1

Б И Б Л И О Т Е К А    Н А    П А В Е Л    Н И К О Л О В
 
НЕПОЗНАТИЯТ ХРИСТО СМИРНЕНСКИ

1915 година


КОГАТО БЯХ В ШКОЛОТО

 

(Пародия)

 

Когато бях в школото

и в чина си седях,

далеч бях от теглото,

щастлив и весел бях!

 

Безгрижие цареше

у моето сърце,

засмяно вечно беше

и моето лице!

 

Щом пукнеше зората,

пробуждах се от сън,

напусках аз кревата

и бързах за навън.

 

Когато щях отивах

да си поседя в клас,

но повечето бивах

в Борисовата аз.

 

В зелените горички

прекарвах целий ден

в разходки с ученички,

доволен и заемен.

 

Театрите преброждах

с цигарата в уста,

а в къщи си дохождах

по късно през нощта.

 

И храних си се сладко

обличах се кат граф,

крещеше често татко

за тоз голям масраф.

 

Омразните пък двойки

посрещах ги със смях,

за милите девойки

готов на всичко бях.

 

Тъй цялата година

прекарвах като в рай,

но всичко вече мина,

на всичко доде край.

 

И днес, кога погледна

към някой ученик,

минава тръпка ледна

по снагата ми в миг.

 

 

1916 година

 

 

НЕВОЛИ


На П. Д.


Обърнал на палтото си яката,

дълбоко пъхнал в джобове ръце,

с одърпани сандали на краката

той скиташе с намръщено лице.


Ту по средата, ту по тротоара,

надзърне в кръчма или в кафене, 

абавно пак закрачи... Ех, цигара

сега да имаше да свий поне...


Наоколо щастливците се блъскат

сред смехове звънливи, глъчка, шум,

безгрижни са - имат пари да пръскат

по сладко, по театри и парфюм.


А той? Той все със таз си орисия,

той вечно с дълговете си безчет,

той винаги на тежка вересия,

той все в кавга с хазаина проклет.


И само на бакала и хлебаря

шейсе са вече. И кое число?

А пък до първи как ли ще се кара?

Ех, тежка орисия, зло та зло.


Да има нейде някой стар роднина

да му остави малко той пари,

тъй колкото за някоя година...

Ще заживей тогава дни добри.


Ще хвърли той веднага тез сандали,

ще плати на хазаина проклет

и дрехи ще си купи, че парцали

са тези, не са вече за пред свет!


Госпожата тогаз ще се обърне

на агне. Няма да е веч тъй зла.

Тогава от вратата щом го зърне,

ще припне: "Милий, вътре ела!"


Но що напразно само си мечтае?

Такъв роднина няма по светът.

Той целия си род на пръсти знае,

тез сметки прави не за първи път.


На лотария може да му падне...

Там може да е неговий късмет?!

Какви печалби имало грамадни...

Но пък пари ще трябва за билет.


Но що?! Ах, пред краката му кесия!

О, щастие голямо, о, късмет!

Тоз месец няма вече вересия,

но бързо, че наокол толкоз свет.


И плахо той наоколо поглежда,

случайно друг дор не я видел

и цял треперейки, се той навежда,

но как така?! Хай, дявола я взел!


Едвам ръката си до ней доближи

едвам до нея само се допря,

и тя, о чудо, почна да се движи

и пак на няколко си крачки спря.


Веднага той след нея се затече,

решил сега да я настъпи с крак,

но "невидимата" сила я отвлече

насреща веч, на тротоара чак...


Посрамен спря се: на страната срещна

превиваха се куп деца от смех,

доволни от играта своя смешна, 

арадвани от новий си успех.

 

 

ДРУГАРСКИ ГРОБОВЕ

 

Ей там, на снежни върхове високи

другарски гробове едвам личат,

паднали славно в боеве жестоки -

герои легендарни тук лежат.

 

Над тях тамян с молитви упокойни

не е кадил свещеник белобрад:

тамян ще бъде тям през дните знойни

на здравеца вълшебний аромат.

 

Молитви пък - кога тревата трепне,

милувана от сутринен зефир,

надгробни тям слова ще тихо шепне:

"Почивайте, юнашки чада, в мир!"

 

И няма младите им красни булки

свещи да палят в съботните дни:

свещи ноще ще бъдат тям светулки

и светлите звезди в небесни висини.

 

При тях и майки няма да отиват,

в сълзи потънали от вечен плач,

ръцете окол кръста да увиват

и да ридаят в предвечерний здрач;

щом мрак покрие дивите балкани

и мощна буря страшно зареве,

вселената да плаче ще захване

над тез гробове с громки звукове...

 

 

ЛЮБОВНА ПЕСЕН НА САМУИЛ

 

Я те любим, ой Ребеко,

я те любим от сирце,

ти пък бягаш на дилеко,

със усмивка на лице.

 

Жа си дойдем с мантолина,

жа си дойдем в нощно час,

га си грее месечина,

жа ти свирим във екстаз.

 

Там край вашата градина,

там под вашето прозор,

жа ти свириме двамина

тъжно, тьжно със Бохор.

 

Жа ти свирим, пеем сладко

песнички за любовта,

песнички за твоя татко,

що ни губи младостта.

 

Па га видим, моме млада,

че не злизаш ти навън,

че не чуваш сиринада,

че си спиш дълбоко сън,

 

жа се кача на фенеро,

па жа окна с буйно глас:

"Изгори ми ти джигеро,

зарад теб погинах аз!"

 

И жа скокна на земята,

жа си скокна я без страх,

жа си строшим там главата

и жа стана пепел, прах...

 

 

ЗАЩО Е МЪЖЪТ

 

(Семейна трагедия или "Огнището угасва").

 

Кака Пена сън сънува -

в небесата че пътува

между светлите звезди

с две в ръцете си метли.

 

Над гори, села, балкани,

сред безброй аероплани,

като птичка че лети

с две в ръцете си метли!

 

Но след малко се събуди,

па се мае, па се чуди -

гледа в своя е креват

и хвана я страшен яд!

 

Бърже от кревата рипна,

чехъла в ръката пипна

и тогава в своя бес

мъж си тя наби кат пес.

 

 

ПИСМО ДО ПОНТИНИ

 

В Скече

 

Понтини драги, ти откак от скука

замина към провинцията глуха,

немного работи станаха тука,

които надали до там се чуха.

По календара само в парламента

едни викаха "не му е момента",

а други - трябвало да разбереме,

че днес за туй е най-доброто време!

Тук шоколада вече е бракуван. -

Защо ни е пък тоз боклук швейцарски,

когато всеки ден ядем нечуван

по качество хем тукашен - хлебарски!

Тук сливите са в бяла веч премена,

Борисовата цяла е зелена,

започнаха из нейните алеи

по-често да се срещат мили феи,

онази тлъстата за теб все пита;

бре, кае, този тъй ли все ще скита?

Научих се, че имало реформи в Ксанти

- сменени били двама пазаванти,

аз се така живея, "доле" слизам,

опитвам разните вина прочути

бордо, вермути и ракии люти,

па после малко мъчничко излизам

и Джон е ревизорче по чешмите!

(но ревизира повече момите).

А Язека с Гошко и Сатирика

по разните театри все се тика,

пък аз не ходя, много е горещо.

Па знаеш и по друго нещо,

но хай до виждане, ще разсърдя Lona,

поздрави хем-хем и русата кокона.

 

 

ПРЕДЛОЖЕНИЕТО НА АРОНА ЗА ГОДЕЖ ПО ТЕЛЕФОНА

 

- Ало, ало кой е там?

- Дом на доктора Аврам!

- Там пък кой на телефон?

- Тук сарафчето Арон.

Моля, искам я да знам

там ли господин Аврам?

- Той на телефона сам!

Кой защо си дири мен?

- Здрасти, здрасти, добър ден!

Слушай, драги господин,

ще говорим кат твой син...

Само с няколко слова

ще разправям я това,

що е в моята душа!

Да мълча веч нямам,.мощ,

гина аз и се руша,

не заспивам цяла нощ...

Ти си имаш дъщеря

в нея влюбен силно я,

също мене люби тя!

Искам нея за жина!

Имам къщица идна

маничко идно дукен...

Туй богатството е мен.

Много я не съм богат,

но за това по целий град,

господине, съм познат

ат разумен человек

със характер тих и мек.

Занаяти ми сараф,

както вече ти казах,

не си правил я масраф

да прахосвам ни съм див!

Малко съм си пестелив,

седим си по цяло ден

мирно в моето дукен,

зимам, давам си пари,

работите ми добри.

Имам настрана дори,

но веч ти отговори

даващ ли на мен Рашел?

Но защо е този смях,

смешно я какво казах!!?

Бре, вас дяволо ви взел!

Как? Прекъснали сте вий!

Дано господ ви убий!

Моля, как, централа, там?

Бре какъв резил и срам!

 

 

ПАДНАЛИЯТ КАВАЛЕРИСТ

 

С адски гръм и с дим граната

пръсна се до дъба стар;

конят хукна из гората

без любимий господар.

 

Куп листа се посипаха,

с трясък падна счупен клон,

храсти шумно изпращяха

след изплашения кон.

 

Пушек гъст обви войника,

паднал под вековний дъб,

кръв гореща заизблика

от ранената му гръд.

 

Глухо, тъжно той застена,

смътни зашепна слова;

а кръв буйна и червена

багри влажната трева.

 

Той да стане се опитва,

поизправя се, но в миг

в храсталаците залитва

със мъчителен пак вик.

 

Па на клоните зелени

пооблегна се той блед,

пред очи му уморени

мяркат се виденья ред.

 

Ту девойка милолика

със усмивка на лице

сладко го по име вика

и подава му ръце.

 

Ту родителите стари

пред очи му се вестят,

ту безстрашните другари

в боя кървав как летят.

 

Ту балкана техен снежен

с родното му там село,

ту сестрица с поглед нежен,

че го милва по чело...

 

Дивна нощ. Морфей царува

над заспалата земя,

южният ветрец милува

потъмнялата гора.

 

Шипка росна клони свежда,

свива момку тя венец.

Месецът с тъга поглежда

на загиналий борец.

 

И сред тишината нощна

тихо от столетний дъб

песен славей веч запява,

пълна със дълбока скръб.

 

 

НА КРАСНОСЕЛКАТА

 

Колко мрачни небесата

бяха в този ден!

Колко мрачно и в душата

беше, девке, мен!

 

Колко грозно, скучно беше

всичко в полский шир

и дъждеца как валеше

глухо, но безспир.

 

Свойте нежни чашки свили

полските цветя,

гледаха тогаз унили

в мократа земя.

 

Пеперудки, мили птички

нямаше тоз ден

 чакаха в листата всички

с трепет Феб заемен.

 

Също аз нетърпеливо

чаках, девке, Феб.

Но видях, дете красиво,

вместо него теб!

 

И когато се усмихна

сладко мене ти,

буря, скръб... как всичко стихна

в моите гърди.

 

Откъм вази оттогава

всеки божи ден,

най, девойко, че изгрява

слънцето за мен!

 

 

НОЩЕН ДУЕТ

 

(Семейна сцена)

 

Т я

 

- Я чуй, из улиците врява,

навярно захар ще се дава!

Нахлуй по-вехти панталони,

вземи по-бърже тез купони...

 

Той

 

- Но рано, миличка, е още,

на виж: един след полунощ е!

 

Т я

 

- Това ми дрънкаш постоянно,

за тебе вечно ще е рано.

Я скачай бърже от кревата!

 

Той

 

- Но много ме боли главата,

не спах добре, па тази треска...

Иди ти вместо мене днеска!

 

Т я

 

- Как не! Сега ще го направя...

Нали под ред това ще става?!

Твой ред е този път... Ще идеш!

 

Той

 

- Но болен съм, нали ме видиш,

ужасно ме боли главата,

подсичат ми се и краката...

 

Т я

 

- Я скачай ти, докат е време,

че - инак ще се разбереме!

 

Той

 

- Но... душке, ангел... мен главата.

 

Т я

 

- Я ставай, че хванах метлата!

 

Той

 

- Метлата!? Дявола те взима!

Че всичко граница си има...

Ще млъкнеш ли, или да стана

пак за косата да те хвана!

Какво са, мислиш ти, жените?!

 

Т я

 

- Ох, драги, да ме извините,

еднаж се хваща за косата,

зер виждаш тука ти метлата?!

 

Той

 

- Търпях, търпях, но веч търпенье

не остана! Ще плашиш мене?!

Нà, нà...

 

Т я

 

- Ох, боже, боже! Ей, съседи...

По-скоро! Тоз мъж ме изеде...

 

И прочие, и прочие.

 

 

ЕПИГРАМИ

 

Вий сте дама едра, снажна,

с моден винаги костюм,

мъж ви - личност доста важна

с вас навред пък вдига шум,

т. е. - двама с един ум.

 

ЧИНОВНИК

 

Боли го честичко главата,

да стене, пъшка, той обича.

Но дойде ли ден за заплата

по-здрав от бик испански тича.

 

ДЕТЕ НА "ЛЕГЕТО"

 

Ходи в улиците горд

с изглед тъй... на някой лорд,

някой важен филантроп,

но е вечно с празен джоб.

 

БИВА ТЕ!

 

- Ах, другарю, в кафенето вчера

чух за тебе отзив твърде злобен.

Казваше един лъжец безсрамен,

че за нищо не си бил способен.

Не е. вярно, викнах, прекаляваш,

твоята лъжа е май голяма.

Знай, че глупости да върши като него

друг така способен нигде няма!

 

 

ИЗ ЕДНО ЛЮБОВНО ПИСМО

до един господин с дървени подметки.

Заранта чух тропот аз -

необлечена, завчас,

цяла пламнала в огън,

аз изскочих, милий, вън.

Но... едва не заревах:

бивол, бивол пак видях!

Тъй се случва всеки ден -

вместо лика ти заемен

аз от нашия балкон

виждам крава или кон! ...

 

 

ЧАСОВОЙ

 

Разхожда се покрай реката

полека часовой,

към родината свята

дълг изпълнява той.

 

Реката доле страшно тътне

и мие стръмний брег,

водите свои буйни, мътни

тя носи надалек.

 

Едвам, едвам ветрец вълнува

изкласилата ръж;

далеч буботене се чува -

вали нататък дъжд.

 

Ей тъмни облаци в небето

показват се на юг;

повея вече хлад в полето -

ще има дъжд и тук.

 

Към облаците със надежда,

растяща всеки миг,

усмихнат честичко поглежда

от поста си войник.

 

Като че годеница красна

очаква той сега,

при него със усмивка ясна

да дойде на брега...

 

 

ВАМПИР

 

(Жетварска балада)

 

Угасна денят и звездиците ясни

затрепкаха тихо в небесния свод.

Ах, колко тез чакани нощи са красни

подир ден прекаран във труд и във пот...

 

Заспаха жетвари дълбоко и мирно,

навсякъде хъркане чува се веч,

ветреца среднощен в полето обширно

разнася тез звукове громки далеч.

 

Заспало е всичко... Но ето изскочи

от снопите сянка и тръгна напред.

Заспалите хора полека прескочи,

внимателно тя се огледа навред.

 

Разпръснал огрелия месечко мрака,

потънал в сребро е цял божия свят.

Ей с няколко скока тя стигна чардака

и още веднаж се озърна назад.

 

Сандъка, клекнала, тя мълком тършува,

ей нещо подигна към страшни уста,

па почна след малко да скача, танцува,

да пада, да става, да пее в нощта.

 

Наскачаха мигом жетварите сънни,

но плахо сгушиха се всичките пак,

очи разтворили, те гледат безмълвни

вампира как скача сред нощния мрак.

 

Как снопи събаря, как грозно се хили,

как стрелва ги често с червени очи...

А кръста му змии са страшни обвили,

гласът му ужасно, страхотно ечи...

 

Усмихна се слънцето, всички станаха,

треперейки още от нощний вампир.

И вкупом те къмто чардака тръгнаха,

де "той" в полунощ на ужасен бе пир.

 

Стигнаха, но скоро екнаха полята

от смях, та съседи учудиха чак: -

прострян бе пред тях със бутилка в ръката

"водаря", пиян като някой казак.

 

 

НА ГОСПОЖИЦАТА ОТКЪМ БУНАРДЖИКА,

ДЕТО С БЯЛАТА КЪРПИЧКА МЕ ИЗПРАТИ

 

Девойчице красива,

край дивний Бунарджик,

как още ме упива

засмения ти лик.

 

Тук виждам ежечасно

тез млечните страни,

телото ти прекрасно,

червените устни.

 

Широката алея

пред мене се върти,

там като красна фея

с другарките си ти!

 

И кърпичката бяла

с усмивка на лице

високо тъй развяла

в красивите ръце.

 

Сред нежните си дружки,

кат месец сред звезди,

сред китка теменужки

трендафил бял си ти!

 

Госпожице омайна,

от Бунарджийски рай,

красавице незнайна,

доволен съм без край!

 

Девойчице красива,

със русите коси,

засмяна самодива,

аз шепна ти мерси!

 

 

ЧЕ ТОВА ЛИ?

 

Даде своята тетрадка

и прошепна ми ти сладко:

"Напиши ми, драги, нещо!"

И с желание горещо

теб заех се да възпея:

че си красна като фея,

че в света си нещо редко -

като захар, о съседко,

че коса ти руса има

цвета хубав на зехтина,

твойте зъби - два наниза,

че са бели кат ориза.

Ти в тетрадката надникна

и със смях се мен провикна:

"Че това ли е остало? -

Ний сме в къщи с огледало

и когато пожелая,

аз каква съм ще узная!"

 

 

СОНЕТ

 

Две звездички, сам самички

колко весело блестят!

Две звездички, две очички

дивно хубави лъщят.

 

Две звездички сладко трепнат -

две очички пълни с страст.

Нежни мен слова те шепнат,

тях с наслада слушам аз!

 

Но ей облак се понесе

и пред тях се той изпречи,

сините очи закрива -

 

тежки свилени завеси,

мен видяла пуска вече

тя - сестра ти завистлива.

 

 

ЕДНАКВА УЧАСТ

 

В премяна празнична тълпата

разхожда се напред-назад.

Навел глава си към земята,

печално пее слепец млад.

 

В свирнята му, що лей се волно,

дълбока скръб и плач звучат:

в таз песен на душата болна

страданията му личат.

 

И всеки песента му чува

и хвърля някоя пара,

но никого тя не вълнува:

добре я никой не разбра...

 

Опрял се тъжен о стената,

стои до него там войник,

ръце изгубил във войната,

и слуша с блед, измъчен лик.

 

Таз тъжна песен той разбира,

тя близка му е по сърце -

утеха в нея той намира:

певецът сляп - той без ръце.

 

Той слуша неговата песен

замислен, потопен в тъга,

певеца слуша той унесен

и... близък става му сега.

 

 

КАТАСТРОФА

 

Към теб, девойко златокоса,

летя безгрижен и щастлив.

Под пълна пара аз се нося,

аз. - твоя мил локомотив.

 

Мечтая мъничката стая -

прекрасното "вагонче-ли",

ти чакаш ме сега, аз зная,

с портрета ми в ръце, нали?

 

Но в улицата, дето води,

девойко гиздава, към вас,

с тъга аз виждам трен че броди -

друг трен във този нощен час!

 

Той от сигнали не разбира

и смята всичко за шега.

Ще трябва май да дерайлира

един от двама ни сега,

 

И сблъскваме се в тъмнината

с противника товарен влак -

наляво той се изпремята,

надясно аз, с навехнат крак.

 

Таз катастрофа страшна стана

о, спирко хубава, до вас -

аз отървах се с малка рана,

но той разрушен бе завчас.

 

 

1917 година

 

 

АЛБЕРТ, ПЕТЪР И НИКИТА

 

(Новогодишна скица)

 

В пълна с пушек механа,

окол масичка една

срещу Новата година

седнали са краля трима

с генерали неколцина.

 

Своя гледат тук късмет

бившите крале подред

безприютниците стари,

по закъсалост другари,

Новата без дом що свари.

 

И разсейвайки тъга,

те събрали се сега.

Пръв късметя си опита

шкембестия крал Никита,

три погачи що помита.

 

Взе той картите в ръце

и късметя си виде:

пак ще бъде като лани

крал в парижките шантани

и ще проси галагани.

 

Взе с изтръпнало лице

после Петър тях в ръце

и видя и той тогава,

че го чака нявга слава

и на онзи свят държава.

 

Алберт пък опита трет

калпавия си късмет

и видя с душа разбита,

че със Петра и Никита

пак ло целий свят ще скита.

 

Три часът след полунощ

механата свети ощ.

Алберт си очите търка.

Петър гръмогласно хърка,

Кольо в джоба му пък бърка.

 

 

В МИНУТИ НА ВЕСЕЛИЕ

 

Мандолини и китари,

танци, смях и бой с конфети,

шумни, весели другари

и госпожици напети.

 

Мандолини и китари,

поздрави, уста червени,

песни, пушек от цигари

и очички премрежени.

 

Мандолини и китари...

Аз мечтая си в кюшето.

Спомени далечни, стари

пак тормозят ми сърцето.

 

Спомени, в печал обвити

за обвита в мрак градина,

спомени за дни честити,

спомени за теб, Ирина...

 

Мандолини и китари,

танци, смях и бой с конфети,

шумни весели другари

и госпожици напети.

 

1. I. 1917

 

 

ИЗ "ВОЙНИШКИ ПЕСНИ"

 

Нощта разперила ли е крилата,

         или сияе горе Феб,

все ти въртиш ми се в главата,

        все тебе мисля, вечно теб.

 

Мъгла провлачила ли се е сива,

       стоя на поста помразен

и мисля си, че галено обвива,

      дете, коса ти буйна мен.

 

В мъглата на топола ли се мерка

      покрай реката силует,

аз виждам в него стройната си Верка,

     аз виждам,, виждам те навред!

 

Мъглата дигне ли се, по тревите

    росица бисерна блести,

аз спомням си тогаз, дете, сълзите,

   които ля за мене ти.

 

А щом сияюща зората метне

пурпурозлатний си воал,

аз спомням си усмивките ти сетни

и тръпна пак от радост цял...

 

Усмихне ли се Феб зад снежен гребен,

проблеснат първите лъчи -

почувствувам аз блясъка вълшебен

на твойте палави очи...

 

На пост, почивка съм или в кипежа

на бой стихиен, бой свиреп -

все ти, дете, ми си копнежа,

все тебе мисля, вечно теб.

 

 

РАЗГОВОР СЪС СВЕТИ ВАСИЛИЯ БЕЗ МАСРАФ,

Т. Е. ПО БЕЗЖИЧНИЯ ТЕЛЕГРАФ

 

- Добро утро, старче свети,

моя поздрав приемете!

И да дойдем на въпроса:

Лойд Джордж мир кат не прие,

ще ли тръгне по-добре

клекналата вече кранта

на нещастната антанта?

 

- Лойд Джордж иска като Грей

малко да се понагрей

на пожара отдалече,

но ще се опърли вече.

 

- Ами байчо Николай

ще ли може да дотрай,

или вече ще омекне

и за да му поолекне,

ще остави Цариград?

 

- То магарешкий инат,

знаеш, ти че много трае,

но дърво щом прииграе!..

 

- Ами клетия синьор

ще ли види скоро зор!

Гледам нещо че очаква

и почна да се оплаква.

 

Ех, под ред... това се знай!

И към него ще играй.

Той да чака и се сгуша

по-дълбокичко в ботуша.

 

- А мосю Поанкаре

ще ли вече разбере

занапред какво го чака

и да свие веч байрака?

 Или още иска той

да яде за Джона бой?

- Как? Мосю Поанкаре ли?

Мътните са веч го взели.

 

- Петър с Мали Напольон

ще ли мести своя трон?

Или в Корфу ще остане

да царува както лани?

 

Той сега си е добре,

има царство на море

и в дворец сред кипариси

мирно тихичко седи си!

 

Ами Мери с своя мъж

Букурещ тъй изведнъж

как напуснаха двамина

и бегаха в тая зима?

Как е той и как е тя,

как прекарват те сега

и за днеска накъде са?

- Ту кьм Киев, ту в Одеса!

 

 

ЗЛОБОДНЕВКА

 

Засрамена от свойта доброта,

изкриви нервно зимата уста,

отърси пудрата си от лицето

и на града, балкана и полето

с неизразима гордост тя надяна

набърже бяла тъничка премяна.

 

Помръзнал здравата на юг Сарай,

разтривки вече сигур не желай

и затова на север той с надежда,

очаквайки пак "топлина", поглежда.

 

А Ганьо дяволито Дойчу шъпне:

"Тъй нека в неизвестност да потръпне!"

Трепери днес от северния студ и

серенададжията прочут

и кат мишле, мяукане що слуша,

все по-дълбоко сгуша се в ботуша,

но май и той пак тесен ще му стане,

когато маслосвета се захване.

 

 

ПАКРАЙ ХАЛИТЕ

 

(Марш на столичани № 3)

 

Покрай халите се трупа

пъстра армия безброй.

Ето група подир група

влачи се с нечуван вой...

 

- Сбирайте се, столичани,

да потушиме глада.

