах. Но научените от предишните игри на царя актьор боляри не му повярвали. Умните придворни викали дружно: "Не, не - искаме тебе за цар!" И той останал...

В залеза на живота си, през 1583 година, той можал да чуе и нещо радостно: успял да преживее врага си - Курбский умрял една година преди неговата смърт. Княз Андрей живеел дълбоко опечален в Полша. Оженил се, но все не бил радостен: тъгувал за Русия... Както казва полският поет: "Родината е като здравето: когато я имаш, не я цениш".

През същата година отряд казаци под ръководството на атаманите Ермак Тимофеевич и Иван Колцо завзели столицата на сибирския хан Кучум. Към Московското царство се присъединил Сибир. Иван подарил на Ермак скъпа броня със златен орел, но като че ли бил проклет царският подарък - в тази тежка броня се удавил Ермак Тимофеевич...

През 1584 година дошла смъртта за Иван. Той изведнъж се подул целия и вътрешностите му започнали да гният. Но и на смъртния си одър царят продължавал своята актьорска игра, тези "карамазовски" номера... Не случайно Достоевски четял така внимателно историята на страшния цар.

В навечерието на смъртта му жалкият и много добър син Фьодор изпратил жена си да утешава баща му на смъртния одър. И летописецът ще разкаже: "Тя в ужас побягнала от царското сладострастие". Как се смеел гръмко Иван, представяйки си навъсеното лице на своя прекалено свят син, когото съжалявал... и мразел.

По това време над Москва се появила комета - вечната предвестница на смъртта на цезарите. И той разбрал: ще умре. Но продължавал да се лови здраво за горестния си живот. В двореца били събрани астролози, но и те предсказали смъртта на Господаря.

На 17 март обаче настъпило облекчение. Той се изкъпал във ваната и седнал да играе шах с верния си Богдан Велский. Царят вече мислел за екзекуцията на лъжливите астролози, когато внезапно получил удар...

Митрополитът извършил последния обред над изгубилия съзнание Иван. Според неговото желание грешният цар бил подстриган за монах.

Облекли тялото му в одеждите на схимник. В другия свят Иван Грозний се преселил като смирения монах Йона.

Но дори като виждали царя бездиханен, болярите все се бавели да обявят за смъртта му. Страхували се: ами ако изведнъж това е поредното изпитание, измислено от царя, ако изведнъж отново ги "зарадва" със своето възкресение? И започне разправа...

Той бил Грозний (Страшен - бел. П. Н.)) и след смъртта си.

Имало и други слухове: че царят е отровен от уморилите се от неговите злодейства боляри. Отварянето на ковчега не потвърдило, но и не опровергало версията за убийство. В останките на царя имало силно повишено съдържание на живак, но това би могло да е резултат от вземане на лекарства срещу лошата болест (сифилис - бел. П. Н.), от която вероятно изгнил грешният цар...

 

 

УЧЕНИКЪТ

 

През 1953 г. умрял този, който написал за него: "Учител".

Не случайно Сталин написал тази дума. Той странно повторил съдбата на деспота. Също като при Иван умряла любимата му жена. Също като Иван той обвинил за гибелта й "кремълските боляри". Само Иван бил убеден, че жена му е била убита с отрови, а Сталин вярвал, че враговете му са отровили съзнанието на жена му с клевети за мъжа ѝ, довеждайки я до самоубийство...

Също като Иван след смъртта на жена си той замислил велика разправа с "болярите", за да създаде по същия начин, върху страх и кръв, Държавата. Защото, подобно на Иван, той вярвал: неговият народ трябва да бъде управляван само от абсолютно самодържавие. И като Иван Сталин поставил унищожаването на враговете на самообслужване - едни убивали други, за да разделят и те скоро участта им.

И игровата тактика на Учителяэактьор използвал - и често. В първите дни на войната, когато войските му отстъпвали към столицата и се уплашил от бунта на съратниците си, Сталин, като Иван в навечерието на Опричнината, изведнъж изчезнал от Москва - за да разберат неговите "боляри" колко са безпомощни без "царя" и сами да отидат на поклон, и да го молят да се върне. И те отишли, молили, умолявали...

И също като Иван малко преди смъртта си, в дните на последния за него конгрес на партията, той помолел за оставка. И също така уплашените му съратници, "осъзнавайки смъртоносната опасност", единодушно викали: "Не! Не! Молим те да останеш!"

И също като Иван той чувствал преди смъртта си параноичен страх и безумна самота. "Даже чая си няма с кого да изпия" - казал той за себе си...

Сталин като че ли наистина бил някакво превъплъщение на страшния цар. Умирайки, той загадъчно вдигнал ръка, все едно "ни заплаши всичките", както ще напише дъщеря му Светлана. И ръката на Иван Грозний при отварянето на ковчега му се оказала тайнствено вдигната нагоре. Герасимов смята, че това е част от погребален обред, изчезнал в тъмнината на вековете и вероятно означаващ нещо...

И също така скоро след смъртта на Сталин се понесли слухове - същите като след смъртта на неговия Учител: убит...

 

 

В НАВЕЧЕРИЕТО НА ПОТОПА

 

Когато Иван умрял, оставил велика безкрайна държава. Оставил и бедно заробено селячество - както винаги в Рус, мужикът и земята платили за всичките му войни.

Това била могъща деспотия: Страхът и Подчинението царували във великата държава.

Но съвсем скоро неговата велика държава ще потъне в Смутното време.

Впрочем, англичанинът Флетчър, който дошъл в Русия веднага след смъртта на Иван и намерил там още по-могъща държава, неизвестно защо предрекъл, че скоро тук ще възникне непременно граждански пожар. И Курбский в едно от писмата си до царя писал: "И обагрен с християнска кръв, ще загине целият ти дом".

А мъдрият Авраамий Палицин, иконом на Троице-Сергиевия манастир, като разсъждавал за причините, довели до падението на великата държава, се обръщал към времената на Иван. В неговото управление намерил той причината, породила Смутното време: "Безумното мълчание на хората, които не смеели да говорят истината на своите царе..."

И дякът Иван Тимофеев, и княз Катирев-Ростовский гледали в Ивановите времена, търсейки корените на Смутното време.

"Мъчител" - така наричали те царя Йоан Василевич.

Впрочем, и страшният Ученик на страшния цар, когато говорел за причините за Смутното време, се обръщал към царстването на Учителя: Сталин смятал, че неговият любим цар "не изклал до край" метежните боляри...

Изклал ги! Дотам ги изклал, дотам довел Иван своята "селекция с брадвата", че около трона останали само жалки мълчаливци, способни само на задкулисна борба, забравили завинаги какво е достойнство, могъщи само да угодничат и да предават, да предават...

И тези наследници ще докарат страната до такъв срам, такова разрушение на държавата ще организират, че страшните Иванови времена ще се сторят на хората благодетелни. И все още през ХVІІ век кървавият цар ще бъде наричан "Благочестив", "Храбър" и почтително - "Грозний".

Но историята, както казва писателят, "е по-паметлива от хората". Историята помни - "Мъчител"...



Павел Борисов Николов, гр. Ихтиманr
Фейсбук: https://www.facebook.com/profile.php?id=1527876069
Блог: http://pavelnik.blogspot.bg