Толкоз време господ храни

нази с въздух и вода!

 

Богаташи, сиромаси,

всички стройте се насам!

Вместо музика, стомаси

марш за бой ще свирят нам...

 

Скоро тез врати железни

ще дадат на нази път,

нашата войска ще влезне,

ще завземе всеки кът.

 

Но пред телените мрежи

щем-не щем ний пак ще спрем.

Тез касапи, тез невежи!

Пак ще трябва да ревем.

 

Пак ще трябва да се молим:

- Отделете и за нас!

- Махай ми се, я не колим! -

ще отвръщат те тогаз.

 

Нечем молене, ни злато,

мярка няма мойта мощ,

мойто царство е богато:

имам кокали цял кош!

 

Богаташи, сиромаси,

всички тичайте насам!

Вместо музика, стомаси

марш за бой ще свирят нам!

 

 

СТОЛИЧНИ КАРТИНКИ

 

I. ЗИМА

 

Нацапана с пудра, повдига земята

към гордото слънце печални очи;

тя поглед любовен в моление мята

Тя сякаш му дума: "Недей ме мъчи!"

 

Кат Кирила Христов във облачна шуба,

разхожда се горе нехайния Феб,

едвам я поглежда и дума ѝ грубо:

"Бактисах, госпожице, вече от теб!"

 

II. АНЧЕТО

 

В снежната улица дивна госпожица

всички очички следят,

кожи лисичи преметнала гиздаво

над беломраморна гръд.

 

Чак до колене обуща е стегнала,

роклята също дотам,

шапка накривила, къдри подрязала -

цялата диша тя плам.

 

В снежната улица в светлата столица

пъстър разхожда се свет.

Дивна госпожица огнени погледи

стреля безспирно навред.

 

В снежната улица дивна госпожица

с алена сладка уста,

мигат от смях електрически лампички,

шепнейки нещо с нощта.

 

Девет часът е веч. Дивна госпожица

пак сред "Леге" там стърчи.

Злоба и скръб се четат неизказани

в нейните черни очи.

 

Лампите смеят се, падат снежинките

по бялбмраморна гръд;

сбогом, госпожице, сбогом, красавице?

Нищо не хвана тоз път!

 

 

ПРИРОДНИ КАРТИНКИ

 

УТРО

 

Прибра си набърже луната багажа

и скри се намръщена зад планината,

ей Феб се изправи веч гордо на стража

и хвърли той поглед засмян към земята.

 

Като че ухилен ръцете потрива,

за зрелища хвърляйки погледи жадни,

и сякаш си мисли, като се подсмива:

"От халите днеска голям смях ще падне!"

 

ДЕН (ИЛИ ЖЕ ОБСАДА)

 

Мравуняци гъсти, мравуняци черни

със викове громки летят,

на крепост старинна вратите високи

под удари страшни пращят.

 

Мравуняци гъсти, мравуняци черни

налитат от всички страни.

На крепост могъща разтърсват се вече

дебели зъбати стени...

 

Последният напън! Войската нахлува

с гръмовно страхотно "напред",

за плячка нахвърлят се всички тогава,

грабежи ужасни навред!...

 

Налитат тъй всеки ден орди могъщи,

налитат пълчища безчет.

Тъй халите столични падат безславно

пред напъна страшен отвред.

 

НОЩ

 

Кат суха наведена баба луната,

събрала дечица край себе си дребни,

широко отворила в унес устата,

разказва им приказки чудни, вълшебни.

 

Разправя тя за ефтинията стара,

разправя за старото хубаво време,

когато с един лев човек на пазара,

с един лев сал, можеше много да вземе.

 

Натъжени сякаш я слушат звездички,

те слушат печално как тя им разправя,

и сякаш унесени шепнат й всички:

"Ех, бабичко, хубаво било тогава!"

 

 

ЕДНО ПОЧНИ, ИЗКАРАЙ ДРУГО

 

(Любовни куплети при помръзнал гръб и празни стомах и джеб)

 

Нощ кюмурена усука

столицата с чер саван,

по прозорците зачука

вятърът като пиян.

 

Нощ кюмурена усука

столицата с чер саван,

аз мечтая си от скука,

аз самин съм с моя блян.

 

Ей снежинките извиха

танец шеметен навън,

странни ме мечти смутиха

и изчезна вече сън.

 

Думба-лумба, хайде хоп,

ледна стая като гроб.

 

Аз, изтегнат на кревата,

спомням си за онзи ден,

аз припомням си, когато

пръв път беше ти до мен.

 

Аз мечтая тънки устни,

аз мечтая си за теб,

аз бленувам гозби вкусни,

пак бленувам топъл хлеб.

 

Че безспирно пак стомаха

и червата водят спор,

аз, треперящ от уплаха,

слушам страшния им хор.

 

Думба-лумба, хайде хоп,

днес фасул, а утре боб.

 

Твойте хубави крачета,

твойте обли рамена,

две угоени свинчета

с чудни мелнишки вина.

 

С тези палави очички

озари ме миг поне -

и забравя-ще, душичке,

че съм с празно портмоне.

 

Ех, изпихме хонорара!

Нищо! До-ще скоро нов,

кеф и бира ще докара,

ще докара и любов!

 

Думба-лумба, хайде хоп,

но сега съм с празен джоб!

 

 

НОВА КВАРТИРАНТКА

 

На двора разцъфнало прелестно цвете,

разцъфнало снежно кокиче,

сред снежните бури, сред вихри проклети,

ей марта реши да окичи

с кокиче и нашия двор.

 

На двора разцъфнало чудно кокиче,

свенливо навело главичка,

на двора днес срещнах аз дивно момиче,

прекрасна една ученичка

пред моя изпречи се взор.

 

 

РАЗГОВОРИ

 

ИЗ УЛИЦИТЕ

 

Виж, адаш, онази дама

има двеста килограма

чистичко месо, нали?

- Ех, хептен го прекали!

Сто едвам тя има-няма.

- Разликата е голяма,

ала знаеш... що да сторя,

под диктовка аз говоря,

туй стомаха ми диктува,

неговият глас се чува.. .

Онзи господин насреща

за какво тъй те подсеща?

- Той ли? Сякаш е козел

или по-право овен!

- Все на малко! Слушай мен:

цяла свиня представлява!

Виж ти колко е дебел.

- За прасе и лаф не става,

може, може... да е крава!

Ето онова момче -

туй е хубаво свинче.

 

- Представи си ти, Иване,

колко хубаво ще стане

да поискаш от баща ми

вече моята ръка!

- Представи си ти сега,

че не мога си представя

тази глупост да направя.

 

- Лекар казваше да взема?!

Нищо не разбират те,

лъжат само. Едно време,

още като бях дете,

чух, че някой си велик

лекар казал пред смъртта си:

"Дръжте своите стомаси

леки вие всеки миг,

хладни своите глави,

и не знам какво си още,

доктори не трябват вам!"

Ала кел файда, уви?

Но, например, ето аз

цели дни и цели нощи

нищичко, речи, не ям...

(Само четвърт килограм).

На главата цял съм аз

зимата събирал мраз,

пил съм витошка вода,

и от всичко кел файда?

На, едвам се днес държа!

- Вярно, докторска лъжа.

 

 

СПОМЕНИ

 

През пролетно утро попаднах случайно

в обраснали гробища с буйна трева;

през пролетно утро, през утро омайно,

аз крачех, унило оборил глава.

 

Сравнени гробовете бяха с земята,

те тънеха в бурен и в буйна трева;

порутени кръстове всред самотата

нашепваха тъмни, прекрасни слова.

 

Разперили клони разцъфнали вишни,

земята обсипваха с снежни цветя,

порутени кръстове с думи неслишни,

отричаха всичко прекрасно в света.

 

Те шепнеха тихо: "Животът човешки

е сън сал!! Живота е празна мечта.

Сред радости светли, всред мъките тежки

помни ти, че всичко е тук суета.

 

Под нази почиват изгнили веч кости,

от хора различни тук има сал прах,

едно са тук учени, знатни и прости,

без разлика тук са богат, сиромах.

 

Дечица и старци, слуги и велможи,

войници юначни, погинали с чест,

банкери и роби, служители божи,

сал скелети, кости са днес.

 

И всичките тези, кат вази пак бяха,

и всеки от тези на нещо бе роб,

едни за любов и богатство ламтяха,

а други за слава ревяха до гроб.

 

Едни се бориха с жар за идеали

и гордо, юнашки умряха за тях,

на други,живота пък инак разбрали,

идеисе техни докарваха смях.

 

Едни си живота прекараха шумно,

а други дириха пък смисъл в скръбта!

Живяха, бориха се всички безумно

и мислеха вечно да са на света.

 

Загина, измря онова поколенье,

и ето заместихте него пък вий,

живеете също без капка стесненье,

че вечно Смъртта покрай вази се вий.

 

Но същата участ очаква и вази,

гробове очакват ви в бурен, в трева,

съдбата капризна виж днеска те пази,

а утре чете ти надгробни слова!"

 

Случайно попаднах сред гробища стари,

гробове безбройни личеха едва,

порутени кръстове рядко стърчеха,

обраснали целите в буйна трева.

 

Къде да съм днеска, какво и да правя,

все туй аз бълнувам, се виждам това:

гробове потънали в вечна забрава,

порутени кръстове в буйна трева

 

 

ПРЕД ПРАВЕДНИЯ СЪД

 

- Защо така ме лъжеш, защо така ласкаеш

твореца свой, човече? Или пък ти не знаеш,

на пръсти че познавам живота ти нечист?

- Простете ме... по навик. . аз там бях журналист.

 

 

НА 42-ИЙ НАБОР

 

Хайде, другари, да чукнем стаканите!

Ето очакваний час!

Ето, ще екнат навред барабаните,

ето, ще сбират и нас!

 

Нека последните дни да прекараме

с песни, вино и жени,

нека ний шумен живот да покараме

в тези останали дни!

 

Скоро ще гледаме ний на цивилните

с завист нескрита, с тъга.

Хвръкнат ще скоро и тези умилните

румени женски,лица!

 

С горест ще спомняме ний ученичките,

техните нежни слова,

нощните срещи, разходки в горичките,

хвъркне ще всичко това...

 

Скоро мечти ще ни бъдат слугините,

по тях кръвта ще кипи.

Що да се прави, таквиз са годините,

а пък сърце не търпи

 

Хайде, другари, дигнете стаканите,

пейте, пирувайте днес!

Може да трябва и ний из балканите

също да мреме със чест!

 

 

МАЙ

 

Ето, в кървава одежда,

но затрупан цял с цветя,

дяволито пак поглежда

месецът на любовта.

 

Той поглежда изпод вежда

и усмихнат ни нарежда:

- Нека радост зацари,

нося вест на вас добра -

бог чрез мен ви озари

с светлината на мира!

Дойде на теглата край!

Май! Май! Май!

 

Май във кървава одежда

шепне на Поанкаре:

"То, мосю, както изглежда

вий вървите на добре!

Дръжте се! Аз догодина,

вярвам, пак като намина

да намеря всичко в ред

в тез наторени поля!

Че за тези ви дела

вам се пада целий свет

и ще бъде то се знай!

Май! Май! Май!

 

На бащи и на съпрузи

май говори с ласкав глас:

няма рокли, няма блузи,

мораториум за вас!

На Викторо пък той шепне

и око му да не трепне,

ако тръгне с Николай!

На Джон Бул, че занапред

с него тръгва целий свет,

целий свет от край до край,

тръгва даже Парагвай!

Май! Май! Май!

 

Май заблъскал барабана,

със торбичка на гърба,

новобранецу покана

праща вече за чорба!

Па поглежда изпод вежда

и ни дава той надежда:

- Хайде, тичайте отвред,

топла бака чака вас,

вий родени сте с късмет,

свет видели в харен час.

Там за вас ще бъде рай!

Май! Май! Май!

 

 

ЖЕНИТЕ

 

Войнишко писмо до Мак-Гро

 

Ти често дрънкаш за жените

и често смееш се над тях.

И аз се смеех, но през дните,

когато между тях си бях.

 

Но днес е друго, в аскерлъка

жената много се цени

 аз право, друже, тази мъка

не чувствувах до тези дни.

 

Но днес жадувам, както всички,

жена макар от среден вид,

жадувам хубави очички -

очички женски с плам нескрит.

 

Че с седмици жени не срещам,

колега скъпи, аз сега

и затова разбирам, сещам

какво е по жена тъга.

 

Тук често погледът ме мами

и тръпна аз от радост цял,

аз виждам в всяко нещо дами,

но винаги съм зле видял.

 

В полето завчера се мерна

пред нази нещо кат жена -

в дрезгавината предвечерна

вик радостен отвред екна!

 

Стълпихме се бегом тогава

и жадно впихме ний очи,

ей фигурата приближава

и всеки гледа и мълчи.

 

Какво обаче? - Вместо дама

одърпан поп мина край нас.

Разбира се, за таз измама

псувахме здравата тогаз.

 

Друг път, преди седмица беше,

викнахме: "Вижте хубава мома!"

Но за беля дъждец валеше,

та туй пък мъж бе с мушама.

 

Да знаеш колко радост носи

видът на някаква жена!

Създанията дългокоси

за нас са друг чешит храна.

 

Та мойто мнение сега е:

жените нам са благодат

и никой хич да се не мае,

да люби докато е млад!

 

Със целувки и поклон

вечно веселий Вилмон.

 

P. S. Сетих се по привичка стара,

ще извиняваш! (Щеш-не щеш!)

Да не забравиш хонорара

на първи да ми предадеш

но, моля те, недей се мръщи!

 

Същий

 

 

НОВАТА МИ ЛЮБОВ

 

Закрача ли в обширний двор,

унесен в сладостни мечти,

все там отправям слух и взор,

отдето се вестяваш ти!

 

Аз чакам те със жар, с любов,

с молитви тихи на уста,

аз чакам твоя нежен зов,

най-сладък зов, най-мил в света.

 

На ниския креват прострян

със устав някакъв в ръце,

един едничък само блян

тревожи моето сърце.

 

От всичко скъпо отделен,

ти радост сал ми си сега!

една едничка ти от мен

разсейваш тежката тъга!

 

О, ти ми си в живота нов

кумир и радост, и любов,

о, дивна медена тръба,

зовяща сладко на чорба!

 

 

НОЩНИ

 

Назърта плахо нощ чаровна,

обвита в своя чер воал

 като вдовицичка тъжовна,

прикрила жаждата любовна

под привидната си печал.

 

Като край своята изгора

аз крача и назъртам вред.

Ужасна чувствувам умора,

но с всички сили пак се боря,

че има двадесет и пет!

 

Ах, зор е, дявол да го вземе,

като махало да вървиш,

да се разхождаш по туй време

и толкова да ти се дреме,

че прав, кажи-речи го, спиш!

 

Сънуват морните момчета,

изказва всеки дерта свой:

един любовниците смета,

до него друг пък се премета

и вика громко: "Рота, стой!"

 

Отляво някой шепне нещо,

четвърти смее се със глас,

разправя пети пък горещо,

че марширувал твърде вещо,

а друг реве: "Съвсем не аз!"

 

Отвред партенките кирливи

ухаят на шкембе-чорба,

навред се водят офанзиви

и газовете задушливи

прибавят свойта миризма.

 

Госпожице, с очите сини

и млечнобелите страни,

там твоя милост що ли чини?

Дали край вашите градин

скитосва някой друг, нощни?

 

 

ЗАГЛЕДАН В ДНЕШНИЯ ДЕН

 

Загледан във днешния ден,

не виждам аз друго освен

суетност, тъма и порок,

и никъде никакъв бог

достоен за чиста любов,

човек за когото готов

да бъде света да презре

и с гордост на кръст да умре.

 

Загледан във днешния ден,

аз виждам мнозина кат мен

с вериги на млади крила,

сломени от ранни тегла

и влачущи морни крака

без ничия свята ръка -

ръката на някой пророк

да сочи тям истински бог.

 

 

КУРОРТНО ЗЛОБОДНЕВИЕ

 

Таз година столичаните

на курорт не ще вървят,

зер соленички са баните

повече от всеки път.

 

Та затуй те при месарите

бани в пот ще правят пак,

в халите и на пазарите

ще вървят с голям мерак.

 

Тук безплатни са масажите,

няма нужда и от трен -

две-три крачки по паважит

 и къпи се в пот весден!

 

Ежедневно в океаните

хладни бани прави Джон,

малко хладнички са баните

и за Виктор тоз сезон.

 

Константин поради климата

в Атина не бил добре,

сигур много жега има, та

ще пътува през море.

 

Русите се къпят в кашата,

що забърка Бъкънан,

и преля се вече чашата,

но мир няма още там.

 

А на Франция водачите

мъкнат се един след друг,

още зимъска по дачите

и на север, и на юг.

 

Че ужасна там е жегата

от Германия що вей,

и по дачи всеки бега, та

по на хладно да живей!

 

Може скоро тези местности

и Сарай да промени,

че го чакат неизвестности,

чакат го масажни дни!

 

Скъпи столични госпожици,

пак вий шавате навред,

ала нежните ви кожици

ще добият по-друг цвет.

 

Ний пък крачим днес из дачите,

що ни подари царът,

но не тъй вий както крачите

из постланий с плочки път.

 

А тъй блъскаме табаните,

че излиза често плам,

поради това и баните

са ненужни днеска нам.

 

 

МОЯ ХУБАВА РАШЕЛ!

 

Електрики кат гердан

ме обливат со лучи;

я пак от любов пиян

диря твоите очи -

две очички кат кюмур,

две очички без цена,

со едничкия кусур,

дето гледат настрана.

 

Електрики кат гердан

пръскат златна светлина

(колко левчета ли зян

стават само за това?)

От любов треперящ цел

кат пред някое апаш

ходим, прелестна Рашел,

покрай магазина ваш.

 

Ходим я напред-назад

и подсвиркам со уста,

но се пръскам чак от яд,

че проклетото баща

не се мръдва ни за миг,

ни за миг, Рашел, оттам!

Ах, това е резелик...

иде ми да го изям!

 

Тюх... казах голямо лаф!

Я не съм си людояд,

но за туй не ще масраф,

па и знаеш пусто яд!..

Няма що! Ще трябва пак

някой лев за макари,

щеш-не щеш! Любов, мерак:

трябват мъки и пари.

 

- Добър вечер, ой Аврам,

дойдох на алъш-вериш.

- Молим да ме извиниш,

днес не мога да ти дам,

че и те са днес с есап,

та, мой господин Арон,

ако малко си ербап,

иди звади го купон!..

 

Електрики кат гердан

пръскат златна светлина,

я от вашето дукян

тръгвам бавно за дома,

а в сирсето ми кинжал,

а в душата ми печал,

сякаш някой е обрал

моето джамлък без жал!

 

 

ДОБРЕ ДОШЛИ, СКЪПИ ГОСТИ!

 

На новопристигналите ученички

 

Пристъпва мрачний листопад,

изпратил с авангард напред

на шумния престолен град

подарък прелестен букет

от свежи есенни цветя.

Привет горещ на есента!

Привет! Привет!

 

Пристъпва тъжний листопад,

изпратил дивен дар напред -

букет с неземен аромат,

от ученички свеж букет,

букет от румени лица.

Привет сърдечен, вам деца!

Привет! Привет!

 

Привет вам, птички без крила,

понесли песни, смях насам!

Привет! За нашите тегла

целебен носите балсам

по кървавите си уста.

Привет о, есенни цветя!

Привет мил вам!

 

Привет, деца на любовта,

прехвръкнали на школо тук!

Привет вам, прелестни цветя,

от изток, запад, север, юг!

Привет вам, палави очи,

лица от лунени лъчи

и жар уста!

 

Ще екне пак приятен шум

в "Борисовата", в "Одеон"

и нова струя от парфюм

под столичния небосклон

ще влее тъжний листопад.

Поклон вам, дивна благодат!

Поклон! Поклон!

 

 

ЛИСТОПАД

 

(Вместо злободневка)

 

Дявол знае откъде

над престолния ни град

неусетно долете

златодрехий листопад.

 

И донесе ранна смърт

на градинский маскарад.

Спряха песни и смехът

отпътува в безвъзврат.

 

В джоба ми прилегна мрак

и повея остър хлад,

т. е. се довлече пак

и паричен листопад.

 

На великите мъже

стихва спорът в Петроград,

чрез куршум или въже

чакат своя листопад.

 

Офанзивният синьор

пак превил е нещо врат,

че след непосилний зор

дойде тъжен листопад.

 

Джон Бул и Поанкаре

тоже пръскат се от яд,

че и къмто тях дойде

опърничав листопад.

 

Дявол знае докога

сред безумний този свят

ще върти така коса

человешкий листопад!...

 

Ти, мамзел, веч окротне,

липсва старият инат!

Вярно ли е или не,

че си в своя листопад?

 

 

СПОМЕН

 

...и във време оно людето имаха за пища

месо, яйца, сирене, мед, сардели и нерядко баници...

Из "Купонски летописи"

 

Сборник пред мене с формули разни,

вдясно мастило, вляво тетрадка,

вляво тетрадка с листове мазни

буди в душа ми тъмни съблазни,

горест по радост, щастие кратко.

 

С думи чаровни, с думи на фея

шепне ми тихо тази тетрадка,

в горест въздишам, в нега копнея,

слушам, че нявга тук, върху нея,

сложена била баница сладка.

 

 

AAAXX!!..

 

(Сълзопролитно есенно настроение)

 

Ах, капки ситни, ситни,

ах, капки маргаритни

от оловно небе.

 

Ах, миналата есен

в такъв сокак ли тесен

и моя милост бе?!!

 

Де с шумни аркадаши

сред шум и звънки чаши

заварваше ме тя...

 

Ах, плачат небесата

и стенат по земята

поронени листа.

 

 

БЕЗОТПУСКНИ НАСТРОЕНИЯ

 

На Н. Т-в

 

1

 

Запад се в кърви алени къпе,

в кърви на воин смъртно ранен.

Бродя из парка, спомени скъпи

плахо пристъпят около мен.

 

Есенна вечер, вечер прохладна

стели несетно дрезгавини,

пак ме притиска скръб безпощадна,

пак ме тревожат минали дни.

 

Спомням си, спомням дни пъстроцветни,

дни преживени в песни и смях,

спомням си, спомням радости сетни

в черни неволи, дошли след тях.

 

2

 

Ах, колко радостни били алеите,

безспирно шум царувал в тях,

ах, колко прелестни били и феите,

ах, колко радост, песни, смях!...

 

Звънтели вечно там стаканите

и гълъбов се виел дим,

летял, разтваряйки вред раните,

весден Амур неуморим.

 

Ах, колко прелест, колко щастие!

Там пир бил, денонощен пир...

Ах, ще ли вземеме участие

и ние в него най-подир?

 

Или все тъй с далекогледите

от парка, в скърби потопен,

ний ще се взираме в съседите

и ще въздишаме весден?

 

 

НАПРЕД, СИНЬОРО!

 

Каква е тази страшна врява?

Какво, Викторо, с тебе става?

Че бива ли, бе господине,

спечеленото в две години

тъй да отстъпиш на вразите?

Тъй да си плюнеш на петите?

Постой, синьоро мой, постой!

 

Земята взета с ред победи

за две години - две-три педи

я пресметни ѝ колко чини!

Не бива тъй, бе господине!

Задръж се мъничко, задръж се,

нали и ти уж воин, мъж си!

Напред, синьоро мой, напред!

 

Постой, опитай ти кривака,

поизправи си тъй гръбнака,

па сетне плюй си на петите

и дето видят ти очите

сред портокали, кипариси

на зимна дача оттегли се!

Така, синьоро мой, така!

 

На, тъй и твоите ортаци -

отбор соколи и юнаци,

под ред багажите си взеха,

зарязаха те родна стреха

и здрави-живи надалеко

днес животуват тихо, леко.

Върши ти същото, върши!

 

И тъй към Лондон или Ница

в незрима качен колесница

(демек по нашенски в трамвая

на хаджи Пеша) ти накрая

при Петра, Коля, кокошара,

ведно со своята китара

иди, синьоро мой, иди!

 

 

1918 година

 

 

ЗАДАЧИ

 

1. Дадено е:

 

Троцки с рошавите си другари,

Уйлсон с купищата си долари,

Джон със сладкозвучните си лири.

Във задачата се дири:

ако преговорите умрат,

кой е крив за тази смърт?

 

2. Дадено е:

 

Лявото око на .Хинденбург поглежда

към Париж и проче изпод вежда.

Пита се: какво сънуват в тези зимни нощи

бай Поанкаре със Клемансо и още -

като имаш плюс туй и мира пред вид

как меняват гащите им своя колорит?

 

3. Дадено е:

 

Кирчо иска автомобил да си вземе,

а Бобевски сметки прави пък след време

да наеме или да си купи нейде дача.

Дири се у таз задача:

за целта на тези хора колко рими

и ура, напред на нож им са

необходими?

 

 

ВОЛНИ ПРЕВОДИ

 

1. ТАМ

 

Там, де мощна гръд вълните

удрят с тътен о брега,

де с столетия скалите

бдят и стенат под снега,

де клокочат страшни бездни,

де цари и смърт и плач,

меч е стиснал чер палач;

там, де кървави вълните

сини трупове влекат,

де се вият с страх орлите,

де стихиите реват

непрестанни и страхотни,

де клокочи тъмен ад,

де триглавите животни

дишат смъртоносен яд,

де с козел зловеща врачка

броди из тъмите там,

де на всяка нейна крачка

блика син и кървав плам;

там, де еква мигновено

сатанински злобен глас,

там, да кажа откровено,

нивга не съм ходил аз!

 

2. ДАМСКИ ЧАСОВНИЦИ

 

Моят прелестен съсед

е чудесен философ,

той на всекиго ответ

да даде е все готов.

 

Вчера питам го: - Защо

дамите на свойта гръд

под самите си сърца

тез часовници държат?

 

Той отвърна ми тогаз:

- Как? Не знаете ли вий?..

За да бият те поне,

дето нищичко не бий!

 

 

ЕПИГРАМИ

 

Математик е или сам се тъй нарича,

туй не е важно, но той точността обича

и затова часовника си гледа вечно

и изчислява, изчислява безконечно.

 О, рядко има като него хора точни!

 

Не бях видял човек, току да почне

да ви приказва и часовника да гледа,

и затова отличен той е за беседа,

той никога вам отегчителен не става,

защото... глупостите свои изчислява.

 

АРТИСТИ

 

Мъжът артист е! Съпругата обаче

и тя си има дарби: гласец и мишци здрави.

Затуй кога съпругът остане без петаче

и скърби го налегнат, съпругата тогава

да пъшка и скучае съвсем не го оставя -

по цели дни с метлата комедии му прави.

 

ВСЕЗНАЕЩА

 

Какво да заговориш, тя тутакси горещо

започне да разправя, че туй е старо нещо.

"Не знам" и "чудно нещо" в света за нея няма.

Навсякъде я бива и всичко тя разбира!

На ум ми тъй дохожда, че щом е толко веща,

отдавна тя ще знае, че днес не се намира

от нейна важна милост отрепка по-голяма.

 

НА ЕДИН ДЪЛГОКОС

 

Приятелю, разбирам, че нужни са купони

за хляб, месо, обуща, за прежди и балтони,

и че у всичко има различни сметки тънки,

но знам пък, че за господ не съществуват спънки,

комисии, съвети, купони и печати,

та чудя се тогава, защо той у глава ти

не е вложил от милост акълец една шепа,

та тъй да се не луташ като кобила слепа.

 

НА ТЪРГОВЦИТЕ

 

- Недейте граби толкоз! Народът стене, страда,

изпратил в урагана чадата свои скъпи!

Съвсем го вий обрахте! Такава ли награда

на тез неуморими за свобода сеячи,

на тез чутовни войни, о търтеи, се пада?!...

Недейте тъй! Народът в сълзи се днеска къпе.

- Ахаа! Гледай, гледай! Той можел и да плаче?

Сълзите да му вземем забравили сме значи!

 

 

ВОЕННА СТРАНИЦА

 

(Съвременни бойни средства)

 

1. ПОДВОДНИЦА

 

Този род оръжие е мощно

средство за съвременния бой.

Действува без отдих денонощно,

не познава норми, нито строй.

Движи се из министерства разни,

дето хвърля бомби тип "съблазни".

Там обикновено настанява

на поправка слаби миноноски

(то се знае туй е без разноски!)

Плюс това тя често посещава

и училищните скучни сгради,

откъдето твърде лесно вади

в пясъка затънали гемии.

P. S. Покрай тези форми има бол

тям подобни и от мъжки пол,

действието им е чудновато.

 

2. КАРТЕЧНИЦА

 

а) "Максим"

 

Отличава се с деликатни части.

Смазва се с помада или пасти.

Винаги от фланга тя напада

и коси сърцата без пощада.

Честичко, наместо към сърцето,

тя насочва огъня към портмонето.

 

б) "Шварц-Лозе" или же махленская клюкарка

 

"Шварц--Лозе" е вторият вид. Доста

по-груба и затова по-проста.

Винаги намиса се във боя

и приглася мощно и свирепо,

тежко врагу, а блазе на тоя,

на когото тя е във подкрепа.

 

3. СУПЕР-ДРЕДНАУТ

 

"Търговец"

Таткото на всички параходи.

Най-обикновено гордо броди

из правителствените води.

Пак се занимава, както по-преди

да пренася из води дълбоки

на ангро и дребно разни стоки.

Винаги брониран е със пласт

от банкноти, злато или мас.

Често бреговата ни охрана,

"грижи за прехраната" названа,

праща му по някой нов снаряд,

ала никога не може да се случи

"на месо" един от тях да го улучи,

падат ту пред него, ту отзад.

 

4. АЕРОПЛАН

 

Има го от всякакви системи:

тип "художник, музикант, поет",

броди из горичките зелени

или движи се назад-напред

по "Леге" и "Цар Освободител",

на високото голям любител,

затова моторът му едвам се чуй,

изразходва гориво "мечти".

Главната му цел е да лети.

 

5. УНИВЕРСАЛЕН СНАРЯД

марка "Редактор на независим ежедневник"

 

Най-практичен и могъщ снаряд,

пригоден е тъй добре, че може

в всякое оръдие да се сложи,

удря вляво, дясно, даже и назад -

пълни се с жълт звънък динамит.

Има.,. . има... извинете, няма вид!

 

6. ПРИВЪРЗАН БАЛОН

 

Пуска се над важните места

и за електриките се връзва.

През деня на поста си замръзва

от горещините, а пък през нощта

в осветени местности се движи,

наблюдава и освен това се грижи

да тревожи патраула.

 

 

ВЕЛИКОГРЕШНАМ ГЕШЕФТАРАМ!

 

(Непети памфлети от наши поети)

 

Родино, прокълни чада си блудни!

Махни ръка, махни и забрави ги,

че те, когато всички бяха будни

и ломеха ръждясали вериги,

не спяха тоже, майко, но хиени

в тъмата бродеха на лов за плячка,

а не борци от дълга озарени!!

Родино, недостойни и за храчка

са те от тоз народ-титан.

 

                                           Иван

 

Изчадия, в тез кървави години,

когато родината цяла в плам е,

когато воин подир воин гине

под сянката на родното ни знаме,

когато цял народ лети в борбата,

помъкнал смело тежкото си бреме -

великий кръст на родината свята,

о кърлежи, тогава сгодно време

намерихте за свойте апетити,

тогава случай падна се удобен

и алчний ви търбух се май насити

със кървите на тоз народ беззлобен.

Въжета, затвори, куршум за вас!

Настъпва веч очаквания час,

проблесна бог всред тежката разправа

възмъздие и вам, крадци, да дава -

темидиния взор ви е издирил!

 

                                            Кирил

 

Нимфа с розова одежда

тича в росната трева.

Ето строен стан привежда,

бяла лилия съглежда -

дар за русата глава...

 

Гаснат пурпурни воали

в синкави дрезгавини,

черни врани - зли печали,

от тъмата налетяли

късат алени страни.

 

Бяла нимфа знойни рани

мие с трепетни ръце

и проклина черни врани,

капят кървави закани

от раненото сърце.

 

Ала рицар лък обтяга,

мъдър рицар, бодър страж,

черно ято с трепет бяга

и поломено поляга

върху изумруден плащ.

 

                  Декадентски Карандаш

 

Поехме ний на брат ръка

и дигнахме го на крака,

а вие, хищници безброй,

на плячка литнахте със вой.

 

Обрахте го, обрахте,

великия и смел народ,

поихте се, хранихте се

със неговия кървав пот.

 

Но възмути се в своя трон

царят на дивния всемир

и ей пред земния закон

изправени сте най-подир.

 

                         Любомир


                         Преписал в аванс Ведбал

 

 

ПОЕТИЧНА ОБСТАНОВКА

 

На приятелката на приятеля ми

 

Над мене, пред мене, налево, надесно

и даже отзад

незрима ръка наредила чудесно

отбран и величествен свят.

 

Над мен настанена е двойка отлична,

съпругът е глух,

другарката му пък на балон е прилична

със своя владишки търбух.

 

Когато последната плавно зашепне

на своя съпруг -

отсреща тополата в ужас потрепне

и стихне вред всякакъв звук.

 

А блеснат ли плахо звездиците кротки

из модрата шир,

във унес запеят махленските котки

и целият кучешки мир.

 

И в бяла премяна (по фуста и риза)

с китара в ръце

на срещний прозорец русалка излиза

да цери ранено сърце.

 

Тез кучета, котки, луна и китара

ми спомнят тогаз

за някаква странна и тежка попара

от семки, какао и праз.

 

Напразно се кръстя кат баба тогава

и жарко редя

молитви за божа и дяволска слава!

Ах, няма и няма файда!

 

И ето закашли в добавък отдясно

безсънен съсед,

отляво съседка пак почнала бясно

борба с дървеници безчет.

 

Отзад и хазайката с някакъв даскал

танго заиграй,

аз в нервност нечута виж съм надраскал

на сръбски псаломи безкрай.

 

 

ОТ ВЕЛИКОТО ДО СМЕШНОТО

 

На кайзерите от запаса, полковник Василий и т. н. т.

 

Свърши се!... Последният тътен замре

в нощта непрогледна.

Затихват вълните на буйно море

с въздишка последна -

вълните зловещи от кръв и сълзи.

 

Из черни руини, сред пламък и дим,

край трупове ледни,

промъкват се плахо един по един

рой призраци бледни.

Проклятие тежко подир тях пълзи.

 

Те бързат!... Закрили уши и очи,

не чуват, не гледат.

Далече там някъде буря бучи,

ръце се протегат,

ръце се протегат за правда и мъст.

 

Там вопли се чуват: "Темида за тях,

Темида. е нужна!

Те бягат стремглаво, те тръпнат от страх,

защото задружно

разпнаха човечество цяло на кръст!"...

 

Те бягат... далече камбани ехтят,

трошат се окови

и воини бодри се мълком редят

под светли и нови

девизи, зовящи за мирна борба...

 

Поспрете се малко, велики мъже!

За миг се поспрете!

Вземете си всинца сапун и въже

и се обесете

кат Юда на някоя суха върба!

 

 

ОТВОРЕНО ПИСМО

 

До господин полковник Василий дер Радщайн

 

                                                  СЛЕДА

 

Гут морген, либерални, където и да дремеш,

над блясъка вълшебен на златния метал,

аз вярвам с благодарност писмото да приемеш,

защото знам, че вехнеш поломен от печал,

защото знам как любиш Българийка зелена -

незрееща ни в есен, ни в зима настървена,

макар че ти навярно си доста пожълтял

от своя идеал.

 

Ти сигурно ще питаш за новини по нази

и кой и как издърпва затъналий катър.

Намножил ги е господ (пак той да ни запази!),

та никому, повярвай, не скършиха хатър.

Реши се криво-ляво и мина тази криза,

влезна 16 юни, остана си по риза

да тропа по вратите сал твоя стар ортак

и да си пее пак:

 

- Кълнеме се во бога, во бащината вера,

нà, жи ми господ силни и Ристос - негов син,

я русофил сум, бракя, таков сум не от вчера,

а ушче кога ядоф най-арни манджи в Рим.

И нема овде - в мене - ни мижи да те лажем,

ни хесапи за кокал - я правото си кажем,

я право сум кажувал - тогай и на Васил,

шчо стори ни резил!

 

И тъй като го гледа "Св. 16 юни"

усмихва се, премига и суче чер мустак,

па дума му с участье, готов да го целуне:

- Де още малко, братко, ще минеш този праг!

А Кольо клати глаа: - Не факя ми барута,

измокрил се е мало във тюрмата прочута,

ама не ми се коси, не губам аз кураж,

пак жив е господ наш!..

 

Тъй, господин полковник... А зетьовете ваши

оплескаха я малко (ех, само те да са!),

но никой май, не скърби и никой се не плаши,

зер знаеш, че те казват на плюнките роса...

Ще питаш и за друго, но няма интересно,

понеже в тюрмата е днес всичко умно, честно!

Обаче не тъжете, нали сте Марсов син,

и то с ужасен чин!

 

Когато ви омръзне, елате си обратно!

Амнистии ще има... не знам какви неща.

България прощава.на своите чада:

права на ново връща, делата пак разглежда,

та никак не губете ни вяра, ни надежда -

от каучук и днеска под наший небосклон

е всеки прав закон.

                                          Привет: Ведбал

 

 

1919 година

 

 

ЮБИЛЕЙ

 

В дни на блудство и трагизъм,

в дни на страшен егоизъм

светли знамена развели,

бодри, весели и смели,

врагове на зла тъга,

ний празнуваме сега

новия си юбилей.

Да живей, да живей

новият ни юбилей!

 

Дрънкат шумните стакани,

глъхнат пак сърдечни рани

и залюбили живота,

и забравили хомота

на злорадната съдба,

ний празнуваме сега

новия си юбилей.

Да живей, да живей

новият ни юбилей!

 

В миг пресъхват буйни чаши -

нас виното не ни плаши

нито лютата мастика,

ни гатанката велика

на безхлебни бъдни дни,

днес празнуваме си ний

весел, шумен юбилей.

Да живей, да живей

новият ни юбилей!

 

Вънка вихър злобно писка,

нужда шията притиска,

хляб, пари, тютюн, подметки...

чорт побрал ги тези сметки.

Я дигнете чаши пълни -

радост нека ни погълне

с розовите си уста,

зер празнуваме сега

новия си юбилей.

Да живей, да живей

новият ни юбилей!

 

 

ПРЕТЪРСВАНЕТО

 

- По твойто хубаво лице лежат,

о, Мери, черни сенки днеска;

навярно пролетната треска

те срещна вече в своя път

и пламна огън в твойта гръд.

- Уви, Амур не ме мори;

ликът ми тъмен е, защото

не знам къде баща ми скри

зарад неверний слух брашното!

 

- Невясто, шчо те нашло денес теб?

Ти умрел чорбаджия Климе?

- Ох, Злато, златно твое име,

остави седем дечиня без леб!

За него - шекерот проклет,

во избата копа весден

и ветърот ми го халоса

и вака млад уш и зелен

за пусти кяр ми се кярдоса...

 

- За Йов спомни си, старче Соломон;

претърсването онесвести

и твойте внучета злочести: -

от страх припадна на Арон,

Симон, Леон и Афтальон,

а Моше, Моис и Бохор

стигнаха по-далече даже,

сториха нещичко от зор...

но туй не бива да се каже!

 

НА ЗЛАТНИТЕ КЪДРИ

 

Когато вечер плаха и смутена

край мене бавно минеш ти,

аз виждам своята мечта излена

във твойте чудни красоти.

 

Като ливански кедър ти тогава

люлееш стройния си стан

и аз, пиян от обич и забрава,

шепна: защо не съм бръшлян!

 

Защо не съм бръшлян, за да обвия

таз чудна мраморна снага,

тъй както нявга моята кесия

обви я и изсмука тя!

 

 

АКРОСТИХ

 

(24 реда за 25 Ленчета)

 

Кръстът на любов жестока

Рамената ми протри,

Аз залутан в тма дълбока

Сам тъма на мъртва вера,

Търся слънчеви зари,

А край мен тъгите черни

Вият страшен хоровод

И убиват и погребват

Цветни дни на млад живот,

Илайяли, Илайяли.

 

Ням тиран е моят бог,

Ад е погледът му строг.

 

Този бог така жесток

Аз прозирам го във теб.

Радостта ми с черен креп,

Креп от гордост, креп от мъка,

Ах, без милост той покри.

Ленче, тежката разлъка

Ето всичко свечери,

Ти погреба моя ден,

А отвори гроб за мен.

 

 

* * *

 

В градината е тихо и сенките вечерни

крадливо се промъкват и стелят се навред,

едвам, едвам далече в алеята се мерне

на двойка непозната неясен силует.

 

В забутана алейка на дървената пейка

седят двамина млади и сладко си мълвят,

над тях в благословия е спуснал гола вейка

високият див кестен и слуша що шептят.

 

И сякаш му е мило, и сякаш му е драго

щом вижда, че се готвят и хватки лежишком,

и сякаш се усмихва, и сякаш шепне благо:

така, така, деца, но... помнете Майчин дом!

 

 

* * *

 

Принц безпаричен, роден край Егея,

раснал сред нарове, спал под лози,

в хладната столица мене срази

русата внучка на дядо Мойсея.

 

И сред кипежа на кървава битва

втурнах се мълком след нейния лик,

с мъка задържах аз яростен вик,

с ярост прогонвах аз всяка молитва.

 

Сред редовете на бранници прашни

хиляди мечове хванах в ръце,

но несломимото нейно сърце

твърдо отблъсваше удари страшни.

 

Блед и отчаян аз днес съм излезъл

от редовете на бурната рат,

зер пред очите ми друг бранник млад

сряза сърцето й с златний си жезъл.

 

Принц безпаричен, роден край Егея

 раснал сред нарове, спал под лози,

в хладната столица мене срази

русата внучка на дядо Мойсея.

 

 

ХРИСТОС ВЪЗКРЕСЕ, РЕБЕКО!

 

Какво от туй, че си еврейка?

Христос възкресе казвам аз,

седни на дървената пейка

и виж какъв вълшебен час.

 

Край нас цветиста, свежа пролет

разголва сочната си гръд,

в душата ми в безумен полет

мечти и тайни се тълпят.

 

Нощта нашепва ласки нежни,

нощта отправя своя зов

и от просторите безбрежни

надниква светлата любов.

 

Какво от туй, че си еврейка?

Далеч от тебе всяка скръб!

Нали Христос е тоже вейка

от стария еврейски дъб?

 

А той, о русичка главичко,

е кротък син на любовта

и казал ни е преди всичко,

че всички братя сме в света.

 

И тъй възкресе Той, Ребека,

възкресе с него любовта,

затуй без много мисли нека

да слеем ний уста в уста.

 

 

AMOR PASSATO

 

Вий едва ли ще посмеете

да надникнете и там.

Святи са за мен алеите

към порутения храм.

 

Зад планински снежни гребени,

зад незнайни висоти

дремят в бурени погребани

мойте девствени мечти.

 

Там изтляха незапалени

факлите на младостта,

там умряха непогалени

розите на любовта...

 

Вий едва ли ще посмеете

да надникнете и там.

Чужди са за вас алеите

към порутения храм.

 

 

ВЕРИГА

 

Сломен под тежки канари,

ридая за простор,

но демон зъл над мен цари

и шепне: "Nevermore!"

 

Очаквам стъпки на жена

из стихналия двор,

но стар ликующ сатана

мълви ми: "Nevermore!"

 

Жадувам ласкави очи,

другарски взор, усмихнат взор,

но властно призракът стърчи

и съска: "Nevermore!"

 

 

ПУСТОТО МУ ВРЕМЕ

 

Гледаш като гимназистка

по прозрачна бяла ризка

мило слънцето назърта.

Но след миг тъмней лазура,

зареве сърдито буря

злъчно кат вещица дърта.

 

Дъжд захване, на сняг стане,

както казва байчо Цане -

земеделския министър.

След снега пък град задрънка,

след града погледнеш вънка -

синей небосклона бистър...

 

Проклетия, дивотия:

влага, студ и кал до шия!

Сякаш сме сред януари...

Проклетия, дивотия!

Остави я, зарежи я,

ами имаш ли цигари?

 

 

СЕЛСКИ ПРИМАДОНИ

 

1. ЕРЗАЦ КОНТЕСА ЩАСИ

 

Ний срещаме те вечер на разходка

по "Чорбаджиен щрасе"

с игривата и гиздава походка

на малката контеса Щаси.

 

При ритъма на леките ти стъпки,

при странните гримаси

по гърбовете ни полазват тръпки,

о, мъничка контесо Щаси!

 

И в сладко упоение тогава

ний крачим за дома си

и правим си дебати до забрава

за селската контеса Щаси.

 

За пришълците нас днес е незнайно

коя си и каква си,

но през завеската на тази тайна

четем: "Ерзац контеса Щаси".

 

Ний срещаме те вечер на разходка

по "Чорбаджиен щрасе"

с игривата и палава походка

на малката графиня Щаси.

 

2. ФИНАНСОВА ГРАЦИЯ

 

Изправена до стобора, усмихваш се галантно

и цялата ти фигура е красота и грация,

наместо карамелки "Му", ти гълташ елегантно

наросените цветове на бялата акация.

 

Усмихваш се галантно ти и чешеш се по тила,

пристъпвайки едвам, едвам, потропвайки с налъните,

а редом с тебе до стобора, ухилено и мило, кат верен паж -

магарето стърчи и хрупка тръните

 

Но все таки таз грация погледната от мене

през бляскавите очила на златото и зестрите -

е чудна и недосегаема и с нея без съмненье

на запад бих завършил аз сред грации семестрите.

 

Изправена до стобора, усмихваш се галантно

и цялата ти фигура е красота и грация,

наместо карамелки "Му", ти гълташ елегантно

наросените цветове на бялата акация.

 

Бяла черква, 24. V. 919

 

 

КАТЯ

 

Аз - Нагел безпаричен съм,

ти - Дагни босокрака,

по кремъчния калдъръм

очаквам те сред мрака.

 

Жадувам твоите уста

със цвят червеновинен

и галещата топлота

на твоя смях невинен.

 

Опит от твоя поглед син

и малко от виното,

аз - неизвестен паладин,

тревожа ви селото.

 

Тревожа извора честит

на винени талази,

на плюшкиновци с жалък вид,

наречени думбази...

 

Аз - Нагел безпаричен съм,

ти - Дагни босокрака;

по кремъчния калдаръм

очаквам те сред мрака.

 

Но ако в тоз тревожен час

от мен те друг разлъчва -

ще скоча в дълбините аз

на пълната ви бъчва.

 

 

ЧАСТНАТА СОБСТВЕНОСТ

ИЛИ СВИНЯТА И КИРАДЖИЙСКИЯ КОН

 

Социална басня, посветена на г-н Добриянов

 

Привечер, сред тесничкия двор,

цял потънал в тор,

с глъч разпрегнаха кола.

Старий кираджийски кон -

собственик на собствени тегла,

отреден от господарския закон

да влече хомота

на живота,

старий кон - измъчено животно, вечно гладно, вечно потно,

до коритото домъкна се едвам.

 

Там

той видя свинята

с гастрономия занята.

Старий кираджийски кон

с реверанс, с дълбок поклон,

каза ѝ: "Мадам,

моля ви, дръпнете се оттам;

жаден съм и много уморен,

мъкнах камъни весден;

искам да си пийна мъничко вода.

 

Тя

вдигна зурлата нагор

 и сърдито отговори:

"Хей, хамалино, защо

пъхаш се къде не е за теб место?

Днес ти полудял си без съмненье!

Знаеш, че коритото принадлежи на мене!

 

Старий кираджийски кон

каза и със по-друг тон:

"Откъде на тебе да принадлежи?

Аз не го домъкнах ли чак от града,

за да пием всички ний вода?"

 

- "Ех, пренесъл си го ти!

Много нещо! Кой обаче го плати?

То е дар

от любезния ни господар!"

- "Да, обаче искам да ми разясните

с чий пот са спечелени парите

след това?

Вий, защо да имате прав

 повече от мен над туй корито?"

- "Ха-ха-ха... и още пита!

Първо: ти си кон

и според природния закон

длъжен си да си влечеш товаря,

за да живее господаря;

второ: над коритото имам права затова,

че покойният ми дядо пийна

пръв от него гозбата помийна,

плюс това, по своето благоутробие,

явно е, че съм на господаря подобие...

Ха, сега, без много глупави масали,

присъщи на всичките хамали,

махай се, бъди готов за утре заран,

тъй като е ден пазарен..."

- "Но пардон -

смънка кираджийский кон.-

Туй.. . туй.. . никак не е верно;

вий направихте, май, бялото на черно."

Но свинята горда, всепобедна

нито го погледна;

старий кираджийски кон обаче,

вместо по-мирен да си закрачи

къмто своя разнебитен дом,

по войнишкому обърна се кръгом,

блеснаха подкованите му копита

и при първото светкавично чифте,

чак оттатък спорното корито

философската свиня в миг отлете.

 

Сухиндол, 3. VI. 919

 

С извинение:

Лорд Джемс Шокинг

 

 

ПРОЗА И ПОЕЗИЯ

 

- Аз съм странник безприютен,

аз съм бледен пилигрим,

моят замък е порутен

и блуждая аз залутан

в облаци, мъгли и дим.

 

Вред край мене е пустиня,

вред покруса и тъга!...

Бледолика монахиньо,

прибери в свещена скиня

изнурената снага.

 

Разтвори сърдечни двери,

приюти ме, приюти;

може в тебе да намеря

своята умряла вера,

свойте пръснати мечти!...

 

- Ще отворя аз вратите,

чувам скръбний ви романс,

но познавайки певците,

искам да ми заплатите

наема си във аванс.

 

 

МИНАЛО

 

Замислена вечер над златни поля

разстилаше тиха тъга

и в свежия въздух, високо над нас,

простряна бе цветна дъга.

 

Погалена, сякаш, от свята ръка

потрепваше роената ръж

и волни талази един подир друг

летяха нашир и надлъж.

 

На огнени ленти от двете страни

на насипа бликнал бе мак;

сред него, опити от скръб и любов,

ний чакахме дългия влак.

 

От синята бездна на твойте очи

се рониха скръбни слова

и тихо, но властно прокобваха те:

"Едва ли пак нявга, едва!"

 

Зад сивия облак на утрешний ден

неведом бе нашият път;

умът не прозираше - тръне ли там

или теменуги трептят.

 

Житейските наши пътеки тога

 едва се допряха и пак

издебна ни мълком раздялата зл

 и стисна ни нейният мрак...

 

Сега е пак привечер. Запад е в кръв

и блясъци златни облен

и призракът бледен на минали дни

витае безшумно край мен.

 

Над празната чаша седя мълчалив,

обронил пламтяща глава,

а всичко наоколо тихо шепти:

"Едва ли пак нявга, едва!"

 

 

ПЛЕНИТЕЛНА МАМЗЕЛ!...

 

(Вместо злободневка)

 

Пленителна мамзел, дете на хубав грях,

защо си толкоз зла, защо си толкоз строга?!

В сърдечната си пещ по тебе изгорях,

в сърдечната си пещ аз гина в изнемога.

 

Пленителна мамзел, усмихнато дете,

защо си толкоз зла, защо си толкоз строга,

защо тоз розов лист - туй сочно деколте,

разлива толкоз плам без всякаква тревога?

 

Нима не стига ни днес таз горещина,

която в страшен гняв разливат небесата,

та нужно е сега, чаровнице жена,

и твоят страстен зной да ми пече душата?

 

А в погледа ти син, защо е тоз въпрос?

Защо ли се е той там тихичко спотаил?

Нима ми трябва той, нима е малък тоз

въпрос, който сега спотайва се в Версайл?

 

Пленителна мамзел и дваж чаровен грях,

защо човъркаш ти пак старите ми рани?

Защо така звъни, ах, твоят кръшен смях,

та спомня ми звъна на мамещи стакани?...

 

Пленителна мамзел, дете на вечен грях

защо си толкоз зла, защо си толкоз строга?

В сърдечната си пещ по тебе изгорях.

Смили се ти над мен, смили се ти, за бога!

 

 

НА ДАЧА

 

Странен вятър ме отвя

към далечните курорти

и откриха те за мен

своите широки порти.

 

От възторг и от любов

аз отвърнах с жест подобен

и разтворих своя джоб

с порив зноен и незлобен.

 

Обкръжиха ме във миг

пеперудки леки дачни

и по навика си стар

почнах пристъпи удачни...

 

Дните си прекарвам аз

в дейност свята и похвална

пия, ям, лежа и спя -

дейност чисто синодална...

 

Странен вятър ме отвя,

като всичките, на дача

и, призвавам, няма май

от какво да се оплача...

 

Въздух, свежест, красота

накъдето се обърна;

възхитен съм, само че

мисля пèшком да се върна...

 

 

ДЕСЕТТЕ ЗАПОВЕДИ

 

На хазайката ми

 

В дванайсет заповеди Саваот

разделил светлата си мисъл

и върху мрамор я написал

за назиданье на еврейския народ.

 

Преброил ги и горко възразил Мойсей:

"Жесток си, триж жесток Йехова!

Народът ми във таз окова

сред ново робство пак ще заживей.

 

Махни, Творецо, две поне от тях.

нима не виждаш, че са много!

Защо ни съдиш толкоз строго

без повод всякакъв, без ничий грях?

 

Дванадесет, дванадесет са те!

А що е силата човешка?

Последната е даже грешка.

Абсурд, велик абсурд във нея се чете!"

 

Прострял се ничком пак Мойсей, а пък

Йехова, като поразмислил

дванадесетата отчислил,

а тя била: "Не влизай нивга в пазарлък!"

 Но недоволен бил Мойсей и викнал пак:

"А единадесетата, а нея?"

Погледнал Саваот Мойсея,

процедил "не" и тропнал нервно с крак

 

Разтичал се Мойсей насам-натам,

натрупал съчки и след малко

с бензиновата си запалка

запалил огън, бликнал буен плам.

 

След туй побарал се тук-там

и хоп две чисти бели гълъбици,

две целомъдрени девици

измъкнал от широкия си джоб.

 

Опекъл ги надве-натри за миг

и в жертва ги пренесъл богу,

бог не поглеждал вече строго,

просветнал малко нещо неговия лик.

 

Мойсей посо изтрил и него със ръкава,

а той гласял: "Не давайте рушвет".

 

 

МАРГАРИТКИ ЗА ЖЕНАТА

 

Сърцето ти, Жането, е хладна катафалка,

горчиво и печално е нейното дело;

умре ли нейде обич - пристига тя след малко,

а да задигне мълком студеното тело.

 

Безбройни трупове тя отвлекла е полека

на жилището вечно под хладния покров,

а ето днес отвлича по същата пътека

бездушните останки на моята любов...

 

Сърцето ти, Жането, е малка катафалка,

не може жива, свежа любов да побере,

ала затуй навярно таз катафалка жалка

прибира тъй изкусно къде какво умре.

 

* * *

 

Празна табакера, празно портмоне,

празно се живее, хубава Жането!

Ах, да беше пълно днеска то поне -

пълно с знойна обич да беше сърцето!

 

Знам, баща ти може първите неща

лесно да напълни... туй ми е известно,

ала ти сърцето с шумна суета

днес да го напълниш никак не е лесно.

 

Пустото не пълни празното, уви,

а пък ти си пуста и зиме и лете,

но все пак, Жането, ще напълниш ти,

ако не сърцето, то поне ръцете.

 

* * *

 

Припомням си, тогаз нощта ме приюти

из сънните полета.

Над мен бяха звезди, край мене самота

и малката Анета.

 

В миг падаща звезда с рубинена бразда

проряза висините.

- Един живот замря - прошепна плахо тя,

загледана в звездите.

 

- Отронена звезда аз чувала съм, че

е знакът на кончина.

Звездица падна там, туй, друже, ще рече:

една душа замина.

 

- Не знам отлита ли душа кога звезда

отрони се в всемира,

обаче знам добре, че падне ли жена -

една любов умира.

 

 

ЕСЕННО ЗЛОБОДНЕВИЕ

 

През долини, през полета

път подема знойно лето,

мълком подир него крета

есен златна, благодатна.

 

Носи хубости тя редки,

носи ни тя дребни сметки

за балтони, за подметки

с дупки злобни безподобни.

 

За загадъчни поеми

а финансовите теми,

за кредитори серсеми -

душеядни, безпощадни.

 

За хазайки тлъстоснаги,

за молитвите им благи

и за дрянови тояги

в нощи мрачни и беззрачни.

 

Но край дертовете всички

боровите ни горички

ще са пълни с ученички

миловидни, безобидни.

 

Есента е поетична.

Есента е романтична

и тогаз е най-практично

за целувки без преструвки.

 

Ех, отнейде вардияна

с тиха, старческа закана

над глави ни ще застане,

но ще види, ще си иде.

 

Зер били са дни любовни

и за него дни греховни!

Туй са работи световни,

той ги знае и нехае.

 

Затуй, дружки романтични,

от гимназии различни,

да започнем пак тактични

битки славни и забавни.

 

 

В МЕХАНАТА

 

(Акварел)

 

Кажи, Геле, кажи, душо,

кажи, сърце благо,

що за миро днес се слуша,

кажи нещо драго!

 

Че ли скоро мир да стане,

туа на земята?

Или още че се мае

да мъчи раята?

 

Що си мислят големците?

Па че ли се бием?

Да си чукаме главите,

борч за да добием?

 

Три години си мръзнахме

сите у окопо

и току-що се върнахме -

плащай си на попо!

 

Геле саде си надига

шулета с мастика,

ту се мръщи, ту намига -

нече политика!

 

Кой що сака нека прави -

пет пари не дава.

И свето да се удави,

око му не шава.

 

 

ЕЛЕГИЯ НА ГЕОРГИ М-В

 

Бракът прилича на обсадена крепост:

които са вътре, искат да излезнат,

които са пък вънка - да влезнат.

 

Каква съдба е твоята съдба?!

Отде те стигна тази орисия,

та днеска ти, без всякаква борба,

нахлузваш си тоз чер ярем на шия?

Ах, тежко ми е, Жорж!

 

Нима не се почеса ти по тила?

Не се ли малко барем позамисли,

та тласкан от безумна сила,

към мъртъвците мълком се причисли?

Ах, жално ми е, Жорж!

 

Ще дойде ден и нейде ще те срещна.

Ще се усмихнеш ти тогаз, обаче

аз знам, че няма да ти бъде смешно,

 просто, просто... ей тъй на, ще ти се плаче.

Така ще бъде, Жорж!

 

Женитбата е глупост непростима,

най-страшната и безподобна грешка

и в нея сявга дяволът пръст има,

за да се смее след туй на слабостта човешка!

Ах, плаче ми се, Жорж!

 

Люби! Това съвсем не е престъпно.

Годявай се! Туй все пак нявга може.

Но да се жениш!? Ах, от ужас тръпна

При тази мисъл подлудявам, боже!

Ах, страшно ми е, Жорж!

 

 

НАРОДНОТО СЪБРАНИЕ

 

(Злободневка)

 

Шум се вдига, рев се носи всред Народното събрание,

поминутно смях избухва, а след него куп псувни;

сбрани звани и незвани мукат си за занимание,

зер навън е хладна есен, зер навън са кални дни.

 

Думба-лумба, иха-ха!

Златна българска стреха!

 

Ето виж, че се предложи татък нещо за гласуване -

девет хали разфучат се, двеста звера зареват

и се вдигнат разправии несънувани, нечувани,

всички псуват, всички тропат и в истерика крещят.

 

Думба-лумба, иха-ха

дом божествен на смеха.

 

Доктор Данев из Силистра, спящ до лани из архивата,

важно стане и промълви: "Няма средства, господа!"

Да, за всичко няма средства, но щом дойдем до красивата

сметка за 100 лв. дневни, тука няма веч беда.

 

Думба-лумба, иха-ха

тук не виждаме греха.

 

А пък Сандо Радомирски, вожд прославен на суватите,

плаши в плен, че ще изпрати тез, що стачка обявят.

Ще ги пратите, бе Сандо, оти да ги не изпратите,

малко ли днес в плен изгниват!... В плен... щом искат да ядат!

 

Думба-лумба, иха-ха

пуста сопа по гърба!...

 

Шум се вдига, рев отеква сред Народното събрание,

поминутно смях избухне, а след него куп псувни -

сбрани звани и незвани мукат си за занимание,

зер навън е хладна есен, зер навън са тъжни дни.

 

Думба-лумба, иха-ха

мръсна шутовска стреха!

 

 

ЕСЕННИ ЛИСТА

 

1

 

Унесена в мечти, самата ти мечта,

очакваш ме сега на дървената пейка,

край тебе ронят се посърнали листа,

над тебе сякаш бди надвисналата вейка.

 

В очите ти блести лъчът на ведър ден,

по устни кат рубин потрепва звучна песен,

от погледа ти син опит и запленен,

ще спра при тебе аз в безумен блян унесен.

 

С възторжени очи и с трепетни ръце

аз ще пристъпя тихо и, бавно и свенливо,

тях - белите цветя на своето сърце,

пред твоите крака ще сложа мълчаливо.

 

2

 

Сред всички жени

едничка плени

сърцето ми ти.

 

Кат мъничък цвет,

кат блен на поет,

пред мен се вести.

 

В сърцето лъчи

от чудни очи

трептят и пламтят.

 

В душа ми цветя

посред есента

за тебе цъфтят.

 

За тебе са те,

за тебе, дете,

ела набери.

 

А после със тях

без свян и без грях

ти друг надари.

 

 

ПИСМО ДО ЖАНЕТ

 

Добър вечер, златокъдра

и замислена Жанет,

в малко пликче ти изпращам

искрения си привет.

 

В знойна мъка, в зла разлъка

минаха се много дни,

днес в сърце ми светла обич

тихичко се настани.

 

Да, Жанет, изгря в сърце ми

стара обич с пламък нов

и затуй към теб изпращам

своя листопаден зов.

 

За нищожно нещо, помниш,

се разсърдихме тогаз;

кой бил прав и кой виновен

няма да издирвам аз.

 

Да живеем тъй далече,

аз без тебе, ти без мен,

няма смисъл, няма сметка

хич през тоз сезон студен.

 

Виж как есенните вихри

гонят жълтите листа,

как е жално и печално

за душата в самота.

 

Помисли си, разсъди си:

скъпи въглища, дърва;

зачестиха шумни сватби,

изхождайки от това.

 

Та затуй, о златокъдра

и замислена Жанет,

нека дружно да се борим

ний против студа проклет.

 

Сватба няма ний да правим,

и защо ли ни е брак?

Зимата кога премине,

ще се разделиме пак.

 

Волни сме и в китна пролет

аз по друга, ти по друг;

грях и нещо неморално

няма според мене тук.

 

Съгласи се, златокъдра

и замислена Жанет,

всичко е готово... даже

и кревата е наред.

 

 

ПОМРАЧЕНИ НЕБОСКЛОНИТЕ

 

(Гешефтарска песен)

 

Помрачени небосклоните

ръсят девствени цветя;

постегнете си балтоните,

вий почтени господа!

 

Нека да буботят ледните

вихри яростно весден;

за това да мислят бедните

през този сезон студен.

 

С топли моди в булевардите

мръднете за час, за два,

и в "България" билярдите

блъскате вий след това.

 

Дойде обед, в рестораните

келнерите чакат вас;

хубавичко се нахраните

и си пийнете тогаз.

 

Още сядайки край масите

на "Панах" и "Алказар"

на гърба на сиромасите

метвате вий нов товар.

 

И безгрижни като чавките

върху някой мъртъв кон,

вий редите си доставките

милион след милион.

 

Да, растат си милионите

и пазарните цени,

зер са тлъсти комисионите

в тези спекулантски дни.

 

А напразно разни властници

ви се зъбят уж със гнев -

ваши доблестни участници,

те надават ялов рев.

 

Не засягат в нас законите

всички силни на деня,

а пък вие с милионите

винаги сте на цена.

 

Даже Исус II - строгия

съдия със тънък ум,

кърпи свойта демагогия

с битпазарски празен шум.

 

И тъй, без да се тревожите,

продължавайте без пот

да одирате пак кожите

на заспалия народ.. .

 

Помрачени небосклоните

ръсят девствени цветя,

постегнете милионите,

вий почтени господа!

 

 

МЪГЛОСТИШИЕ.

 

Над улици, площади, над сънните поля,

разстила се безшумно студената мъгла,

уж ден е, а наокол, кажи-речи го, мрак

и влага от петите до черепа ти чак.

 

По дрехите ти цеди се ситничка роса,

а да ти бръкне някой, кажи-рачи, в носа

не можеш да го видиш, не можеш го възпре

сред таз мъгла прилична на пухено море.

 

Из локвичките цапам, обсипвайки наред

с благословии сръбски, кажи-речи, цял свет,

но все пак и приятност си има таз мъгла,

извършвайки нерядко порядъчни дела.

 

Вървиш си, да речеме, по калний тротоар

и ето забележиш кредитора си стар,

обърнеш си яката, покривнеш настрани

и пак спасен се видиш поне за 5-6 дни.

 

Ако ли пък случайно се мерне нейде "тя"

и грейне у душата пак някаква мечта,

не трябва да я видиш в градини и поля -

градини и полета е гъстата мъгла.

 

Едно е само лошо, че в късна доба що

си пийнеш малко нещо, ей богу, своя дом

ще почнеш да го дириш по чуждите врати,

докато тежка сопа те нейде връхлети...

 

Над улици, площади разстила се мъгла,

а всяка крачка грях, наслада и беля.

Уж ден е, а наокол, кажи-речи го, мрак

и влага от балтона до гащите ти чак!

 

 

ЩЕ СЕ УДАВЯ АЗ

 

(Предсмъртно стихотворение)

 

Прокле ме черен дух и ето:

от теб далеч съм пак.

Каква велика скръб в сърцето

и колко, колко мрак!

 

Не мога аз да те забравя!

Нима без тебе има свет?

Без тебе нищо не остава

на клетия поет.

О, аз ще се удавя!

 

Над мен витае тежка мъка,

че бог ме триж прокле,

че с огъня на таз разлъка

отрова в мене вле.

 

Какво, какво днес ми остава?

Аз кораб съм разбит!

Ще ида аз, ще се удавя...

На тоз живот съм сит!

О, аз ще го направя.

 

Съдбата днеска ни разлъчва,

Без теб не мога нито час!

Затуй у винената бъчва

за теб ще се удавя аз.

 

 

ВЕЧНАТА ГРИЗЕТКА

 

От седмица афишени одежди

надяна столицата многолюдна

и бликнаха пак хиляди надежди

под погледа на хубостта й чудна.

 

А тя така прекрасна, многоцветна

усмихва се под чудните си краски

и всекиго целувайки най-кокетно,

обсипва го с любов и знойни ласки.

 

Безброй сърца съгря тя в дните зимни,

изпълни ги с очакване и жажда;

в хор заечаха изборните химни

и ето всеки сватове проважда.

 

Бай Връбчо Добриянов Византийски

целуна д-р Данев по устата,

Малинов смигна кротко по комшийски,

подавайки си тихичко ръката.

 

Акционери тлъсти по природа

скърпиха дружество акционерно,

за да закупят на ангро народа

и му намъкнат бремето си черно.

 

Разнищени бекяри либерални

днес вече мафия си основаха,

деца на повестите криминални -

те силата на сговора разбраха.

 

А столицата - вечната гризетка,

на никого за нищо не отказва;

направи хитро тънката си сметка

и разкопча тя топлата си пазва.

 

В пазвата ѝ топла, сиреч в общината,

настаниха се братски и другарски

и пръстите на пролетариата,

и меките десници гешефгарски.

 

 

1921 година

 

 

ГОРЧИВО КАФЕ

 

Когато след пир полунощен самотен,

на зиг-заг се връщаш дома

и киска се вихър над жребий сиротен,

и плаче безлунна тъма,

побързай, побързай, на спиртника прашен

тури тенекийно джезве -

на винени пари под пристъпа страшен,

свари си горчиво кафе.

 

Отвориш ли тръпнейки плика и цветен

и  лъхне ли дъх мразовит,

опит от тъгата на поздрава сетен,

не гледай тъй блед и убит.

Изтрий от сърце си мечтите парфюмни

за черни очи кадифе,

под тъмната стряха на мисли безумни -

свари си горчиво кафе.

 

А в привечер зимна безлистните клони

щом стенат с фъртуната зла

и смъртният вихър се киска поклони

през тъмните влажни стъкла,

с коси заснежени младежкия спомен

отдай на аутодафе

и бавно на малкия спиртник поломен

свари си горчиво кафе.

 

 

ЗИМА

 

В полунощ по стъклата девица незрима

е докоснала с шепот уста –

по стъклата дъхът на безцветната зима

помразен е в сребристи цветя.

 

А след пир, а след звън пак самотен и бледен

приюти ме безмълвна тъма

и под черно крило угнетен и приведен,

препрочитам далечни писма.

 

И възкръсват пак празнични приказки чудни,

незабравена химна звучи

и преплитат над мене лъчи изумрудни

опечàлени морни очи.

 

Но в света любовта е усмивката сетна

на поронена златна звезда

и проблеснала, гасне над нас мимолетна

с огнелика предсмъртна следа...

 

И напразно редят се миражите тленни,

призовали назад пролетта –

в полунощ по стъклата блестят помразени

сребросини бездушни цветя.

 

 

СОНЯ

 

Не стихва звънът на сребристи стакани

и смях посред залата болно звучи;

над мене преплитата се погледи странни,

над мене празнуват две чудни очи.

 

Две чудни очи изпод черната шапка,

с студения цвят на умиращ бръшлян!

И тъмната сянка на древна сатрапка,

възторжено вдигнала светъл стакан.

 

А редом до нея под жалката броня

на своята ревност и звънък метал,

кат призрак изправен, над бледата Соня

бди нейния жрец и покорен васал...

 

И кискат се шеметно пълни стакани,

преплитат се сенки и бледи лъчи,

и с кървавий пламък на болки желани

над мене празнуват две чудни очи.копнеж

 

 

КОПНЕЖ

 

Аз искам тихичко да отзвъни

прощалният камбанен звън

и пролетният светъл сън

да погребем в неведоми страни

под мрамора на вечната разлъка.

 

И разпилял златистия прашец

на утринните си мечти,

в среднощ край вашите врати

да мина бледен като чужденец,

усмихнал се през тъмната си мъка.

 

Над мене нивга вишните с привет

и тиха скръб да не шумят.

И месецът над моя път

да не възпре загадъчен и блед,

посрèбрил ярко спомена за тебе.

 

И там – край мраморния саркофаг

на развенчаните мечти

последен цвят да прецъфти

и нека с ужаса на вечен мрак

да ме целуне моя черен жребий.

 

 

* * *

 

В януарска нощ студена

трима дяволи червени

странна мисъл облада.

И засмени, непознати,

се понесоха крилати

на разходка из града.

 

И видяха нещо свети

на министрите в съвета

и възпряха там тогаз.

Там разбраха, че кове се

план на тънки интереси

в глухия среднощен час.

И с загадъчна соната

те оплакаха съдбата

на оранжевата власт.

 

А за страх и изненада

те изпяха серенада

над Малиновий креват.

Пожелаха му да стане

и кормилото да хване

на държавний апарат,

ако трудно е наяве,

може туй да го направи

в своя вечен сън благат.

 

И възпреха за утеха

над бай Янковата стреха

с тиха песен и свирни

и попитаха го кротко

за добрата му разходка

из далечните страни.

Казаха му да подреме

в блян за миналото време -

златни министерски дни.

 

И пак минаха те трима

с вихъра на люта зима,

като странен хоровод.

Буйни, луди и чевръсти,

те смутиха старци тлъсти

в кафене „Свети Синод“.

 

А завръщайки се вече,

те съзряха недалече

тлъст и грешен народняк,

с громки маршове вълшебни

и масажи най-целебни

стигнаха дома му чак.

И след кат му пожелаха

лека дейност на стомаха,

плъзнаха из черний мрак.

 

 

ВЕСТНИК "ДЕН"

 

Тъмна рожба на нощта,

в бухалски гнезда роден,

ето плесна сред калта

доблестният вестник „Ден“.

 

Жълта твар със две глави:

народняк и прогресист,

вестник „Ден“ весден мълви

мъдростта на дух нечист.

 

В жалка свита от лъжи,

с тиха есенна печал

старият лихвар тъжи

за умрелия морал.

 

Колко мила доброта

се чете на всеки ред,

колко ум и чистота

и съветчета безчет!

 

Тъмна рожба на нощта,

в бухалски гнезда роден,

ето плесна сред калта

доблестният вестник „Ден“.

 

 

ВНУЦИТЕ НА АХИЛЕСА

 

Класическата ви фантазия

в Балканите не се побра,

потрябваха и в Мала Азия

културни елински ребра.

 

Затуй Кемал паша калеса ви

с фурми и афион в ръка,

о, славни внуци Ахилесови,

с невидимите си крака!

 

Но между нас, по-тихо казано,

изглежда, че по навик стар

пак афион ви е намазано

при Афион Карахисар.

 

И припкате да се очистите

там при егейските води,

след вас пък припкат кемалистите -

дваж по-усърдни отпреди.

 

И както вихрено се движите,

уви, замисля се човек

дали не ще се вий погрижите

да спрете чак на онзи брег?

 

Но стигнете ли вече в Атина,

спокойно в древний пантеон

фантазията си разклатена

вий окачете на пирон.

 

 

ГРАТИСИ

 

Безплатен фарс е любовта -

затуй аз гратис влюбен съм.

Тя има огнени уста

и щерка е на Рубенса.

 

Ала скъперница е тя -

не кимва ни с главата си,

а ние, друже, на света

крепим се само с гратиси.

 

А ето сетните жени

в тъмата се изхлузиха,

но още нейний смях звъни

кат оперетна музика.

 

Ала скъперница е тя,

тя - щерка на изкуството,

пести си много любовта -

не пръска гратис чувствата.

 

А ние, друже непознат,

тъй свикнахме на гратиси,

че даже гратис в този свят

раздаваме душата си.

 

 

ДЕЦАТА

 

Кат змей непобедим

извива дълъг влак

и сплита в черен флаг

искри и тежък дим.

 

Над пустото поле

надвисва самота

и врани на ята

отмерят там криле.

 

С помръзнали лица,

в разкаляния път,

към влака с вик търчат

рой дрипави деца.

 

Но тренът все лети,

далече устремен,

и в гаснещия ден

проблясва и трещи.

 

И всеки ден така

пламтящ и чужд лет

 и в сънни пустоти

те махат му с ръка.

 

Те пращат му привет

с възторжени очи

и гледат как хвърчи

живота все напред.

 

А в пустото поле

пристъпя вечерта

и врани на ята

отмерят там криле.

 

 

ДЪРЖАВНИЯТ СЪД

 

Д-р Радославов:

 

Не ми е туй за първи път -

готов съм на държавен съд.

Кажете, моля ви, обаче

държавен съд що значи?

 

Държ. обвинител:

 

Не се преструвай толкоз де!

Държавният съд ще даде

една заслужена отплата

на теб и твоите братя.

 

Дим. Тончев:

 

Отплата ли? Нима пари

съдът решил е да брои?

Субсидия ли, или заем?

Кажете ни да знаем

 

Генерал Жеков:

 

Народът сигур е решил

да ни построи в Кюстендил

по някоя и друга вила

от благодарност мила.

 

Д-р Радославов:

 

Кълна се в своята брада,

това се следва, господа!

Ний всички имаме заслуги

почти кат никой други.

 

Д-р Данев:

 

Ако е дума за погром,

минете и към моя дом.

 

Чапрашиков:

 

Какво е пък шестнайсти юни

пред моите тютюни?

 

Българан:

 

Ех, зная, всички тез мъже

са кандидати за въже.

Така би трябвало да бъде,

но кой кого да съди?

 

 

ИДЕ!

 

Над Дунав пълновод

един комин дими;

загадъчно гърми

и свири параход.

 

От българския брег

камбаните звънят -

вестяват светъл път

на богочеловек.

 

На параходний борт

е жълтият Христос,

незнаен кат въпрос

и важен като лорд.

 

От север иде той -

пророк и дипломат,

обходил божи свят

със мисии безброй.

 

По примера велик

на първия Христос,

навсякъде бе бос

добрий му ученик.

 

Но той не беше прост

да ходи бос по лед -

той бродеше навред

в познанията бос…

 

И чакат го сега

апостоли наред

с усмивка и привет

да слезне на брега.

 

И щом се той вести,

ще гръмнат те за миг:

„Учителю велик,

какво направи ти?“

 

Премъдрий дипломат

над буйната река

ще махне със ръка

замислен и нерад.

 

И с тежкия си глас

ще каже: „Господа,

у мократа вода

направих дупка аз!“

 

Над Дунав пълновод

един комин дими;

загадъчно гърми

румънски параход.

 

 

КОНГРЕСНИ РЕШЕНИЯ

 

За столицата беше чест

в прегръдките си грешни

дванайсетхиляден конгрес

смирено да посрещне.

 

А сътворихме в тоз конгрес

най-мъдрите закони;

живота ще редим от днес

по следните шаблони:

 

от партизанство таз страна

едва се не разкапа,

ще има партия една -

оранжевата капа.

 

За спекулантите в града

въже да се запази,

но дайте пълна свобода

на селските думбази!

 

Престолният ни хубав град

не бихте го познали;

аман от кражби и разврат!

Содом да се запали!

 

Да няма вече произвол

при даване на служба! -

За ценз ще служи протокол

на всяка наша дружба.

 

 

ЛЯТО

 

Горещо… ужасно горещо, като че ли

стотици комисии са се проточили

от Лондон, Париж и от Рим.

 

И сякаш спиртосани в тези горещници,

пак старчески крачим ний младите грешници

и след деколтетата бдим.

 

А вечер с душа от вино зачарована,

из кръчмите славиме Григ и Бетховена

сред синкави облаци дим.

 

И след полунощ по печална традиция

прибира ни милата честна полиция

в участъка да си доспим.

 

 

МАЙСКА ЗЛОБОДНЕВКА

 

Май усмихнат пак пристъпи,

цветни май пристъпи пак,

слънцето в лъчи ни къпе,

спрял въз нази поглед благ.

 

Шавнаха девойки красни

с блузи бели като снег,

в тях човек кат се захласне,

с някой блъсне се дирек.

 

Шум в зелената горичка

и идилии весден,

ученици, ученички

срещат месеца засмен.

 

Пеперудки снежноцветн

кат онази на Сара

с шашконосците кокетни

весело празнуват май.

 

Мая щом отпразнуваха

към Норвегия отвред

веч другарите тръгнаха

да смиряват целий свет.

 

Маркс със Марс ще там се бори,

ще играят там на мир,

облачните кръгозори

те ще чистят най-подир.

 

Джон Бул прави майски бани

и в съюз цял свят зове,

Вилсон люто пак се кани,

отдалече все реве.

 

Виктор край Изонцо дреме,

Виктор сочи с яд юмрук, боже,

мина толкоз време,

що не дойде Триест тук.

 

Жофър със… не знам кого си

ще пътува през море,

галагани ще изпроси

и надежди да сбере…

 

Слънцето в лучи ни къпе,

май прегръща ни в екстаз,

ах, госпожици прескъпи,

как далече съм от вас.

 

 

НЕЩАСТЕН ЧОВЕК

 

На един приятел

 

Отпред, отзад - отде да те погледна -

на вид си мъж благоприличен,

но що ли вредом в столицата бедна

те срещат с поглед ироничен?

 

Защо все подигравки сатанински?

Защо те дърпат плах и жалък,

та скачаш ти като дете същинско,

макар че вече не си малък?

 

Защо си ту сърдит, пенлив, забавен,

ту пък лакейски тих и хрисим?

Ти да не би да си редактор главен

на някой вестник независим?

 

 

ОБНОВЛЕНИЕТО НА БЪЛГАРИЯ

 

България за да се обнови,

необходим е мозък бистър,

затуй не давам я за сто глави

главата на един министър.

 

А някога е щедър Саваот

и за задача той си туря

да свърже мозъка на цял народ

на някой свой пророк в учкура.

 

И ето на конгрес безброй глави

творят обнова и култура,

а там, къде не трябвало, уви,

отзаран се разпрал учкура.

 

 

ОБЩИНСКАТА АВТОНОМИЯ

 

Черен креп на „Алабинска“,

Батале, ах, Батале -

хубавицата общинска

в ледения гроб сме пратили,

Батале, ах, Батале.

 

Сопите на бай Ивана

са я осакатили -

писано ѝ бе горкана

от Исус ли, от съдбата ли…

Батале, ах, Батале!

 

Хвърлят погледи прощални

близки и приятели

и споглеждат се печални

клетите ѝ почитатели,

Батале, ах, Батале!

 

 

ПОСТИ

 

Християнин съм смирен и прост

и постил съм през цял живот,

но, бога ми, на тоз народ

се втръсна, братко мой, от пост.

 

Книжевната ни кухня днес

е пълна с постни варива -

и ето заради това

клиентов нет, нет интерес!

 

В Народния театър, на̀,

от толкоз време глад и пост:

готвачите по тоз въпрос

повдигат само рамена.

 

У блажний нявга парламент

речта е суха като боб,

нарядко само някой шоп

ще поизблее за момент.

 

И в пости крета ден след ден,

а всеки кряска отстрана:

„Бре, дайте по-добра храна!

Народът ни е изтощен!“

 

А иска ти се, брат, уви,

да грабнеш сопата и пръв

да пуснеш тук-там малко кръв

от тези, постните глави.

 

 

СНЯГ

 

У четири таз сутрин станах

и гледам едър сняг вали.

- Вали, помислих си, нали

не си обложен още с данък!

 

И ето девствен сняг се сипе,

над блудния престолен град,

за да покрие всяка смрад

и всички купища и дрипи.

 

Но пада той и се стопява

и бликват вред потоци кал.

- Това е вече цял скандал!

Щом е така - да спре тогава!

 

Но той спокойно пак се рони,

обилно, щедро си вали

и се топи, като че ли

валят оранжеви закони.

 

 

СТАРАТА МОМА

 

Седи тя весден до прозорците ниски,

безспирно часовникът съска отзад;

на обед минават оттам гимназистки,

на обед подхвърлят ѝ поглед злорад.

 

Тя с завист поглежда ги, скръбно се дърпа

и пред огледалото дълго мълчи,

и пак с старомодна бродирана кърпа

изтрива разплакани, влажни очи.

 

А привечер, сякаш нарочно за нея

там някоя с някой възпират за миг

и в сумрака устните бърже се слеят

и плахо отрони се смях или вик…

 

Тя все тъй седи пред прозорците ниски,

злорадно часовникът съска отзад;

ах, що ли са хубави тез гимназистки,

защо ли живота е винаги млад!

 

 

УМИРАЩИЯТ ЛЕВ

 

На трикольорна позакърпена постеля

лежи умиращият лев.

Реди се ден след ден, неделя след неделя -

ни мърдане, ни дъх, ни рев.

 

Споглеждат се финансови ветеринари

и цъкат плахо со язик:

„Каква ужасна болест лева ни удари,

та в немощ легна той за миг!“

 

Турлаков чеше се по голото си теме:

„Язък, язък за тоз аслан!

Да му дадем чрез „Утро“ и чрез „Ново време“

и мъничко валериан!“

 

И пъхат му в устата данъчна лъжица

со нова марка „Шеризѐ“,

дано проблесне пак живот поне искрица,

дано да стъпи на нозе!

 

А „Българан“ поглежда ги и се кикоти:

„Какво ще стане, братко мой?

Та тук е само кожата му от банкноти,

а сам в чужбина дреме той!“

 

 

ФЕРДИНАНД ДЬО БЕРЖЕРАК

 

Той беше храбър немски Бержерак,

а в замък български седеше;

носът му царствен накит беше

и служеше му като боен флаг.

 

От сянката на този нос велик

трепереха барони клети

и трикольорни кабинети

като врабци се пръскаха за миг.

 

Подадеше ли само знак със пръст -

гасконците търчат веднага

и води ги той с гола шпага,

за да забиват своя православен кръст.

 

И влюбен беше нашият герой

в една омъжена Роксана -

сърдечна дама тя му стана

и с нея той дели нощи безброй.

 

А той бе нещо и като поет:

написа сума манифести

и най-подире се премести

във замъка на своя стар прадед.

 

И ето го днес старец среброкос,

в цивилна натъкмен премена,

въздиша татък към Виена

и клати скръбно своя смачкан нос.

 

 

ЧОВЕКЪТ, КОЙТО ПЛЮВА

 

Голтак последен бе преди,

а днес е крезовски богат;

навред в престолния ни град

успява той да се вреди.

 

И всичко му върви наред

из българския честен край:

и всеки спекулантин знай

кантората му за рушвет.

 

Забързан, важен, изпотен -

на всяка крачка все и той;

шест педи точно е на бой,

а шест пъти печели в ден.

 

Скимти и плюва, и търчи.

У всеки важен кабинет

минутно и добре приет,

той сяда и върти очи.

 

И плюва. Плюва всеки миг!

Разпален и невъзмутим,

изпуска той кълба от дим

и плюва пак с спокоен лик.

 

Загледаш го как плюва вред,

престъпник, а пък е на чест,

но мислиш, с пълно право днес

той би заплювал целий свет.

 

Той знае себе си, затуй

и плюва яростно весден:

ах, той е просто възмутен,

че няма кой да го заплюй!

 

 

ЮБИЛЕЙНО КВО ДА Е

 

Сред делничната суета,

сред мъка, скука, яд и скръб,

съзнал си длъжността света,

с усмивка вечна на уста,

стои той днес кат образ скъп.

 

А облаци и тъмнина

надвисваха над роден край;

блестящ в златиста светлина,

заменил слънце и луна,

стоя на поста си докрай.

 

И стиснал бича си в ръка,

със своя непритворен смях

сърцата млади приласка

и смаза в своите крака

лъжата на вседневний грях.

 

В звъна на празничен стакан,

разперил своя страстен вик,

от чисти радости пиян,

следеше с поглед замечтан

той на живота пъстрий лик.

 

И не в едно сърце запали той

свещений поетичен плам,

откърми не един герой,

и всеки негов весел брой

бе лъч в културния ни храм.

 

Години девет бе на пост

сред мрак, неволя и беда;

навсъде беше свиден гост,

за учен, прост, богат и бос

той беше утринна звезда.

 

И над кого ли се не смя

кат цар, макар и сиромах?

Къде по нашата земя

не пръсна скучната тъма

и мозъчния тежък прах?

 

Сред делничната суета,

сред мъка, скука, яд и скръб,

съзнал си длъжността света̀,

с усмивка вечна на уста

стои той днес кат мощен дъб.

 

 

Ѫ

 

Нещастна (цензурирано) рожба,

ти властно се шириш навред

и твоята форма пробожда

сърцето на всеки естет.

 

С наредба една правописна

саката се ти появи

(цензурирано)

(цензурирано).

 

Трикрака разкривена буква,

ни риба, ни пиле, ни рак,

(цензурирано)

(цензурирано).

 

Ти цяла си куки и котви,

ти бременна сякаш че си,

а топло место си приготви

и твоят вид всичко краси.

 

Загледан в тез куки свирепи

 аз шепна без милост и грех:

(цензурирано)

(цензурирано).

 

 

1922 година

 

 

АРТИСТ ЛОЙД ДЖОРДЖ

 

Мрачна сцена е земята, мрачна, стара е пиесата;

ролите са твърде много: роби, цар, жреци, смешник…

Режисьор е тук живота, интереса е завесата,

а смъртта е зъл директор, ала най-добър критик.

 

Щом завесата се вдигна, през мъглите на Британия

ти яви се е герб на рицар, а под герба стар Шейлок.

Ръкопляскаха топове, пращаха ти почитания

и потоците от кърви, и пожара до възбог.

 

Джентлмен, ти бе божествен! Всички майстор те намериха -

маниери - тънки, ловки, глас прекрасен, чуден грим!

Франция бе възхитена, занемя пред теб Америка,

Хинденбург ти се поклони, мрачен и невъзмутим.

 

И пристъпяше ти важен в блясъка на комплиментите,

а на сцената валеше от букети дъжд цветист.

Ти приемаше венците и прочиташе по лентите:

„На трагика от Версаил, на великия артист!“…

 

Ти не страдаше от глупост. Не пострада и от мания.

Но какво се случи с теб? Репликите ли ти сбърка,

или старост те налегна, та в пиесата „Мудания“

побледня и в миг подгъна акробатските крака?…

 

Ех, милорде, мрачен залез… Мрачен, кървав повали се ти.

Твоята зловеща роля не е вече за света.

Ако имаш ти лице - умий го и послушай през кулисите

публиката как се киска и подсвирква ти с уста.

 

 

АНКЕТАТА МЕЖДУ ДРУЖБАШИ И БЛОКАРИ

 

I картина

 

В. Мир:

 

- Хазната, да, хазната

и фондовете безотчетни!

Кажете си бе, братя,

не бяхте ли бедняци сетни?

 

Земл. знаме:

 

- А Гешев и Тодорчо дезертьора?

Как наредиха си живота?

Евлогий Георгиев кой омота?

Добри сте вий и „честни“ хора.

 

Мир:

 

- От Славовица във потури

пристигна президента.

Да не му правим комплименти,

но доста настрана си тури.

Така е, господ му помози:

краварник, вила, лозе

 и два-три чека.

Добре си е човека.

 

Знамето:

 

Струва ни се, между вас

е и Буров Атанас.

Този честен народняк

колко, откъде и как

е успял да наспечели?

Сигур мелницата мели

и банкноти на тестета.

 

Мир:

 

- Не горещете се тъй жарко!

Кажете нещо и за Марко.

Той колко ока хвана

от спирта и шарана?

А Райко Даскалов?

Дали е той готов

да обясни

с какви цени

останките на Арсенала

закупи за народния ви магазин?

На тоз юначен син

каква копаня се е дала?

 

Знамето:

 

 - Споменахте вий за останки.

Ний малко нещичко сме прости.

Кажете ни: тез ваши банки

не са ли от човешки кости?

 

Пряпорец:

 

- Я оставете банките вий настрана.

Кажете ни какво стана̀

сина на президента?

Къде е той в момента,

народни средства да пилее,

на чий гръб скита и живее?

Каква е таз идилия

из кръчмите на Бразилия?

 

Победа:

 

- Охо, банкерския колега

изпод тютюнева завеса!

Май гузния негонен бега,

затуй е твоята намеса.

 

Зора:

 

- Мълчете, търтеи забавни,

вий — хранениците държавни!

 

Знамето:

 

А вас, вас с ризите ви неопрани,

кажете кой ви храни!

Грабители, убийци мръсни!

Кой де стигне от народа да откъсне!

Лентяи, кожодери тлъсти,

у кражбите сте най-чевръсти!

 

Пряпорец:

 

- Вий, пладнешки хайдути,

дойдохте голи, необути,

а всеки ваш дружбаш днес тъне

в това, що не е виждал и насъне!

 

Знамето:

 

- Хайдути ли? Хайдутина

не е ли Ляпчев Арнаутина?

Железниците кой обра?

 

Пряпорец:

 

- Обрахте вий народната пара!

 

Знамето:

 

Защо пенявите уста,

натясно щом се хванете?

Добре известно е в света,

че Ляпчев спеше по таваните!

Попитай някое дете,

и то знай как забогате!

Нали той Ляпчев се нарича,

затуй че лапане обича?

А Чапрашика?

Кръвта войнишка блика,

море от призраци го гони

сред тютюнджийските му милиони.

 

Мир:

 

- Вий дрънкате за капитали,

но те са повече у вас!

 

Знамето:

 

- Така ли?

Да проверим бе, господа, тогаз!

 

Мир:

 

- Предлагаме анкета!

 

Знамето:

 

- Приета!

 

II картина

 

Калъчев (земледелски анкетьор):

 

И тъй, господа,

както е реда,

предлагам аз:

от мое и от чуждо име

да провериме,

откакто сме на власт,

кажи-речи го, три години,

не се ли храним с хлебец и маслини.

 

Ляпчев:

 

- Въпроса не е там!

Аз и маслини пък не ям.

 

Калъчев:

 

- Да, така е, без съмнение!

Стамболийски каза ми веднъж:

Ляпчев е добър и честен мъж.

Беден, много беден си е той,

тъне в дългове безброй.

Гол е кат светците древни,

седмица да го лишим от дневни -

няма той що да яде!

Никой няма хляб да му даде.

 

Ляпчев:

 

- Аз съм бедняк последен,

но президента по̀ е беден.

 

Калъчев:

 

- По съвест като се говори,

след него Гешев пък е втори.

 

Тодор Тодоров:

 

- Турлаков пък реди държавни сметки,

обаче ходи без подметки.

А Райко, Райко! Той горкия

се храни все на вересия.

 

Ляпчев:

 

- Държавника е зле у нас,

макар да бъде и на власт.

 

Калъчев:

 

- Ах, Буров няма пет пари.

По два дни не яде дори.

 

Ляпчев:

 

- Ний всички сме голтаци.

 

Тодор Тодоров:

 

- Безпримерни бедняци.

 

Калъчев:

 

- А президента сам си жъне,

месо не вижда и насъне.

Едвам за хлебец има.

А как ще мине тази зима?

 

Ляпчев:

 

- Бедняци сме, бедняци ние!

Стоглав змей у стомаха вие

и под палтенце без хастар

треперяй си по навик стар.

 

Т. Тодоров:

 

Който гледа да живее с чест,

той от глад умира днес!

 

Редактора на „Утро“, председател на анкетната комисия:

 

- Излишна май е таз анкета,

вий всички тънете в нищета.

 

Калъчев:

 

- Защо ни е, защо!

Тя няма си место.

 

Тодор Тодоров:

 

- Та ний по бедност сме известни.

 

Ляпчев:

 

- Ах, да не бяхме толкоз честни!

 

Редактора на „Утро“:

 

- Струва ми се, господа,

всичко влезе си в реда.

Щом е така,

подайте си ръка.

 

Дружбаши и блокари подават си ръце.

 

Редактора на „Утро“:

 

Пишете в протокола:

анкетата установи,

че всичко туй, що се мълви,

остава си закачка гола!

Анкетата установява,

народа че е за въже,

затуй че в глад оставя

държавните мъже.

 

„Червен смях“:

 

- Крадци сте всички тука,

тук всеки пипа,

каквото Куко,

таквоз и Пипе.

Народа за въже ще бъде,

щом на въже ви не осъди.

 

 

ЗАДАЧИ

 

Мъдреците ни са днеска май на дача:

депутати, спекуланти и министри,

ала все ще има някой да избистри

и реши поне една задача.

 

Нямам и не мисля аз за милиони,

ала в тез финансови пустини

питам: лева ще ли да надмине

храбрите австрийски крони?

 

Имаме ний нещо като съд държавен.

Доскуча и нам, и нему толкоз време.

Питам: някой няма ли да се заеме

да даде под съд тоз съд забавен?

 

Бог комисия ни даде седмочленна,

все с зелени обещания ни храни -

през октомври тез оранжеви аслани

ще ги пратим ли и ние на зелено?

 

Моля ви се, тез репарацийонни кризи

ще престанат ли така да ни тревожат,

ако славните ни властници заложат

хилядите си кирливи ризи?

 

 

ИЗБОРНА КАРТИНКА

 

По мазния кожух на бай ви Гани

пързалка има пак.

Гърбът му станал вече само рани,

но шумно всички звани и незвани

пързалят се от сутрин чак до мрак.

 

Търчи, засили се и плъзне по цървули

оранжев малчуган.

След него, сини гащички обули,

летят чифт старополитични нули -

Иванчо Гешев и Стоян.

 

Надясно нейде скърца разкована

зелената шейна,

оттатък морава дружина сбрана

пристяга кънките си замечтано

и чака сгодни времена.

 

И още много други, стари, млади

раздвижват там крака,

пързалят се с доволство и наслада,

а Ганю пъшка си и плюе със досада:

„Ех, стига джанъм все така!“

 

 

КОГАТО АТОВЕТЕ СЕ РИТАТ, МАГАРЕТАТА ПЕЧЕЛЯТ

 

(Империалистична, патриотична и трагикомична панорама)

 

Действуващи лица:

 

Барба Яни Атински - автоматична кукла

Сър Джон - собственик на куклата

Мосю Поанкаре - собственик на заложената вила

„Кемал паша“

 

Сцена 1

 

Действието става през август 1922. Сцената

представлява бреговете на Босфора. Вдясно

се виждат Чаталджанските укрепления, вляво -

минаретата на „Св. София.“

 

Сър Джон (както винаги скрит зад кулисите. Вижда се

само пушекът на лулата му).

 

Сър Джон (на себе си):

 

Много скучно време,

дявол да го вземе!

Види се, и тоз сезон

пак така ще мине Джон.

А би трябвало Кир Яни

да изпратиме на бани!

Този славен внук на Омир

май отдавна не е дал

някой по-нов цирков номер

с пехливанина Кемал.

Анадолската им драма

стана тъй безинтересна!

Не е честно

да кротуват тези двама!

Нека се раздвижат малко -

после работата лесна:

бърже ще ги разтърва

и веднага след това

сър Джон - хоп излопал

сам-самин Константинопол!

Ха, ха, ха!…

 

Влиза Барба Яни Атински, замислен и изпотен:

 

- В Анадола вече нещо

става скучно и горещо…

 

Джон:

 

Да, припича към Ангора,

не е както край Босфора.

 

Барба Яни:

 

Вие ли сте, Кирийос Джон?

Поздрав и дълбок поклон!

 

Джон:

 

Привет, привет, мистер Яни!

Още ли не се накани

тук пред Цариград, войната

с по-смел удар да решиш?

 

Барба Яни:

 

Но какво ще кажат господата

там - из Лондон и Париж?

 

Джон:

 

Цариград се пада

само на Елада.

 

Барба Яни:

 

Искрено кажете, сър!

Да не ви остане пък хатър?

 

Джон:

 

Кълна се в Бялото море

и в твоята глава -

ни аз, нито Поанкаре

ще се разсърдим от това.

 

Барба Яни:

 

Тъй ли? Добре! Готов съм аз!

Кемал да му мисли тогаз!

 

Изважда меча си и се запътва към Цариград.

 

Сцена II

 

Същата постановка. Виждат се само малки облаци

над Чаталджа. Със запретнати ръкави на сцената

дотичва запъхтян мосю Поанкаре.

 

Мосю Поанкаре:

 

Така ли, да? Така?

Джонова ръка!

 

Джон (едвам си подава главата и невъзмутимо поглежда нервирания Поанкаре).

 

Джон: (учудено):

 

Гледай, гледай! Де отива

онзи грък натам?

 

Поанкаре (възмутен):

 

Чак пък толкова не бива!

Как не те е срам!

 

Джон:

 

Мене ли, мосю? Защо?

Аз ли крив съм и сега!

 

Поанкаре:

 

Чуй, сър, няма си место

новата шега!

Казвай му веднага да се спре!

 

Джон:

 

Помислете, сър Поанкаре,

помислете по-добре.

Да се хванем даже и на бас,

че не съм го пращал аз!

 

Поанкаре (нервиран):

 

Ще го спираш или не?

Щом не искаш, то поне

позволи аз да го спра.

 

Джон:

 

Ахаа! И таз добра!

Не играем на такваз игра.

Сещам се какво се сети,

ала сбирай си ръцете!

Аз ще се разправя с него, аз!

 

Сцена III

 

Декорациите вляво изменени. Вижда се морето и

нагазващият в него Барба Яни. Сър Джон стои

зад Чаталджанските укрепления и маха с ръка.

 

Джон:

 

Ей, къде нататък ходите?

Питахте ли Обществото на народите?

 

Барба Яни (продължава да върви).

 

Джон: (по-силно):

 

Ей ти там! Я върни се ти!

 

Барба Яни:

 

Що ли кряска онзи зад кулисите?

 

Джон:

 

Къде натам? Къде натам?

Кой ти позволи?

 

Барба Яни:

 

Как кой? Че нали

ти съветваше ме сам!

 

Джон:

 

Аз ли! Как не те е срам!

 

Барба Яни:

 

Още крак не си натопил -

бягай от Константинопол!

На що мяза пък това?…

Няма да склоня глава!

 

Джон:

 

Ехее! Шега ли са или лъжа

топовете по Чаталджа?

 

Барба Яни (възмутено):

 

Жалко, сър Джон, твърде жалко!

Уж разправяше ми преди малко:

„Цариград се пада

само на Елада.“

 

Джон (спокойно):

 

Да, така е, джентлемен,

но Елада пада се на мен!

 

 

ПРОЛЕТЕН ГРЯХ

 

Усмихнато слънце припече

и пролетен химн прозвъни;

мечтите ми връщат се вече

от топлите южни страни.

 

Небето разля милиарди

въздушни целувки-лъчи;

излезте, деца, в булеварда

с искрящи, влюбчиви очи.

 

Анета, Жанета и Мери,

и проче амурни сестри,

открийте сърдечните двери,

макар да сме пак без пари.

 

И нека всуе ви не молят

горящите наши души -

ужасен грях върши напролет

тоз, който не ще да греши!

 

 

ПЪРЗАЛКА В КЮСТЕНДИЛ

 

Аз помня: сключваха в Париж мира,

след тригодишна смъртна баня,

и Тодоров гърлото си продра

към ред и мир да ни подканя.

 

Но днес е празнично към Кюстендил,

макар да има мраз и ветър,

макар под нулата да се е свил

държавния ни барометър.

 

Пързаляме се славно, господа,

на политически пързалки

и вместо с кънки, както е реда -

пързаляме се на бухалки.

 

Не знам какво е в Кюстендил сега,

едва ли знае даже блока,

но хлътнали сме здраво сред снега

и преспата е, май, дълбока.

 

Не знам как ще се справим с тоя сняг

и с новия кадрил безумен, но знам,

че лошо ще се плъзнат пак

оскубаните люде в Шумен.

 

 

САНДО КЕСЕДЖИЯ И МАРКО КРНАЛЕВИКИ

 

Сбили са се, майко, два юнака,

два синове велики:

Сандо Кеседжия и Турлака

Марко Кралевики.

 

Тътнат буки, дъбове вековни,

стенат глухи пущинаци,

въртят сабли тежки и отровни

двамата юнаци.

 

Сандо хвърля тежка боздугана

Драгневата златна глума,

Марко малко настрана застана

и сербез продума:

 

„Ой те тебе, Сандо мустакати,

пълна ти со чекове кесия,

Марко отговор ще ти изпрати

не из вересия.“

 

Па замахна сабята френгия

да удари Сандо преко о̀чи,

Муса сабята му отклони я

и напред подскочи.

 

Па се хванаха с ръце юначни,

кой де стигне и удари;

тътнат гори и долини мрачни,

стенат буки стари.

 

Удрят, никой се не дава първи,

блъскат кой къде умери,

а под тях течат ми като църни кърви

църните афери.

 

 

ТРЕВОЖНИ ДНИ

 

Бой ще има, бой ще има

на книжевния мегдан,

дрянова тояга взима

Омарчевски бай Стоян.

 

А професорска дружина

готви острите пера -

крепостта ще се превзима

с пристъп, както се разбра.

 

По заключените двери

удря бай Стоян с юмрук:

- Кой със мене ще се мери?

Аз съм господаря тук!

 

- Брей! Бъдете малко скромни,

станахте за смях навред!

Ний сме хора автономни,

туй го знае целий свет!

 

Но Стоян се хич не спира:

- Аз съм силен, т.е. прав.

У закона се намира

твърде важен параграф…

 

Бой захваща, бой захваща

на книжевния мегдан,

кой ще пие, кой ще плаща -

да му мисли бай Стоян!

 

 

ФЕВРУАРИ

 

Бяла зима. Леден вихър се пониса

и насипва вредом снежен прах…

Скука! Няма де човек да се залиса

в свойта черна и незвана орисия -

орисията на кротък сиромах.

 

В булеварда злобно вихърът извива

и насипва бял кристален сняг.

Лошо време - пардесюто не отива,

а балтонът одрипял до лакти чак.

 

Бяла зима. Леден вихър се пониса,

тягостен и безконечен хал!

Скука! Няма де човек да се залиса;

а пък хонорара не достига

даже за кафе в „Континентал“.

 

 

ХРОНИКА

 

Извинете, господа,

постничка е мойта хроника;

тези жеги из града

всички новини прогониха.

 

За отмора, за курорт

всеки скърпил комбинация;

ала тук седи си, чорт,

само стринка Репарация.

 

Въздържателя Стоян,

след небивали усилия,

от незнайна скръб пиян,

тръгва вече за Бразилия.

 

Крум Попов и бай Иван

трескаво места раздавали

и по плана начертан

по два метра си оставили.

 

А пък вас мухи безчет

щом ядат ви толкоз яростно,

чуйте този мой съвет:

яжте ги и вий безжалостно.

 

 

ЮЛИ

 

Юли, юли, юли -

безпощаден и горещ,

кожата ми ти ожули,

разтопи ме като свещ.

 

Сякаш вулканичен кратер

в пазвата си ме пече,

сякаш знойния екватор

злобно се насам влече.

 

Станах вече африканец,

мязам на не знам кого;

и избива ме на танец -

на тропическо танго…

 

Юли, юли, юли, юли,

престани, ах, престани!

Доста Боргезе ни жули

с бамбашка горещини.

 

 

ЯНУАРИ

 

В хладна тога от кристали снежни

идеш, януари, пак

и на новия ти флаг

мъдрят се девизите ти прежни.

 

В грохота на вихрите метежни

нищо ново не звъни,

сред изтъркани шейни

гушат се неволи неизбежни.

 

В часове на болки безнадеждни

щедро ни подхвърляш ти

празни призрачни мечти

и реални срокове платежни.

 

Всичко старо в твоя стар бележник,

нов е сал едничък ред:

„Нови дългове безчет

и скръбта по деколтета снежни“.

 

 

ЯНУАРИ

 

Тегнат сиви небесата

над задрямалия град

и от тях се мълком рони

среброснежен вишнев цвят.

 

Улици, площади, сгради

тънат в своя зимен сън

и далеч, далеч се носи

на шейните волний звън.

 

Разлудуваният вятър

волнокрил и смел лети

и по цветните афиши

спира, съска и плющи.

 

А задрямал бай Турлаков

плува във неземен сън:

вместо сняг - банкноти пъстри

щедро сипят се навън.

 

 

1923 година

 

 

ВЯРА

 

През прозореца се втурна

в мойта стая пролетта,

с полъх ведър ме обгърна

с дъх на билки и цветя.

 

Гледам Витоша насреща

горда в свойта самота,

ах, едва ли се досеща

колко свидна ми е тя,

 

колко искам да живея,

да не мисля за смъртта,

да се влюбвам, да се смея,

да се радвам на света.

 

Във редиците да крача

с мойте братя по борба

и със песен да дочакам

красноликата зора!

 

Вместо туй ще си отдъхна

там, отвъд, във вечността,

лирата ми ще заглъхне,

ще остане песента.

 

Нека тя звучи, когато

няма да ме има мен...

Но аз вярвам, вярвам свято -

ден ще дойде - светъл ден,

 

ден на радост, ден победен,

ден на бедния народ,

на борбата ден последен,

ден на новия живот!

 

 

ЕКСПЛОЗИЯ

 

В сърцето си аз нося спомен жив

и образа на мъртвата любов:

сърцето ми е пълно с експлозив,

и всеки ден, и всеки миг на взрив -

на взрив ужасен съм готов.

 

Незабравима, гибелна жена,

в усмивката си - разтопен рубин -

и днес ти криеш тайна не една:

зла кат пикринова киселина

и мощна кат пироксилин.

 

Аз знам: в часа на някой нов копнеж

ще те потърся уморен и плах

и ти над мене огнен взор ще спреш;

и в хаоса от гръм, от плам, тътнеж

сърцето ми ще стане прах.

 

Сърцето ми, разкъсано в печал,

ще полети без цел, без път;

и своя взрив, и своя грях признал -

ще викна: „Влюбен съм във цял квартал!

Ах, дайте, дайте ме под съд!“

 

 

КРУМ ПОПОВ КАЗВА

 

Никой не е предполагал

шум и нулите да вдигат,

но да бъда толкоз нагъл,

само глупостта не стига.

 

Трябват шайки детективни,

ред закони беззаконни,

и тогаз лъжи приспивни

дрънкам в кметствата районни.

 

Избори в неделя има -

златни кули обещавам.

С трима души, точно с трима,

„Пиротска“ пак разкопавам.

 

Бре трамвай без колелета,

бре училищни реформи,

и тъй, само за адета,

на месото турям норми.

 

Въглища ако ви трябват -

Перник цял да ви харижа;

ако скъп ви е пък хляба -

аз поемам тая грижа.

 

Хлябът четири бе лани,

лев - днес, щом ви е приятно!

Гълтайте бе, столичани,

гълтайте лъжи безплатно.

 

 

ОРАНЖЕВА ЛИТУРГИЯ В СТАРА ЗАГОРА

 

Евангелие от Калъчев:

 

Вониш ми, Марко, ти на спирт,

излез от храма жълт навънка

и карай с болка своя флирт

и политиката си тънка…

Махни се ти, безчестен мъж

сред толкоз люде честни,

измокрен цял от златен дъжд

и кражби всеизвестни.

Блестят по твоето чело

позорните петна -

търговец с розово масло

и собствената си жена,

която нямаше сукман,

а тъй богато се натруфа,

заловена при Драгоман

с един пломбиран куфар.

 

Евангелие от Марка:

 

Ех, жълт е още твоя клюн,

о, младо януарче,

но гълтай топлия самун

и думи недей харчи.

Че у светия ни съюз

сте влезнали от вчера

но всинца ви вреди Исус

на тайната вечеря.

Кажи си, както е реда,

да си го чуем двамка:

не виждам цялата греда,

а виждам дребна сламка.

Разправяш, че съм бил наред.

Та кой е днес последен?

Когато пада берекет,

къде ти, братко, беден?

 

Калъчев:

 

Не искам, Марко, притчи аз -

слушах ги до насита,

но я поразправи пред нас

ти нещо за кибрита.

Кажи за лозето, кажи

за търгове интимни,

и с колко грехове тежи

винарския ти зимник.

 

Марко:

 

Едва ли повече тежи

от твоите лъжи.

 

Исо от Драгиев:

 

Алилуйя, алилуйя -

за шарана да те чуя.

 

Калъчев:

 

В светото име на Исуса,

какъв бе на шарана вкуса?

 

Марко:

 

Не предизвиквай много, братко,

че ще събудиш в мен желание

да прочета и аз накратко

светото ви писание:

краварник, чекове и арсенал,

и трийсет куфари от Генуа,

на Обова металния скандал

и…

 

Един херувим с цепеница:

 

Осанна, осанна, осанна!

Мълчи там, че ако маана.

 

Марко:

 

Не ще мълча: друг лапа мед,

а подло крие се на сенка.

Кажете Кисов на кого е зет

и кой е тоз Янченко?

 

Херувимите:

 

От бай Марко чтение първо,

туй съвсем не ни отърва!

Бух! Бух! Бух!

 

Калъчев:

 

Призовавам свети дух -

кой е честен, да ни каже.

 

Драгиев:

 

Вървете си со миром, братя,

днес няма честни по земята:

и Марко наш, и ваш Стамбол

все дренки от един са дол…               

 

 

НЕПЕЧАТАНИ

ПРИЖИВЕ СТИХОТВОРЕНИЯ

 

 

* * *

 

Човек играчка вечна

е на съдбата зла,

живота - безконечна

верига от тегла!

 

 

КИРИЛ И МЕТОДИЙ

 

Кат някой заключеник с прекисел вид

отправям аз взори с тъга към града.

Обтегнал краката, на скоба превит,

аз правя екскурзии пак с мисълта.

 

Роят се в душата ми блен подир блен

и спомени скъпи един подир друг

кат призраци бледи въртят се пред мен

и шепнат: "За малко мръдни сал оттук!"

 

Представям си днеска в престолния град

какво е веселье, какви тържества!

Какво става сутрин на шумний парад,

как волно бих бродил кат всички сега!

 

На музики, песни приятният шум

в ушите ми сякаш и днеска звучи!

Ах, тез деколтета, тоз облак парфюм,

тез бузички пълни, тез светли очи! ...

 

По стройни редици от школна младеж,

бродящи навсякъде с песни, с цветя,

светец да си даже пак поглед ще спреш

и ще изкривиш, тъй... неволно уста!

И най-непохватният в тоз весел ден,

и той не остава със празни ръце.

Днес всяка е щедра и всеки засмен,

днес рядко се среща студено сърце!..

 

Кат някой заключеник с прекисел вид

седя аз самотен на ниский креват!

Ах, колко щастлив, ах, колко честит

е всеки, що крачи из шумния град!

 

 

НА МОЯ ПРИЯТЕЛ ТОМА

 

Тъмен е живота, чер кошмарен сън,

Облаци безкрайни над света тежат,

Мудно се разнася погребален звън,

Ангели във черно над света летят,

Горести застилат тесния ни път,

Ручеи от пошлост и разврат шуртят.

Идол е парата - властно божество,

Гибелта на брата - светло тържество.

О, честит е този, който прав върви,

Радост който дири в чистото дело.

Огъня на правда у кого пламти,

Враг нещаден който е на всяко зло.

 

София, 4 II. 1918 год.

 

 

ПОЛУРЕКВИЗИРАНИ ЗАГЛАВИЯ

 

Как трябва да живеем или световните загадки

 

В годината веднъж е пролет

и младостта веднъж цъфти!

Животът е последен полет

на смъртно поразен орел!

Докат смъртта не си съзрел,

ликувай, пей, цъфти, лети,

за да не кажеш в смъртно ложе:

"Че аз какво ли съм видел?

Че аз не съм живел почти,

а ти зовеш ме горе, боже!"

 

Така едни шептят

и до самата смърт

прекарват свойте дни

с вино, смях и жени.

 

*

 

- Животът ли? - На облак сянка!

Кошмарен, неприветен сън.

Култура ли? - Не сън, но дрямка,

печален монотонен звън!

Любов, богатство и наука,

едно са те - развеян прах,

едно е радост, скръб и скука,

едно е цар и сиромах,

а господ - сън на болен ум -

безумен ужас пред смъртта...

Дигни глава, заплюй света

и в... мозъка един куршум...

 

Така пък другите серсеми

решават своите проблеми.

 

*

 

- Честит е този, който може

на братята си тежкий кръст

въз рамото си да положи

и без награда, гордост, лъст

възземе пътя към Голгота.

И там кат светъл мъченик

за тях пожертвува живота...

Честит е той и триж велик!

 

Така редят едни със скръб,

поглеждайки околовръст -

дано да зърнат някой гръб,

за да положат своя кръст.

Разправя тъй и дядо поп,

а неуморно цял живот

гои корем и пълни джоб

със чужди мъки, чужди пот.

 

*

 

- Глупак е всеки, който смета

за братя някакви да мре

и цял живот с вериги крета,

загазил в буйното море

на своите сълзи и капки

от кървав, безполезен пот!.

Глупците, казвам, клатят шапки

на бог, добро и дълг към род!

Премазвай всичко, що ти пречи,

блъсни, тъпчи, ала живей!

Човек бъди, а не човече,

гори, но никога не тлей!

Печал и милост не познавай,

гранит бъди! Сърце от мраз,

едничка власт в света познавай -

властта на мощното си "аз"!...

 

На пук на мазничката калимявка

така четвърти байчо джавка...

 

*

 

...И тъй редят се със стотици

великомудрени слова, ту бисери,

ту прах, ту трици

от человешката глава,

ала жестоките загадки

усмихнат се безмълвни пак

и кряскат хората кат патки

заблудени в мъгла и мрак.

 

...На философията смисълта е

таз: всеки бае както знае!

 

 

ПОРТРЕТИ С АТЕСТАТИ

НА БЛИЗКИ И ПОЗНАТИ

 

I. ОТДЕЛ

ПОЕТИЧНИ ПРОЗАИЧНОСТИ

 

Пан Ганюша Ичерански

 

В гърдите ми бушува духът на Прометей,

душата ми отдавна на тоз свят не живей,

доколкото е мило на Ленин в манастир,

дотолкова е драго на мене под мундир.

 

* * *

 

Приятелю, я застани във фронт.

Nous sommes enfants d’un autre monde!

 

Здесь мир для нас давно угрюм,

фекат не япълъм чуджум?

 

* * *

 

От Йоана Златоуста чух:

"Тичай подир всяка фуста!"

Аспарух.

 

ГРАФ ПОНЕ ПОНТО ПОНТИНЦТО

 

Най-дълбок

психолог

на Балканите.

Щом наканите

се да кихнете да кажем тъй... от влага,

наший психолог веднага

кърпичката си предлага.

 

БИЧЕВ КИРИЛ

 

Това е

независими между независимите Бичев Кирил.

По ръста му се вижда, че той винаги е дирил

високото в света.

Лишен от всяка суета,

във споровете има

една непоколебима

и точно установена позиция: -

вечна опозиция.

 

ПОЕТ ОТ ПЪРВИ РЕД

 или:

 

Босокрака кака

крета по сокака

и цветенце мирише.

Вдъхновен певец

вади бял листец

и стихове ѝ пише.

 

* * *

 

Не бих желал да бъда аз

ни от нищожните, ни от великите,

защото и във двата случая тогаз

на себе си не бих принадлежал;

но бих желал, но бих желал,

когато дойдат болшевиките

и вред покажат си антиките,

да ми се поднесе като на стар

и вечно ревностен и смел другар

един указ от Петроград още готов,

със който да ме назначат за комисар

за пет години на свободната любов.

Пешо Босяка

 

РИМИ ЗА ГЕОРГИ ДИМОВ

 

11 думи:

 

Млад, всепризнат, инат,

мазарат, меценат.

Библиотекар, зарар,

Ючбунар.

Прочут, вермут, лобут.

 

НЕ СЕ ПЛАШИ

 

Уловен бил пред вратата

на един дюкян веднаж

с връзка ключове в ръката

стар закоравял апаш.


Ходел вече той наведен,

влачейки едвам крака,

но макар тъй слаб и бледен,

имал опитна ръка.


По разходките си нощни

той отдавна бил познат

и чрез ключовете мощни

нивга не познавал глад.


Но след дейност тъй голяма

уловен бил този път

(ех, то щастье вечно няма)

и изправен бил на съд.


Там пред масата зелена

той бил с вързани ръце,

но играела усмивка

пак по старческо лице.


Прокурорът кат го вижда

тъй спокоен, просто... скот,

рекъл нещо да го пита

по задгробния живот.


"Ти седемдесетгодишен,

старче, вече си станал,

но занята си предишен

да оставиш ти е жал!


Да си обясня не мога

как си на порока роб,

как не сещаш се за бога!

Виж теб чака скоро гроб!


Та нима не се тревожиш

де ще бъдеш след смъртта?

Че да минеш не ще можеш

там през райските врата?"

"За туй никак се не плаша,

ще пропуснат те и мен!" -

отговорил му апаша

все спокоен и заемен; - 

"В толкова дюкяни, къщи

да проникна аз успях,

с мойте ключове могъщи

ще се справя лесно с тях".

 

 

1916 година

 

 

ВЪЛШЕБЕН СЪН


(Пътна беля)


Чуден сън веднаж сънувах,

често спомням си го аз,

в ясна звездна нощ пътувах,

лятно време за Бургас.


В тази нощ вълшебна, дивна

бях безгрижен и щастлив,

песен пееше приспивна

буйният локомотив.


В ъгъла задрямал беше

стар окъсан селски поп,

срещу мене пък седеше

тлъст евреин с лъскав лоб.


А другарката му мила

с пъстро бръчкаво лице

бе глава към мен склонила,

стискайки вързоп в ръце.


Горе тихо в висината

трепкаха безброй звезди,

иззад облаче луната

светлобяла се яви.


И огряха й лъчите

равното поле пред нас,

с тез картини пред очите

скоро задремах и аз


Гъста борова горичка

мен тогаз се присъни

и красива ученичка

с тънки розови устни.


На скамейка бе седнала

върху синий си жакет

и с ръчичката си бяла

росен виеше букет.


Как бе мила и красива,

нежна, гиздава кат цвят!

Кат същинска самодива,

ангелче от божи свят.


Тя главицата си мила

бе украсила с венец,

от червен мак бе го свила

и от ситничък синчец.


Страстно мене тя погледна

и засмя се мило с глас,

па покани ме да седна

на скамейката и аз.


Покорих й се веднага

и до нея аз седнах,

стиснах стройната ѝ снага

и в уста я целунах.


Тя повторно пак заеме се,

о, блажен, вълшебен час...

но във тоз миг се разнесе

пълен с ярост, с злоба глас:


- Ах ти, вагабонт проклето,

фаниш моята жина!?

Що се маеш, ма Ребеко,

удари му ощ идна!!


Някой ритна ме в корема,

сънни отворих очи,

гледам: старата еврейка

в моите ръце стърчи!!

 

 

ХУДОЖНИК БРОДИ...

 

Художник броди край реката

в мечта за милата унесен

и тихо свири си с устата

той някаква игрива песен.

 

Пейзажи разни се меняват

друг път за него "все вълшебни",

но днеска те го не пленяват,

днес струват му се бледи, дребни.

 

Така е днес, че таз картина

не е за други, а за нея!

За неговата Катерина,

за таз омайна дивна фея.

 

Но се в възторг голям той спира

и готви лист, боя и четка,

пред него вече се простира

по хубостта си местност редка.

 

Горица китна и засмяна

се зеленей пред планината,

а пък над нея с млечна пяна

клокочи весело реката.

 

На срещний бряг върба навежда

клоне зелени до водата

и художника съглежда

мома седнала на тревата.

 

Далеч орел в небето ведро

се вий и поглед доле впива

 а слънцето червено, едро,

зад снежни върхове се скрива.

 

И от лъчите му прощални

скали гранитни аленеят,

водите розово-корални

все песента си шумна пеят.

 

И взима четката веднага,

удобно той се настанява,

в захлас боите бърже слага

и на ума си той решава:

 

"Картината си ще надпиша

аз тъй: "Мечтающа девица" -

"От тоз, що сал за теб въздиша,

кому едничка си звездица.

 

Тя този надпис сладкозвучен

в душа си вечно ще запази,

слухът й нежен е приучен

сал на такива громки фрази..."

 

След малко своя труд завършен

той гледа и се възхищава,

ала във този смях кършен

познат смях него поразява.

 

Тя, Катерина?! Цяла Катя!!

Но тя не е сама, до нея

младеж легнал е на тревата,

до Катя, вярната му фея!!

 

Художник из нивята крачи,

далеч шуми си пак реката,

художник тихичко си плаче

и псува ядно в тъмнината.

 

 

МАРШ НА СТОЛИЧАНИ

 

Хайде, бърже се сберете -

ще раздават захарта!

Ред по ред се наредете

всички още през нощта!

 

Напред, назад!

И стар, и млад,

напред, назад,

кат на парад!

 

Гърбовете пригответ

 и ръце, крака, ребра,

смело вий напред вървете

без "на нож" и без "ура".

 

Назад, напред,

борци безчет!

Назад, напред,

така наред!

 

Във ръцете със купони,

по чела с обилен пот,

със съдрани панталони -

все търпи, търпи кат скот!

 

Търпи кат скот

тоз зор нучут,

че сладък плод

се стига с труд!

 

Хайде, тънки и дебели,

и богат, и сиромах,

и шалвари, и капели,

все напред, напред без страх!

 

Едно, две, три!

Тъй от зори

по цели дни

стоим си ний!

 

 

МАРШ НА СОФИЯНЦИ

 

Аз на цирк бях чуден, славен,

аз на цирк бях без пари.

Там играеха артисти

неизвестни, но добри!

 

Тамо музика не свири,

но пък има смесен хор:

баритон, мецо-сопрано,

бас, сопрано и тенор!

 

Изпълняват се отлично

всевъзможни номера,

всеки възхитен остава

от прекрасната игра.

 

Млади, хубави актриси

там премятат се без страх.

На ръце палячи ходят

посред облаци от прах.

 

Пирамиди построяват

с глъчка, викове и смех,

в въздуха дечица плават

с още по-голям успех.

 

Тлъст стражар е там директор

на дълга си вечен роб -

щом пред него нещо падне,

той го пъха в своя джоб.

 

Там при Княжевската спирка

този цирк в неделен ден

дава свойте представленья

без пари, с успех голем.

 

Аз на цирк бях чудбн, славен,

аз на цирк бях без пари,

де палячи често стават

и министрите дори!

 

 

ПРОЛЕТ ДОЙДЕ!

 

Пролет дойде, пролет красна!

Все туй носи се навред,

пролетта е пак при нази

с красотите си безчет!

 

По градини круши, сливи

в розови са облекла.

По горите теменуги

гордо вдигнаха чела!

 

В дървесата с песни птички

вият своите гнезда.

Из горички ученички

радват се на пролетта.

 

Пролет дойде, пролет красна!

Вее топъл веч зефир.

Сал към Франция нещастна

зимата реве безспир!

 

 

ЕПОПЕЯ НА НЕЗАБРАВИМИТЕ

 

По Ив. Вазов

 

1. Гунчо

 

(Роден преди 22 год., сега 17-годишен младеж)

 

Селото ми тясно за мойта душа е!

Човек тук не може живот да познае!

В тоз кът отдалечен от шумния свет

говеда и псета сал виждам навред.

Сърцето ми друго днес нещо говори,

желае то воля, широки простори.

Тез дрехи, които аз нося на мен,

не ми са по вкуса, друг е моя блен.

Човек тука среща сал робство и грижи.

Човек тука вижда сал сламени хижи.

В мрак, пустота ние тука седим,

живота ми вече стана нетърпим.

В София да ида аз искам. Нататък,

където живота е шумен и сладък!

Де щом излезна в вечерния здрач,

аз няма да видя пъдар или орач.

Където в зелени разкошни алеи

разхождат се девки красиви кат феи!

Рече и замина...

                            Десет години той

учи се в школото, скита кат копой,

за модни обуща, различни костюми

прахоса големи на татко си суми. 

Нерядко горкия във шумния град

лишения вижда, позна що е глад,

но пак да живее тук беше му сладко,

в школото говореше Гунчо накратко:

"Днес нищо не зная, нищо не съм чел".

И връщаше се в чина горд и смел!

Носител той бе на учение ново

и бе надарен с пламенно слово.

На своите другари доказа дори

веднаж Гунчо две че е равно на три!

Всички градини кракът му видяха

и всички театри познати му бяха.

Познат той беше на всеки стражар

и ходеше сявга засмян и с другар.

Говореше често, че младост не трае,

че всеки е длъжен любов да познае.

Той беше безстрашен, той беше прочут,

че може да трае на студ и лобут;

Той беше невидим, фантом или сенка,

с бавачки е днеска, а утре с студентка,

в "Модерния" дене, ноще в "Одеон",

днес е без обуща, а утре с бастон.

В Коньовица днеска със тлъста слугиня,

друг ден с ученички в някоя градина.

Веднаж Гунчо с своята яка ръка

учителя в черната тласна дъска,

защото поискал бе да го удари,

и бързо излезна пред свойте другари

засмян и спокоен кат някой герой,

когато се връща от страшния бой...

Ала за тоз подвиг награда получи -

съвет учителски него изключи.

Изключване страшно, ти колко си тежко,

ти караш да страда сърцето човешко,

ти правищ младежа от весел, заемен

да плаче, скитосва горкия цял ден!

Ти караш да гълтат кибрит ученички,

ученици да се бесят в зелени горички,

но Гунчо изсмя се над строгий съвет

и тръгна свободен в широкия свет.

 

 

ВЕТРЕ, ДУХНИ!

 

Ветре, духни, разхлади

потните чела!

Ветре, духни, пропъди

изпитни тегла!

 

Духни, ветре, към тълпата,

захар дето взема,

разхлади и тям челата

в жегата голема!

 

Разветрей ти из градини

рокличките бели,

та да блеснат пред очи ни

тез крачка дебели!

 

Ветре, духни из мазета

на търговци разни,

виж из тъмните кюшета

в складовете празни

 

има ли там захар скрита

и зехтин с варели,

па ги тихичко попитай

откъде ги взели?

 

Питай дали се продава

захар десет лева,

как човек забогатява

сал кат се прозева.

 

Ветре волни, духни ти

и към нея днес,

па й, ветре, обади

колко съм злочест.

 

 

ПРАКТИЧНОСТ

 

- Ах, драги! Тази скъпотия!

Решил съм веч да се убия!

- Добре! Да видим дали става

мен твойто палто - че тогава.

 

 

АНЧЕТО, АДЮТАНТКАТА Ѝ

И ЕВРЕЙКАТА

 

Софийска амазонска св. Троица

 

"Всеки ден поклонник нов,

нова всеки ден любов."

 

Из албума на една ученичка.

 

Трички сестрички,

три ученички,

мили сме птички

в тоз град заемен.

С врани кончета

ту по шосета,

ту по полета

ходим цял ден.

Впиват очички

у нази всички,

горим душички

ние навред!

Кой де минава

нас поздравява

нас възхвалява

в младия свет.

С блузката тънка,

с рокля без гънка

тръгва навънка

всяка от нас.

Как лесно знаем

ний да омаем

и омотаем

всеки завчас!

Горди, напети

всички с корсети,

безплатно взети,

крачим цял ден.

Девки шавливи,

девки красиви,

три самодиви,

девки без свен.

 

 

ДИГНИ, КРЕВАТА СИ ДИГНИ

 

По К. Христов

 

Обвива вече мрак земята,

изплава бледа и луната -

ей, захар утре ще се дава,

ще трябва рано да се става.

 

Затуй по-скоро да се лега,

но, боже мой, каква е жега!

Легни навън, лежи навън!

 

Че вънка не е тъй горещо

и има друго важно нещо:

место отрано кой не хваща

ужасно после си изпаща,

 

затуй недей ти много чака,

 место си хващай на сокака...

Дигни кревата си, дигни!

 

Така и твоите комшии,

понеже си са акъллии

креватите си веч дигнаха

и хубаво место хванаха -

 

легнаха тъкмо пред вратата!

Не чакай, дигай си кревата,

търчи по-скоро там, търчи!

 

Па утре пукне ли зората,

рипни кат всички от кревата,

докато няма много хора,

и малък е тогава зора,

 

пъхни се бърже пред вратата

и без да си трошиш ребрата,

вземи си захарта, вземи!

 

 

ЗОРАТА КРАЙ ДУНАВА

 

Малка лодка Дунав мътен

пори край високий бряг,

от ветреца тих, попътен

носи се далече в бяг.

 

Бавно махайки крилата,

с крясък чайките летят,

впили погледи в водата,

рибки палави следят.

 

Облачета бели плават

из небесни висини,

с поглед страстен се прощават

закъснелите звезди.

 

Пълний месец веч се скрива

там зад острова зелен,

песен славеят извива,

с радост среща светлий ден

 

Ето изток аленее,

Феб ще вече да изгрей,

здрача бърже ще разсее,

всичко в злато ще облей!

 

 

ЗЛОБОДНЕВКА

 

"Варда, варда, офанзива!!

Ще зачудим целий свет,

нека види как ни бива

вече немецът проклет!

         Имаме войски безброй,

         скоро нас ще види той

         всички в бой! Напред на бой!

 

Зареваха англичани

със французите във хор,

завика и дядо Вани

и закъсалий синьор.

       Па закрачиха напред,

       с кръв поляха всичко вред,

       но немаха пак късмет.

 

Дъждове се пак изляха,

та затуй им не върви -

дъжд юмруци заваляха

върху празните глави!

       Спря се тежкия валяк,

       Тартарен не мръдна крак,

        а Изонцио клекна пак!

 

Па и Перо там отдоле,

нали славен е юнак,

прати своите соколи

бърже срещу общий враг,

     та изядоха даяк,

     от чепатия кривак

     и затихнаха си пак!

 

 

НАВСЯКЪДЕ БОРБА

 

(Песен, написана под влиянието на празния ми стомах)

 

Сражения безспир в полята,

сражения и под водата,

борби ужасни в небесата,

борби по целий свет!

 

Борби на партийките разни

джобове да напълнят празни,

да хванат кокалчета мазни!

Борби, борби навред!

 

Борби в софийските пазари

на селянките млади, стари

със комисари и стражари!

Минута няма мир!

 

Борби и в столичните хали -

безброй мъже там застанали,

кат гладни кучета зинали,

борба, борба безспир!

 

Борби Никитови с въшлета,

геройски боеве на комитета

със гладорията проклета,

борба навсъде, Lon!

 

Борби на френските госпожи

в Париж със едри пъстрокожи,

борби във тъмничките ложи

в театър Одеон!

 

Борби с хлебари и млекари,

борби с трамваи, с обущари,

борба днес водят млади, стари,

навред борба цари!

 

А захар пък кога се дава!

- Ех, дума за туй да не става,

добре туй всеки днес познава,

борба с невиждан жар.

 

 

НА ТРАМВАЙДЖИИТЕ

ПО КНЯЖЕВСКАТА ЛИНИЯ

 

Преди нощ тъмна да покрие

света със своя чер воал,

към вас домъкваме се ние

и виж, че някой ни познал!

 

В трамвая влезем бърже всички,

ни дума даже за пари

и вий о, милички душички,

ни черпите с тютюн дори.

 

Защо от нази да се взима,

нима възможно е това!

И без това е пълно. Има!

За туй излишни тука са слова!

 

Кондукторчета славни, мили,

поклон пред вашта доброта,

макар че грабите със всички сили,

вий най-любезни сте в света!

 

Че не сте давали билети,

със злоба някои реват.

О, хора глупави, проклети,

вървете си из своя път!

 

Поклон, Иванчо драги, дето

вози ни трима за рупче,

дето дружно пяхме "фатимето",

добро и славно си момче!

 

Поклон, о милички, пред вази,

поклон, поклон, момци добри,

нек господ здрави да ви пази,

та все да ходим без пари!

 

 

И ТИ ЗА ЗАХАР!

 

На К-на

 

Видях и тебе сред тълпата,

разрошила си бе косата,

променила си тъй фасона

кат влашка някоя кокона,

опитала куража свой

със криволашкия герои

и яла срашния му бой.

 

Стоеше в пресата човешка

и дишаше ти тежко, тежко,

сменила роклята си бяла,

в обилен пот обляна цяла,

кат неприготвен ученик

пред страшносуровия лик

на някой строг математик!

 

Но ти самичка си виновна,

че вместо на среща любовна

си тука. Ако би държала

ти сметка и не би раздала

през куп за грош тъй захарта

на нявга сочните уста -

не би се мъчила сега!

 

 

СОНЕТ

 

Всяка сутрин още рано

или вечер в късен час

някой свири на пиано

чудно хубаво у вас!

 

Дивни звуци в тишината

плавно носят се тогаз.

Аз, изтегнат на кревата,

слушам звуците в екстаз.

 

Но когато е примесен

там и твоят глас небесен,

нищо веч не чувам аз.

Само вслушвам се унесен

о, девойко, в тази песен,

що сърцето пей тогаз!

 

 

ЕСЕННА ПЕСЕН

 

Думба, думба, тра-лала,

още зима не дошла,

зима тежка, зима зла,

купих си по навик стар

палтенце от бит-пазар,

дългичко, но без хастар.

Думба, думба, тра-лала,

кой кат мене е сега?

Не е фрак, нито балтон,

бам-башка един фасон,

кат на Пернишкий барон

мазничкия редингот!

Ех, живот, широк живот!

Па надянах него аз

с песни още същий час,

та станах същински лорд

(май тъй... ючбунарски сорт),

па закрачих важен, горд.

Думба, думба, тра-лала,

зимо, ха сега ела!

Па реших аз ей така:

със балтона бам-башка,

с чиста, новичка яка

и бастунчето в ръка

милата да навестя,

но заминала си тя!

Думба, думба, тра-лала,

няма нищо от това!

Нали съм с балтонец нов,

с друга някоя любов

ще завържа скоро аз.

Ще поглежда тя тогаз

с завист мене отдалеч,

но свърши се всичко веч!

 

 

КОЯ Е ПРИЧИНАТА

 

- Колко давате халвата?

- Осем лева, господине.

Четвърт сал два лева чини!

- А онези там сладкиши?

Я ми дай една насам!

- Само сто пари едната!

- Тю, защо така мирише!

Аз такива не ги ям!

Сигур правени са с мас!

Па и друго... постя аз!

Дай една вода тогаз!

 

 

1917 година

 

 

ТОЙ И ТЯ

 

Уви, аз колко съм нещастна!

Проклет да бъде онзи час,

когато младостта си красна

със теб, глупако, свързах аз!

 

Простак, простак си бил безмерен.

Погуби моите мечти...

Какво ме гледаш начумерен?

Кажи глупак не си ли ти?

 

- Такъв съм, не отказвам, драга,

кат сляп понеже тебе взех,

не те познах, уви, веднага,

та станах всякъде за смех.

 

 

ПОКУПКИ ЗА ПРАЗНИЦИТЕ

 

(Съвременна балада)

 

- Купи ми, о татко, онези там дрешки!

Виж колко са хубави, моля те аз!

- Че как ги хареса! Те много са тежки,

не можеш ги носи. Не са те за нас.

 

- Да купим, о тате, туй малко прасенце,

я виж колко хубавко, бяло кат сняг.

- Напротив, то мръсно е, мойто момченце,

и ще се оцапа от него челяк...

 

- Виж, татенце, ябълки, колко червени!

Да купим и ние, да идем натам...

- Съвсем ги не бива... горчиви... зелени...

и четири лева един килограм.

 

- Виж, татко, насреща какви шоколади,

да вземем и ние, едно сал парче!

- Това са там кремове, пудри, помади,

жените купуват тях, мойто момче!

 

- Да купим едно от онези кончета,

що гледат тъй мило и нежно насам.

- Това са играчки за малки момчета,

а, синко, ти вече си доста голям.

 

- Виж, татенце, татенце, тез карамели!

Да влезем да вземем и ние от тех!

- Не струват те, синко! Виж семчици бели,

хем същите, дето и вчера ти взех!

 

 

МОНОЛОГА НА ДЖОН БУЛ

 

Мир ли? Желаем го, ама не може

да го приемем като победени.

Не искат френци, руси, пъстрокожи,

а главното... че не изнася мене.

 

Признавам, че дойде ни веч до гуша,

че ядохме лобута ний навсъде:

из въздуха, в морето и по суша,

но мир такъв не може да го бъде.

 

Че нас и друго чувство ръководи -

да освободим малките народи.

 

 

ЗАЩО, ДЕТЕ?

 

Когато зимата запее

плачевната си ледна песен,

когато зимен лъх повее

и потъмнее свод небесен -

 

душата ми печал обвие

и в нея зима зацари,

сърцето се тогава свие,

то сякаш чува вик: замри!

 

Но мине зима белодреха,

настъпва пролетта цветуща,

но няма пак за мен утеха,

скръбта, дете, не ме напуща!

 

Скръбта ми, девке златокоса,

ти само можеш изличи!

Ти знаеш туй! Но пак защо са

тъй ледни твоите очи?

 

 

ИЗ "ВЕЧЕРИ"

 

1. СЛЕД БОЯ

 

Спряха викове гръмовни

и тътнежите топовни,

мрак се стели над поляни,

от гранати разорани,

над балкани мълчеливи

и в усои горски диви.

Ето вечер модроока

след борбата тук жестока

бавно, тихичко пристъпи

и прегърна жертви скъпи.

 

2. КРАЙ МОРЕТО

 

Изпращайки целувка сетна,

     напусна Феб небето,

ей запад кървав плащ наметна

и топла вечер, сякаш летна,

     се спуска над морето.

 

В одежди пурпурни вълните

     с зефира се прегръщат,

летят и удрят гръд в скалите

и като армии разбити

     назад се пак завръщат.

 

Ей, чайка мерна се наблизо,

    разперила крилата.

Вълна пенлива я оплиска,

жаловно тя като изписка,

     изчезна в мрачината.

 

Обгърна лунна нощ земята.

    По тичащи талази

отправи ласкав взор луната

и трепнаха из висината

     безбройните елмази.

 

 

РАЗХОДКА НА БРАТИАНУ В КРАТЦЕ

 

(Урок за мало и.голямо)

 

Чудно време за разходки,

ей как слънцето сияе!

Ще излезна аз навънка,

в къщи вече не се трае!

 

Малко ще се поразходя

там из чуждите градини,

сал че облаче наднича

татък, както ми се чини.

 

Дявол взел го... Що тъмнее

татък толкоз небоскона?

И ветрец почна да вее...

Що си не вземах балтона!

 

Няма май да се разведри.

Потъмняха небесата...

Тюх, какви са капки едри!

Дявол взел ти и белята!

 

Леле... дъжд и град... фъртуна...

Тюх, че ветрове проклети!

Ах, отидох!... Таз кратуна

що се за разходки сети?!

 

И отнесе урагана

бързо, бързо Братиана

на разходка чак в Одеса

(туй е влашката намеса!).

 

 

В ОТПУСКА

 

Малка стаичка уютна,

вътре гиздава мома,

поглед тя ежеминутно

впива в нощната тъма.

 

На прозореца цветенца

пръскат дивна миризма,

гледа вънка и потръпва

нежна, спретната мома.

 

Гледа често и цветята,

па им шепне с нежен глас:

"Разпуснете си листата,

моя мил очаквам аз!

 

Аз от вас ще свия китка,

ще накича млад герой!

Днес той връща се от битка,

днес при мен ще бъде той!..."

 

Малка стаичка уютна,

на прозореца цветя,

някой с шум вратата бутна,

страстно сляха се уста.

 

 

СЪВРЕМЕННИ МЪДРОСТИ

 

Месо поиска ли ти се да купиш,

гръбнака знай, че тамо ще си счупиш.

Билет за банята желаеш ли да вземеш,

ще трябва с часове там да подремеш.

Поискаш с зестра ли да се ожениш,

хлебарски дрехи трябва да наденеш.

Пакет тютюн да вземеш ли поискаш,

пет дни е нужно там да се натискаш.

Решиш ли във трамвая да се качиш,

дете ил баба ще разплачеш.

Желаеш ли добре да се нахраниш,

слуга в Синода гледай да се хванеш.

 

 

НАШАТА ВОЙНА

 

На зор си, пак не искаш мир -

ревеш и хвалиш се безспир!...

Ще разбереш ти най-подир,

че победителя съм аз...

но тежко, тежко ти тогаз!...

 

Напразно твоя братовчед

поднесе ноти нам безчет,

събра свидетели цял свет,

дано се ние пак сдобрим,

но всичко вятър, всичко дим.

 

Условия ти по-добри

не ще намериш, разбери,

та цял свят с теб да е дори!...

На всичко съм готов докрай

и щеш-не щеш, ще паднеш, знай!...

 

Не ще ти бъда нивга раб,

макар че съм към "нежний" слаб,

макар че като след касап

мъжете подир теб стърчат,

ще паднеш ти и този път.

 

 

НА УЙЛСОНА

 

Фалшиви миротворче, защо се тъй озъби,

за мир след като толкова гърлото си дра?

Дали че никой твойта песен не разбра,

или СЕ до насита вече ти натръби

с тръбата на мира?

 

Или на твоя светлост поиска се да гони

Михаля из морето и да яде лобут,

т. е. начесто бани да прави в този студ?

Или си пък помислил, че може, Уйлсоне,

така да бъдеш чут?

 

Дали ти натежняха веч планините златни,

та каза да похарчиш в световния комар,

певецо екцентрични, и ти някой долар.

Или причините са и тебе непонятни

за този войнствен жар?

 

Дали за развлеченье, дали от дълга скука

намисли да изтеглиш, размаха ножа свой,

т. е. - сарафа вечен да поиграй на бой?

Каквото и да мислиш, не плаши ни юмрука,

юмрука кекав твой!

 

 

ЕЛЕГИЯ

 

Далеч изчезнаха цигаревите книжки -

гърдите ми се късат от въздишки.

По тях се топя аз в тъга!...

Къде, къде са те сега?...

 

Тъй гиздави, тъй дивно белоснежни,

кат летни рокли на девойки нежни,

кат пеперудки в слънчев ден -

защо, защо не са пред мен?...

 

И вместо тях във моята кутия

газети разни!... О, проклета орисия!

И вместо тех, и вместо тех

билети от трамвая взех!...

 

 Далеч изчезнаха цигаревите книжки -

гърдите късат ми се от въздишки

пред спомен скъп, пред спомен драг.

Ще ли ги видя нявга пак?...

 

 

НИЙ СМЕ ЮЖЕН СЕВЕРНЯК

 

Ний сме южен северняк,

ний помразихме Сарая!

Стегнахме го толкоз чак,

че Бриян се даже смая.

 

Ний помразихме навред

пълчищата разноцветни,

ний сковахме в страшен лед

армиите му безчетни.

 

Ний сме южен северняк -

всичко пука се от нази

и задухаме ли пак,

господ вече да ги пази.

 

Ний сме южен северняк!

Ний помразихме Сарая

и задухаме ли пак,

бързо ще го пратим в рая!

 

Беласица

 

 

НИЙ СМЕ ТИЛОВ УРАГАН

 

Ний сме тилов ураган,

водим ние страшна бран

без "на нож" и без "ура".

Ний пред светлия олтар

на касап или хлебар

сме готови в своя жар

да положим скромен дар

по три-четири ребра;

ний ужасна сме войска

със топове бамбашка,

бързотечна сме река

от глави, ръце, крака.

Ний сме винаги на пост,

та глада си - вечен гост

да прогоним бар за миг.

Ний сме армия безчет,

водим боеве навред

и трепери целий свет

пред могъщото "напред",

пред гръмовния ни вик.

В халите сме хала ний,

необятна мощ, що крий,

всичко що помита в миг!

Ний сме тилов ураган,

всеки ден ний водим бран

и не от един дюкян

взимали сме страшна дан

две-три биволски ребра.

 

 

ПРЕДПРОЛЕТНА ЗЛОБОДНЕВКА

 

Кат някоя млада снаха пролетта

изритва веч своята стара свекърва,

а зимата злъчно отваря уста,

реве пак и сочи юмруци тепърва.

 

Намръщена ето пристъпя едвам

към нас кат пияна и бабата Марта

и кисели погледи хвърля насам,

изгубила сякаш е хлябната карта.

 

Пристъпя тя бавно и всичко расте,

треви и цветенца подават главите

и някак си бърже повдигат се те...

(като на съестни продукти цените!)

 

Предпролетно слънце куража стопи

и на сър Уйлсон - миротворчето славно,

но пак е възможно да се не стърпи

и бани да почне с Джон Буля наравно.

 

Анунцио с патос на десния бряг

на мътний Изонцо цветята възпява.

Австриеца сучи пък рунтав мустак

и шепне: "Ще светне май слънце тъдява!"

 

Джон Бул пак въздиша, скован цял във лед,

безсилно юмруци посочвайки днеска,

и яростни погледи мята навред,

треперейки цял от блокадната треска.

 

Към Битоля Ганьо си дяла кривак,

потрива ръцете и стяга се бърже,

Сарай пък се мръщи и шепне си: "Пак

тоз син мартеница ще мене завърже!"

 

 

СТИХОПЛЕТИЕ В "БУЛЕВАРД"

 

Госпожице, мамзел... през бирената чаша

как някак си по-стройна е снагата ваша,

как мила сте, игрива... въобще

приличате на малко, палаво дете,

расавица неземна, хубавица редка!

Разбира се, че никаква не правя сметка

за пудри, кремове и за боите мазни,

защото знам добре, че много туй ви дразни!

Ей, Жорж, я виж я как сърдито ме поглежда

изпод изтеглената с въглен тънка вежда...

Госпожице, недейте, моля, се нервира,

не съм аз крив, а тя - светата бира;

за прошка аз готов съм цяла нощ да шепна,

че вие сте пленително великолепна

със таз - аероплановидната капела...

Но кой ли офицер е дал столевка цела?

Пардон... камбаната-костюм го твърде бива,

у него съблазнително сте вий красива,

но жалко сал, девойко диамантоока,

но жалко само, че във всичко сте широка.

Докачих ли ви? Извинявайте тогаз,

пак бирата, мамзел... не съм виновен аз!

 

 

МЕЧТИ

 

 Вървим полека ние, бродягите печални:

аз - бледний Санчо Пансо, той - гладний Дон Кихот,

решавайки задружно из улиците кални

въпроси твърде важни из днешния живот.

 

Вървим полека ние, де носят ни краката,

под химна на стомаха, унесени в мечти,

и Дон Кихот разправя, разрошил си косата,

за подвизи и мъки, за своите беди.

 

За множествата шумни пред столичните хали,

за сънища чаровни (месо бил сънувал!),

за четвърт кило хлебец, а някога как яли

кокошки, тлъсти гъски и пити кашкавал.

 

Разправя той горещо, въздишаме двамина

и планове велики кроим ний и вървим.

"Ех, зимата проклета, кажи-речи го, мина,

ала стомаха, друже... Туй как ще наредим?"

 

На мир не ни оставя загадката стомашна,

каквото да започнем, все стигнем тоз въпрос.

И мислиме двамина: на тази мъка страшна

да иска, може лесно да тури край Христос.

 

Да слезне на земята... па може и отгоре,

и столичните псета, тез глутници безброй,

с една-две думи само - на агнета да стори

о, как добре ще бъде. Но сал да иска Той!

 

Вървим полека ние, бродягите печални,

аз - бледний Санчо Пансо, той - гладний Дон Кихот,

решавайки задружно из улиците кални

въпроситвърде важни из днешния живот.

 

Загледани далече, въздишаме дълбоко

при спомените тежки за миналите дни,

но мерне ли се нейде момиче светлооко

и аз, и той се сепнем... Ех, знайте, младини!

 

 

БЛАГОДАТ

 

Чак до осем мрак покрива

столичния дивен град.

Вредом двойките щастливи

почват чудни офанзиви,

офанзиви толкоз бива!

Благодат!

 

Чак до късничко покрива

столицата шумна мрак.

Ученички с ученици

 вакарелките с войници...

Ех, сърцето ти се свива

от мерак.

 

Карай, карай! - ти се чини

шепне някак този мрак.

Щеш-не щеш, сърце не трае

и сезона му сега е -

хайде в тъмните градини!

Амче как?!

 

Прелест! Що да се приказва!

Питайте вий всеки млад,

хубаво мракът предпазва,

па и тя щом не отказва...

Мрак. Дървета... Топла пазва!

Благодат!

 

Чак до осем в тъмнина е

столичния шумен град.

Сгодно време толкоз бива

за амурна офанзива,

никой тъй да те не знае!

Благодат!

 

 

КАТИ И ЛИНА

 

Закрача ли в булвара

в устата си с цигара,

сред пъстрите костюми,

сред тънките парфюми,

аз зная, че край мене,

забързали засмени,

ще минете вий двете,

о, Линочка и Кети!

 

Реша ли както всички

в зелените горички

сред пролетна омая

и аз да помечтая,

то непременно двете,

затъкнали по цвете,

ще минете благата,

о, Линочка и Ката!

 

В театъра ли ида,

там вази пак ще видя

с страни заруменели

и рокли снежнобеди-

две пеперуди снежни,

две гълъбчета нежни,

две лилии в градина,

о, Катенка и Лина.

 

Веднаж на пет години

и моя милост мине

към черквата от скука.

О, чортове, и тука

аз вази пак ще срещна

и ей душа ми грешна,

след толкоз труд смирена,

пак дяволът я взема.

 

 

ВЕЧЕР

 

(Стихотворение, написано в една бирария

от Него - истински поет, и от мене - Poeta Sinecuric)

 

Т о й:

Ей вечер спуска се полека,

тъмнеят бранните поля,

гранати падат недалеко

и дигат облаци земя.

 

А з:

Часовникът ми 6 показва.

Пристига публиката веч,

насреща офицер приказва -

държи там някаква си реч.

 

Той:

Реват чудовища безбройни -

топове хиляди реват,

макар и в мрак, полята бойни

от битка кървава ехтят.

 

А з:

Жени, военни и цивилни

говорят, смеят в късни час,

започвам пак атаки силни

със чаши бирени и аз.

 

Той:

Оръдие едно започна

ужасен огън срещу мен...

Ах, как стрелбата му е точна,

ах, ето, тежко съм ранен...

 

А з:

Госпожица една чаровна

поглежда честичко насам,

под нейната стрелба любовн

 къде съм, как съм, не се знам!

 

Той:

Струят се раните ми топли,

пред мен се кръгове въртят,

изтръгнуват се громки вопли

от наранена тежко гръд.

 

А з:

Главата ми се май замая.

Кръвта из жилите ручи:

"Мамзел, аз лудо ви желая" -

ах, тез уста, ах, тез очи!

 

Той:

Смъртта над мене се надвеси,

напущам жалък земен свят.

Смъртта ме сграбчи и понесе,

отивам си... и колко млад!

 

А з:

Госпожицата си отиде,

не чуй се вече ничий глас...

Наокол се човек не види,

отивам си... пиян и аз!

 

 

ВИТОША И СЛЪНЦЕТО

 

(Вечерна идилия)

 

Тлъста слугиня пред своя задирник

с беличко шалче безмълвна стърчи.

Млад ординарец пък, вечен немирник,

праща й светли целувки - лъчи.

 

Праща той сетни целувки въздушни,

тя червенее пък цяла от срам,

взори не вдига, но сякаш си шушне:

- Гледай, симпатио, още насам.

 

 

В ПОЛИТЕ НА ВИТОША

(Реквизирано заглавие)

 

На Тодор М-ки

 

1. НОЩ В КНЯЖЕВО

 

Утихнали са прашните сокаци,

замлъкна вече всяка врява,

изчезнаха софийските юнаци,

дошли на шум и пир тъдява.

 

Къщурките се гушат плахо в мрака

като войници във блиндажа,

мечтающи за пълна топла бака,

за дом, креват и друго даже.

 

Зефир полъхва леко по баира,

със разни напоен парфюми,

по борчета и храсти той се спира

 и моли им се с благи думи:

 

"Кажете ми какво видяхте днеска

 кому вий дадохте закрила

и кой любовната си треска

е церил тук със свойта мила?"

 

А те шумят, шумят - от смях премират.

Разправят нему разни сцени.

 Звездите сякаш слушат и разбират,

та все споглеждат се засмени.

 

2. КРАСНО СЕЛО

 

- Насреща ще имате хубава гледка,

ще гледате Витоша тук постоянно,

оттатък пък имате млада съседка,

ще слушате всяка нощ вие пиано.

- Наляво живее чиновник пък дребен,

но с ягоди има обширна градина.

Кажи го, речи го, във тоз кът вълшебен,

малини и ягоди всеки си има!

- Хазайке, прекрасни са тези градини,

добре било тука... разправят ми всички,

но имало още по-сладки малини -

устата на дивните ви ученички!

НА НЕЯ

 

(Вечерна казармена елегия)

 

Усмихнат напусна веч Феб небосвода

и запад червен е кат твоите устни.

По плаца казармен полека аз ходя

с мечти пак из шумните улици бродя,

с мечти, сал че ротний не ще ме пусне.

 

И ето представям си всяка градина,

пред мене се мяркат зелени горички

и ти пред очите ми, девке, премина

с усмивка чарозна на устни-малина,

с изгарящи, палави вечно очички.

 

Ей здрачът вечерен се влачи полека,

настъпи ще нощ - кат косата ти черна;

ще бъде и тази нощ хубава, мека,

но колко ми струва? Ти щом си далеко

с какво ще услужи тъмата вечерна? ...

 

Светилото дневно се скри неотдавна

и запад кат твоите устни червен е.

По плаца казармен разхождам се бавно,

но. ето сигналът разнася се плавно -

зове на проверка кат всички и мене.

 

 

ПИСМА ОТ ВРОНТО

 

Инак, браче, се живее

тук на бойното поле,

няма женско да замине,

няма сладки гласове.

 

Няма "нея" да прегърнеш,

ни целувка да дадеш,

накъдето се обърнеш,

все войници ил пустеш.

 

Сутрин острите баири

слънцето щом позлати,

вихър страшен в миг засвири,

всичко сякаш затрещи.

 

Сбирщината на Сарая

пак баирите покри,

ала знаем й колая

и добре церим я ний...

 

Европейци, пъстрокожи,

сред тътнеж и смъртен звън,

българския нож положи

купища на вечен сън.

 

И утихне битка люта,

ний отдъхнем си за миг,

но след някоя минута

други идат с громък вик.

 

Бомби, топове и пушки

в хор наново зареват,

нови свият се вихрушки,

но безсилен е врагът.

 

Тиха вечер щом пристъпи

и полъхне лек зефир,

запад в кърви се окъпе,

както днес е целий шир.

 

Но поезиите тез

не виреят знаеш вред

 ний сме повече стратези

и певци "на нож", "напред".

 

Та утихне ли борбата,

отдадем се на Морфей,

докат громко в тъмнината

бай Сарай оттам запей...

 

Инак се живее тука -

друго, братко, е насам,

днес за днеска няма скука,

но... по-харно си е там!

 

 

АСКЕРСКА ВЪЗДИШКА

 

От казармения двор

аз жадувам твоя взор,

твоя взор на самодива,

кат вермута що упива.

 

От казармения двор,

през високия стобор,

скрит във чизмите си тежки,

шепна си молитви жежки.

 

И очаквам вечно аз

твоя взор и твоя глас,

дивна, модроока Флора,

моя свидена изгора.

 

 

МОЛИТВАТА НА ЕДИН СТОЛИЧАНИН

 

Към твоя трон, Творецо, съграден от лъчи

(аз него не съм виждал, но чул съм за това!),

отправям най-смирено днес своите оч

 и шепнат бледи устни молитвени слова.

 

За себе си не моля аз никакви блага,

не искам аз от тебе ни злато, ни любов,

защото харно зная, че както досега

ти няма и да чуеш и тоз път моя зов.

 

Недей да мислиш нещо, че моля се на теб

на кръвнините страшни да туриш вече край,

нито да ми изпратиш чували с топъл хлеб,

нито пък да отвориш за мене своя рай!

 

За друго днес се моли на теб един аскет,

отправил морен поглед към ясни висини -

аз моля ти се кротко, аз искам занапред,

Творецо всемогъщи, ужасно топли дни.

 

Та тлъстите търговци, тез кърлежи безчет,

безмилостни смукачи на бедния народ,

да видят, Саваоте, на този жалък свет

човешка мъка що е, какво е кървав пот.

 

О, нека ги помъчи, без труд събрана мас,

о, нека пот облее престъпните чела,

аз химни ще ти пея, ще славя теб тогаз,

макар да не премахне туй нашите тегла.

 

Към твоя трон, Творецо, съграден от лъчи

(дали е тъй не зная, аз чул съм за това!),

отправям най-смирено днес своите очи

и шепнат бледи устни молитвени слова.

 

 

ПО Ц. ОСВОБОДИТЕЛ

 

- Защо от мене тъй се вардите?

Затуй ли, че из булевардите

вървя след вази като пес?

 

- Вий можете и да потичате

след мене, щом като обичате

и щом без работа сте днес.

 

- Ах, чуйте... пламък задушава ме,

да мисля, да вървя не дава ми,

нима не виждате това?

 Да, да, ужасна днес е жегата

и много на... ума наблега тя -

личи по вашите слова!

 

- Защо така се подигравате?

Нима вий не познавате

до днес какво е любовта?

 

- От бабите съм нявга чувала,

че туй чудовище върлувало

от памтивека на света!

 

Че спадало в еднокопитните

и зоолози... най-опитните

се чудят нему и до днес!

 

- Защо сте тъй без съжаление...

или пък сте със намерение

да ме направите злочест?

 

Отказах се и от госпожици

и сякаш че мильони ножици

разрязват моята снага!

 

- Нима така се вие борите?

Ами защо се не покажете

на морски... на курорт сега?

 

Ако парици пък си немате,

защо тез ножици не вземете

да продадете на ангро?

 

- Ах, моля, спрете с подигравките!

- Аз ако спра, ще почнат чавките

за туй... аз правя ви добро!

 

 

ПОЛИТИЧЕСКИ СОНЕТ № 1

 

Сърдита нощ воал безкраен

над сънната земя простира,

но месечко левент нехае,

с лъчи воала й раздира.

 

Уста разчекнал до ушите,

отдолу пес един го лае,

но месечко из висините

разхожда се и хич нехае,

 

че песът зъби му се злобно

и че със громкия си лай

тревожи тишината гробна.

 

Да, месечко си е далеко,

затуй полай си бай Сарай,

на сърце да ти стане леко!

 

 

ПОЛИТИЧЕСКИ СОНЕТИ № 2

На Керенски и С-ие

 

Суша от реформи, суша!

Прах навсъде, прах и пек!

Просто идва ти до гуша,

просто пръска се човек!

 

Ала нà горещините

намаляха изведнъж,

благодатно висините

ви обляха с буен дъжд.

 

И запяхте вий "Осанна",

но това, което стана,

и у вас възбужда смях: -

 

всичкият държавен прах

у републиката ваша

се обърна днес на каша.

 

 

ВЕЧЕР

 

Пристъпи вечер тъмнопола,

ей лъхна вредом хлад

и освежи челата потни

на стихналата рат.

 

Почиват си войскари морни,

 весден водили бой,

те пак са с пушките в ръцете

и дремят в безпокой.

 

Немеят тъмните чукари,

вред тишина цари,

но колко ли атаки мощни

ще има до зори?

 

 

ГОРЕЩНИЦИТЕ

 

Горещниците вече вързопят си багажите,

изпращани со здраве от огнебарабаните,

со здраве ги изпращат поляните, балканите,

където и до днеска не секват пак масажите

за русите, жабарите и франко-англичаните.

 

За път се вече готвят жестоките горещници

и дъждоносни бродят по-често в небосклоните,

изливници ще рукнат, ще свестят те евзоните,

та с Петър и Никита и други стари грешници

ведно да се озъбват на нас и на тевтоните.

 

Горещниците вече вързопят си багажите,

а ний се тилочешеме и мудрим се над сметките,

че липсват ни одеждите, че рядко са подметките.

Ще тръгнем босоходци и вий де - братовчедките -

на нас за душетровие гърбът си ще покажете.

 

Горещниците летни вързопят си багажите,

а ний си гърлотъпчиме с фасула сух стомасите

и смаяни летиме, възседнали пегасите,

и търсим окозяпнали дано да ръкохваниме

лекарство - да поправиме тъй някак си финансите.

 

Горещниците вече събират си багажите

и готвят се со август за дружно ногодвижене,

а ний сме тъй кахърни, тъй много сме загрижени,

че ще пресекнат вече да бродят по паважите

девици устокръвни со рокли свилокнижени.

 

 

КРЪПКИ

 

Нощно темнило проклето

щом над село долети,

рипвам лудешки ви плето,

рипва в гърди и сърцето,

рипа то лудо, тупти,

сетило близо че са:

твоята свила коса,

твоите мермер гърди.

 

Тръгна из дворите равни,

гледам, озъртам се вред,

ето в тъмата пак шавне

Шаро и громко пак лавне,

лавне и литне напред!

Гръм ударил ви и псето,

хайде обратно през плето,

хайде на пусти късмет.

 

Мъчно отвътре се скача,

па и не види човек.

Я беневреци закача,

я се пък малко разкрача,

оти не твърде съм лек,

та пак кракът ми затъне

в пустите дяволски тръне

или в дълбокий хендек.

 

Сутрин се майчица кара

кръпките като реди:

"Сине бре, вече съм стара,

пак ли кърпеж ми докара?

Мирен, бре сине, седи!

Дойде ми вече до гуша!"

Мене това ли се слуша?! . .

Сърцето стене в гърди!

 

"Мале, тез кръпчици скоро,

скоро се, майко, редят,

рани от свидни изгори,

рани от красна Тодора,

кървави рани във гръд,

от очи огнени, скъпи,

кой ще ги, майко, закърпи

всеки ден да не болят?"

 

 

ЕПИТАФИИ В АВАНС НА СЪГЛАШЕНСКИТЕ

ВОДАЧИ *

 

1. Лойд Джордж

 

Борец за кървавий потоп

почива в този хладен гроб.

Живя, мечта да освободи

свето от всякакви народи.

 

2. Поанкаре

 

На вечен сън лежи под тази пръст

тоз, що разпъна Франция на кръст.

 

3. Николай Романов

 

Откърмен в Царское село

да вникне в тюрмите успе

и че светът е колело

доказа ни той най-добре.

 

4. Викторо Неподвижни

 

По път сред скръбни кипариси

към Рим, човече, затечи се

и там по четири страни

от "Св. Петър" тъй викни,

че всичко да се потресе:

"Ум царува, ум робува,

ум патици пасе!"

 

5. Фердинадул Влашки

 

Почива тук босякът молдован,

що казал бил след Тутракан:

"От меча кожа ремък се не вади

и лозе на баир се мъчно сади".

 

6. Алберт Белгийски

 

Да, крал се той роди, ала сполучи

по чуждите врати да стане куче.

 

7. Венизелос

 

Тук е зарит

скорпион от Крит.

 

8. Газда Перо

 

Почива тук един велик

по глупостите си старик.

Мечтата му бе да опре

държавата му на море

и бог му сушата отне,

ала виде море поне.

 

9. Керенски

 

Безумен, празноглав водач

земята е прибрала тук.

Лежи тук този, що напук

на бившия си бог

девиз издигна :"С кръв и плач

напред от трън на глог!"

 

10. Никита Босяк

 

Ей, странниче, иди и вредом разкажи,

че тук поет, апаш и крал лежи!

 

11. Вилсон Доларинг

 

Почива тук сарафинът прочут

или же умният пожарникар,

що искаше световния пожар

да угаси чрез ноти и барут,

ала в конце концов той сам

попадна в неговия плам.

 

* Не гарантирам, че земята няма да изхвърли

труповете им.

 

 

КОПУШКОЗЕМЕТРЪСНА ПЕСЕН

 

На Понто

 

Ден денувам в улиците прашни,

нощ прекарвам - без сънища страшни,

нямам каси,

нямам даже хижа,

нямам страх, ни

полунощна грижа,

леле море, дивни ученички,

море тихи борови горички.

Бог богува - хич се и не чува,

трус бушува - нека си бушува.

Не ме стряскат

земетръси пусти,

няма бяг по

гащи и по фусти.

Леле мои

прелестни съседки,

море чудни

панорами редки.

 

Трус яви се - крачка през прозора,

крачка сторя - ето ме на двора,

не търкалям

се по стълби вити,

няма писък,

ни глави разбити.

Леле моя

къща без етажи,

море леки

кат перо багажи.

 

 

НА МАТУШКА РУС

 

Двама витязи се срещнаха пак,

тътен и врева се носят край Нева,

облак прах вие се, стели се мрак.

Али байраци се мощно развеват

и върху тях и надлъж, и нашир

с букви различни: "Реформи и мир".

 

Вият се облаци, носи се рев,

боеве люти и дати велики,

вихром се хвърля Керенски със гнев,

лъвски го срещат отбор болшевики;

кърви се леят, а екне безспир:

"Мир и реформи, реформи и мир".

 

Тръпне мужикът и вслушва се ням -

чий вик победно из мрака долита,

кой тържествуващ днеска е там

и обиколен от рошава свита,

провъзгласява се жрец на мира

и възвещава пак нова зора!

 

 

1918 година

 

 

ЕЙ ТАКВОЗ... ЕЙ ТАКА!

 

Стяга си денят багажа

и поема дълъг път,

ала още по паважа

твоите крачка сноват,

прелестните ти крачка,

и възбуждат, как да кажа...

ей таквоз на... ей така!...

 

Витоша, вещица стара,

тръпне в белия си шал.

Ти си още из булвара,

твоя буен плам е сгрял,

пламък... как да нарека?!

Ти добре го знаеш, Мара?!

Ей таквоз на... ей така!

 

Бърза покрай теб пребулен

важен, важен минувач

и несетно откъм Люлин

стели се вечерен здрач.

Аз стоя на своя пост,

а в душа ми чорт притулен

шепне нещо... ей таквоз!

 

Пълната луна разлива

меки сребърни лъчи

и лукаво се подсмива -

има нещо, то личи!

Пак ли някой нощен гост?

Ех, то лесно не се скрива...

Сигур, сигур... пак таквоз!

 

Девет вече, девет става,

глъхне шумния булвар.

Някой тебе приближава,

бърже те прегръща с жар

и поема под ръка.

Брей какво ли пак ще става?

Сигур нещо... ей... така!

 

 

ДОЛУ ЖЕНИТЕ!

 

В кои времена и във кой край, не знам,

в светия олтар на величествен храм,

събрани на спор там от кол и въже

беседвали учени, умни мъже.

Жената и тука пак тема била,

за нея се потили стари чела,

и тя като извор на всички тегла,

на злоба, коварство, лъжи и разврат,

обсипана била с проклятия град.

Поддържали всички, че по е добре

светът от жената да се отърве.

Но как и по кой начин? Този въпрос

не бил толкоз лесен, не бил толкоз прост.

И всеки предлагал по нещичко там,

но всеки харесвал си своето сам.

Започнал се спор там, отчаян, горещ,

че всеки един мъж оратор бил вещ,

че всеки от тях бил прочут философ

и своята мисъл до смърт бил готов

все тъй да поддържа със громки слова.

И нямало свършек на всичко това!

Но в храма случайно се вмъкнал старик,

та бърже прекъснат бил спорът велик.

Затихнали крясъци буйни завчас,

а старецът бавно пристъпил тогаз

и седнал посред тях сияещ, заемен:

"Аз дойдох, започнал, да чуете мен,

защото минавайки днеска насам,

послушах словата ви, пълни със плам,

задочни присъди една по една

по адрес на злото, названо "жена".

Събрани тук, всички ревете във хор,

жените клеймите в разврат и позор.

Жените ви носят уж само злини,

но никой не може от вас без жени!

На своите думи сега още вам

ей тук доказателство просто ще дам!"

И без други думи беднякът-старик

отмахнал брадата и ето че в миг

отстъпват мъжете в възторжен захлас

с очи премрежени от огнена страст:

кат лилия снежна, кат девствений сняг

по диви чукари, де нивга челяк

не стъпва, кат пяна на буйна вълна,

застанала гордо там дивна жена.

Красива била тя кат роза през май,

кат дивна хури в Мохамедовий рай,

тело най-изящно сред всички тела,

зъби маргарит и къдрици смола.

По обли бедра и по огнена гръд,

и в тъмните взори сияел грехът;

от пламък усмивка по устни-рубин

замаян, захласнат бил всеки един.

Мълчание страшно... Но само след миг

към нея се втурнали всичките с вик

и почнал там страшен бой. Рукнала кръв,

беснеели всички! Кат риби към стръв

се хвърлили всички, че всеки там пръв

желаел да стигне до нея, а тя

с усмивка чаровна на али уста

сред боя изчезнала бърже оттам.

.........................................................

В светия олтар на величествен храм

великите люде с нечувана мощ

се душели, хапели до полунощ.

 

 

СЯНКА

 

(Полунощни блянове)

 

Монотонен громък звън

полунощ възвести

и наново мирен сън

всичко пак приюти.

 

Светла нощ е като ден,

като блен на мома,

спряна пръв път от ерген

край шуртяща чешма.

 

В тихо, тайнствено хоро

вред звезди се редят.

В резки сенки и в сребро

занемял е градът.

 

Златний храм кат страж

и гори, и блести,

всичко около мълчи

в самота и мечти.

 

***

 

Храсталакът прошумя,

клони трепнаха едвам,

с плавни стъпки сам-сама

сред прозирната тъма

дева носи се насам.

 

Облак - свила, облак - снег

от безбрежен друм възви

и понесен в полет лек

със воал сребрист и мек

нейната снага обви.

 

Бледоликата луна

океан лучи разля

и с вълна подир вълна

сребросиня светлина

нейни кротък лик заля.

Посипаха се звезди

като златоогнен дъжд

и на нейните гърди

накит в миг се подреди,

накит скъп нашир и длъж.

 

И пристъпи тя към мен -

в блян унесен часовой,

аз отдадох чест смутен,

тя пък с реверанс студен

бърже мене поздрави.

 

***

 

- Сянко, коя си кажи без лъжи,

пропуска също полека кажи,

иначе взимам те май "за стрелба".

 

- Пропуск не зная, че сянка съм aз,

сянка на таз, що недавна пред вас

стихна с усмивка на али уста.

 

- Хубаво, ала на три крачки стой -

виждаш, че аз съм сега часовой,

нашия устав така май гласи.

 

Трепна усмивка по свежи уста.

"Слушам", прошепна полекичка тя,

"Виждам, че пушка със нож те краси".

 

Па се понесе в тревога тогаз,

стреснах я сигурно с ножа си аз,

та громко викнах след нея "пардон".

 

- Нищо, не плаши ме вашият нож;

с нож и барут аз дружа в ден и нощ!

Тя ми отвърна с чаровен поклон.

 

- Чакай тогава, за миг се възпри,

аз съм на пост тук, кажи, до зори,

чакай да зърна пак светлий ти лик.

 

Трепнаха плахо зелени листа -

бърже закри се от взора ми тя,

само сподавен разнесе се вик:

 

- Аз съм мечтата на всичките вас:

Отпуска, Отпуска казвам се аз...

И самота възцари се след миг.

 

***

 

Монотонен звън замре

в безпределни широти,

ето Смяната пред мен

с тихи стъпки се вести.

 

 

КНЯЖЕВО

 

(Пародийка)

 

Княжево, село Княжево,

много си джанам хубаво!

 

В твоите кръчми кокетни

гинат бумажки безчетни,

 

в твоите криви сокаци

лазят пияни голтаци,

 

в твоите къдри омайни

работи стават потайни.

 

 

ПОД ЛАСКИТЕ НА МАЛАРИЯТА

 

Занесен, сломен

лежа по гърба,

а пушек над мен

се вий на кълба.

 

И в всяко от тях

ликът ти блести

и твоя мил смях

звъни и шурти.

 

Сияюща ти

сред бурний ми блян

се плавно вести,

извила свеж стан.

 

По устни-рубин

усмивка цъфти,

от погледа син

се ронят мечти.

 

Високата гръд

потрепва едвам,

по нея личат

и нега, и плам.

 

Съблазън и жар,

сълзи и мечти,

единствен нектар,

единствена ти!

 

Но сетния дим

на синя дъга

изчезна кат химн

пред знойна тъга.

 

Последни искри

трепнаха за миг,

ведно с тях се скри

и свидния лик...

 

Лежа по гърба

занесен и блед

и в шумна борба

лудува цял свет.